Из историята на джаза
Както вече посочих[1], американският град на делтата на Мисисипи Ню Орлиънс се смята за родно място на джаза. Потърсим ли обяснение за това как едно локално явление получава половин век след появата си универсално измерение[2], следва да отчитаме факта, че джазът се заражда като сложен процес на смесване на различни музикални традиции. Опростено казано, те са две – африканската и европейската. Докато първата свързваме географски просто със Западна Африка, откъдето са доведени в Северна Америка повечето чернокожи роби, втората се долавя и в по-отчетливи национални граници – френски, испански, италиански и т.н. Въпросното смесване протича спонтанно – без правила и закономерности. Можем да го видим само в конкретното му проявление при определен жанр. Въпреки това някои общи наблюдения върху двете традиции са възможни и необходими.
В африканската култура музиката, подобно на скулптурата, рисунките и другите художествени практики, не се смята за изкуство. Дори думата „изкуство” отсъства в традиционната лексика на повечето африкански езици. Музиката е част от всекидневния живот на африканците. Тя присъства в техния мироглед, в религиозните и празничните им обреди в синкретично единство, което ние наричаме фолклор. Музиката е навсякъде, на първо място в езика. Думите, та дори и сричките, са смислово обвързани с музикални звуци и определена интонация. Африканското слово е вече музика и тя има своята ритмика. За разлика от европейската музика, материализирана главно в инструменталното изпълнение, африканската е дело на гласа и тялото (танци, пляскане с ръце, тропане с крака). Тук инструментите могат да изпълняват само въвеждащи или заключителни функции. Нещо повече, свиренето на африканските музикални инструменти, изработени с подръчни предмети от естествена суровина, наподобява човешки глас. А той е по-скоро пресипнал вик, отколкото напевност. Многобройните му повтаряния изграждат своеобразна ритмика, артикулират музиката и водят до екстаз.
Докато мелодията и хармонията определят облика на европейската музика, а ритъмът указва само дължината на тоновете един спрямо друг, в африканската водещ елемент е именно ритъмът. И той е напълно самостоятелен по отношение на мелодията, която съществува само в зародишен и откъслечен вид. При липсата на хармония от европейски тип – вертикално наслагване на акорди – африканската музика изглежда на европееца хаотична, неорганизирана.
Тези и други отлики са положени върху общата опозиция изкуство/социална практика. Западно-африканската култура не противопоставя тези две форми на човешка дейност, докато в европейската традиция – особено в епохата на романтизма и на постромантизма – на тях винаги се е гледало като на две противоположни сили в процесите на човешко съзидание. Картината на ранния джаз се усложнява неимоверно, доколкото въпросните традиции се срещат на американска територия – място на безпрецедентно по своите мащаби и интензитет кръстосване на култури. Обикновено за американска традиция в музиката не се говори[3]. Но през ХІХ век американското общество се развива на различни скорости. Северът и Югът, Изтокът и Западът на североамериканския континент се намират на различна степен в своето икономическо развитие. Различни са и водещите ценности в отделните щати. Музикалният живот на чернокожите – роби и новоосвободени (след 1865 г.) – протича по един начин в Севера, по друг – в Юга. Сред белите американци протичат също динамични процеси на социално разслоение. Така музикалните вкусове на богатите не съвпадат с тези на бедните и на средната класа. Всичко това обяснява различното взаимодействие на американска почва между западно-африканската и европейската музика.
Жанрове, предхождащи ранния джаз
През втората половина на ХІХ век музикантите, наричани джазови едва в началото на следващото столетие, свирят различни жанрове и форми с елементи, заимствани от западно-африканската и европейската традиция: блус, рагтайм, музиката на менестрелите, спиричуъл, популярни мелодии. Ще се спра накратко на първите три, за да илюстрирам как джазът се ражда от неджаз.
Блусът става популярен след премахването на робството в САЩ през 1865 г. Произходът му се свързва с негърския фолклор – главно с фолклорните балади и трудовите песни. Ала за разлика от западно-африканската балада за легендарни герои или за животни, както и в отлика от репертоара на народните гриоти[4], в чиито разкази племето намира по нещо от своето минало и настояще, блусът свидетелства за строго индивидуално съзнание, та дори и за известна доза социален нихилизъм. Повествование в 1. л. ед. число, блусът се отличава с висок емоционален заряд. Макар и чужд на какъвто и да било сантиментализъм, при него доминира тъгата. Тематичният репертоар на блуса е разнообразен, но бързо кристализира в ограничен набор от мотиви: недоимъкът, жестоките условия на труд, любовната мъка, носталгията по дома и родния край, коравосърдечието на местните управници. В стоическата тъга на певеца откриваме и ново чувство – на човешко достойнство. То се изразява в самота, но се поражда от определен социален фон. Така първият жанр на чернокожите, свидетелстващ за индивидуализиране, се явява и първа стъпка към музика със социално измерение.
