От най-дълбока древност до днес хората винаги са обичали празненствата и различните чествания по най-разнообразни поводи. Независимо дали празнуват пролетното равноденствие, началото на лятото или празника на някой бог (богиня), всички с нестихващ ентусиазъм се включвали в празнуването. Честванията, от своя страна, обикновено се свързват с различни исторически събития, отразени дълбоко в паметта на народите. Ние, българите, не правим изключение в това отношение. Особено чувствителни сме по отношение на близката ни възрожденска история и най-вече по отношение на борбите ни за освобождение в края на Възраждането ни. Всеки българин-родолюбец свято тачи делото на Раковски, Левски, Каравелов и Ботев (подредбата е по-скоро хронологическа, отколкото според приноса им), както и на въстаниците от най-мащабния ни опит за освобождение – Априлското въстание от 1876 г. Ето защо, сърцето на всеки от нас трепва, когато честваме героичната им саможертва за свободата на Отечеството и хиляди се включват в различните прояви на преклонение пред подвига им. И все пак, на фона на около 30-те хиляди жертви от Априлското въстание, броят на преките участници в него по ред причини не е чак толкова впечатляващ. Четниците и поддържащото ги мирно население не надхвърлят няколко хиляди души. Затова на пръв поглед изглежда малко странно, че в професионалната и популярната историческа литература, включително в учебниците по история, по-раншните борби за свобода са застъпени доста по-несъразмерно, а често пъти те са били неколкократно по-мащабни от Априлското въстание. Това има своето обяснение първо във факта, че българските революционери след Кримската война с действията си неотстъпно водят народа ни към така жадуваната свобода. И на второ място, тези събития са разположени много по-близо до нас във времето и е естествено да разполагаме с много по-подробни сведения за тях. Още повече, те се развиват в епоха на ускорен технологичен и обществен напредък и развити средства за масова информация. Естествено е да знаем по-подробно близката до нас история, понеже тя е по-добре документирана и съответно историческият спомен за нея е по-пресен, а отражението ѝ в народната памет е по-мащабно. Както е добре известно обаче, освободителните ни борби от Раковски нататък не възникват от нищото, а имат своите дълбоки корени в активната съпротива срещу османската тирания, наченала практически веднага след завоеванието. В учебниците ни напоследък се отделя все по-малко внимание на тези събития, въпреки че по мащабите си те често надхвърлят тези на Априлското въстание, както посочихме по-горе. Според скромното ни мнение не е редно само професионални и любители историци да имат сравнително подробна представа за реалните измерения и значението на въоръжените надигания срещу османските потисници в продължение на четири века и половина – от въстанието на Константин и Фружин в началото на XV в. до въстанията срещу остатъците от старата османска поземлена система в Западна и Северозападна България от 1834 – 1850 г. А във всяко от тях участват хиляди българи, повечето от които отдават живота си за свободата, без дори да научим имената им. Сред всички тези борби за освобождение особено място заема Чипровското въстание от 1688 г. Когато се разглежда едно историческо събитие или процес, учените