В най-ранните си форми блусът е речитатив. На него са присъщи по-скоро мелодекламирането, напевният разказ-изповед, отколкото същинското мелодично изпълнение. В архаичния блус няма съпровод. Впоследствие изпълнителят си акомпанира на банджо. Изповедното слово в блуса е диалогично. Лирическият герой задава въпрос, често пъти повтарян многократно, на който впоследствие отговаря друга негова хипостаза. Тук откриваме типичния за африканския фолклор похват „въпрос-отговор”. Него обслужва и акомпаниращият инструмент, доколкото се явява отглас от словото на лирическия герой.
Първата разновидност на блуса е т.н. селски блус, последван в края на ХІХ век и от градският блус, при който броят на съпровождащите инструменти нараства (хармоника, пиано, корнет и др.). Под влияние на европейската музика жанрът става все по-мелодичен. С бума на звукозаписната индустрия през 20-те години на ХХ век блусът придобива широка популярност. Появяват се звукозаписни компании, наричани „расови”. Те се специализират в издаването на грамофонни плочи с блус. Жанрът се радва на изключителен пазарен успех. Една от първите блус певици, Мами Смит, издава албум през 1920 г., който още през първия месец се продава в 75 000 екземпляра. Година по-късно броят на продадените плочи надхвърля един милион. През 1926 г. в САЩ са записани над 300 блуса и госпели. Повечето от тях са на певици. Една плоча струвала между 50 и 70 цента. Първите звезди в жанра са дами: Мами Смит, Гертруд „Ма” Рейни, Беси Смит, Виктория Спейви. Те имат свои оркестри, повечето от членовете на които са джазови музиканти. Блус певиците работят с най-изтъкнатите имена на джаза през 20-те години: Луис Армстронг, Бени Гудман, Флетчър Хендерсън, Колман Хоукинс. Фактът свидетелства за тесните връзки на блуса с джаза, макар че става дума за два различни музикални идиома. Слушайки например Беси Смит и Луис Армстронг в „Saint Louis Blues” или в „Reckless Blues” (от 1926 г.), въпросното различие се набива на очи: Армстронг импровизира, Беси Смит изразява директно чувства.
Беси Смит – императрицата на блуса (https://bg.wikipedia.org/wiki)
В строфичната структура на блуса откриваме сходства с някои европейски лирически жанрове, например с късносредновековните балада и рондо, които също използват рефрен или повтарящи се стихове. И все пак блусът няма аналог нито в африканската, нито в европейската традиция. Най-осезателните разлики между начина на пеене на блус и европейската певческа традиция произтичат от опозицията блунот/белканто. Докато негърските блус тонове са гърлени, пресипнали, преливащи един в друг и в крайна сметка строго индивидуални, естетиката на белкантото почива на всеобщ идеал за красиво пеене – ясна артикулация, нормативно съвършенство. Блусът е израз на уникалното в човешкия глас, белкантото култивира един по същество универсален критерий за благозвучие.
Луис Армстронг и Ела Фитцджералд
Жанрът рагтайм се оформя през втората половина на ХІХ век като танцова музика. Той се явява първата музика, композирана от чернокожи[5]. Влиянието на марша, полката, мазурката, валса – все европейски жанрове – е безспорно. По същество рагтаймът не е джаз. Неговата изцяло писана музика е чужда на суинга, на импровизацията, на блус тоновете. Разбира се, чернокожите композитори и изпълнители на рагтайм внасят в тази градска музика някои елементи от африкански произход, главно по отношение на ритмиката и акцентирането. В рагтайма обаче не се наблюдава типично негърското раздалечаване между силни и слаби времена[6], а само синкопиране, тоест регулярно и нотирано акцентуване на слабото време (офбийт). Няма ги и специфичните блус тонове. Ритъмът е равномерен, макар че мелодията е отчетливо фрагментирана[7]. Рагтаймът се свири главно на пиано, като лявата ръка изпълнява ритмични функции, а дясната – мелодията. Хармоничното взаимодействие на ръцете по клавира като че ли прави ненужно прибягването до други инструменти. Все пак в края на ХІХ век много марчинг бендове (маршируващи оркестри) в Ню Орлинс, както и в градовете Седалия, Сейнт Луис, Картаген (щата Мисури), свирели рагтайм. Рагтаймът става любима музика и на салонните оркестри. Възходът на жанра съвпада с нарастващия интерес към пианото като домашен инструмент. Между 1890 и 1909 г. производството на пиана в САЩ нараства от 100 000 на 350 000 годишно. След второто десетилетие на ХХ век жанрът запада. От 1950 година насам се правят интересни опити за неговото възкресяване. Днес той присъства в развлекателния репертоар на почти всеки пианист.
Менестрелните представления от втората половина на ХІХ век интересуват историците на джаза като явление, предшестващо днешните мюзикъли и ревюта. Между двата вида спектакли аз виждам повече разлики, отколкото прилики. И при двете обаче се използват музикални пиеси с инструментален съпровод. Менестрелите са пътуващи бели комедианти с разнообразно сценично амплоа – актьори, клоуни, танцьори, музиканти. Скечовете и кратките пиеси представят главно сцени от живота на чернокожите в Америка. Основен похват на тези развлекателни спектакли е карикатурата. Негрите са неизменно добродушни, слабоумни, невежи, мързеливи, пияници, безропотни и, разбира се, музиканти по душа. Актьорите почерняли лицата си със сажди, имитирали походката, жестовете и говора на чернокожите. В комичното представяне на негърските нрави менестрелите свирели, пеели и танцували популярни негърски песни, т. нар. кун сонгс[8]. В изпълненията на бели актьори въпросните песни звучали като европейски шлагери и се радвали на голям успех. Обясним за преобладаващия манталитет на белите американци, успехът на менестрелните спектакли сред чернокожото население на пръв поглед буди известно недоумение. Така или иначе, в края на века имало вече немалко трупи черни менестрели, чиито представления по същество подражавали на своите бели подражатели карикатуристи. В това явление от безспорен социологически интерес долавяме вечния стремеж на определена прослойка от чернокожото население да прилича на белите[9]. Но то бележи и началото на процес, продължаващ до наши дни: почти всички нововъведения в американския джаз започват със стремежа на чернокожите да свират така, както белите не биха могли; белите пък, от своя страна, поемат неотклонно в музикалните посоки, проправяни от чернокожите и то винаги с решаващ принос за социализирането и признаването на джаза.
Насочим ли отново поглед към Ню Орлинс от края на ХІХ век, в музикалния пейзаж виждаме как марчинг бендовете свирели рагтайм, в долнопробните кръчми[10] звучал блус, а салонните оркестри привличали по-изисканата публика с модни европейски пиеси като валсове, полки и мазурки, наред с рагтайм и други популярни американски мелодии.
Зараждащият се джаз черпи с пълни шепи от всички тези модни жанрове, макар че никой от тях не е джаз. И ще утвърждава своята идентичност на изкуство като използва не собствен музикален материал, а със специфичното си претворяване на създаденото от другите.
[1] Вж. брой 36 на Inspiro от 2016 г.
[2] От 20-те години на ХХ век насам джазът „завладява” световните сцени. Първоначално негови „пратеници” са американски джазмени, впоследствие в това изкуство се изявяват музиканти от всички националности.
[3] През ХVІІ век коренното индианско население на Америка е приблизително 50 милиона. Впоследствие то намалява прогресивно, не е фактор за икономическото развитие и през ХІХ век на практика не оказва никакво въздействие за появата на новата музика.
[4] Гриотите са бардовете на Западна Африка, носители на устната традиция. Представят я под формата на епически разкази, басни, притчи. Нерядко си акомпанират с музикален инструмент.
[5] В следващия брой на Inspiro ще представя първите големи имена на ранния джаз, сред които и Скот Джоплин, най-значителния композитор на рагтайм.
[6] Един от белезите на ранния джаз е напрежението между силно време (beat) и слабо време (off beat), в резултат на което мелодията се „разклаща”. Това разклащане не подлежи на нотно описание. То е по-скоро въпрос на музикален усет, наричан най-общо суинг.
[7] Ragtime означава буквално „накъсан такт”.
[8] Изразът е съкратен вариант на Racoon songs. С думата Racoon (миеща се мечка) назовавали презрително негрите.
[9] Например като си изправя косата, избелва кожата и т.н.
[10] Става дума за т. нар. „Barel Houses” (буквално „Бъчвени домове”) – питейни заведения с вградени бъчви в стената. Място за оркестър в тях нямало, но все се намирало кътче за едно пиано, на което музиканти аматьори свирели блус, рагтайм и популярни мелодии.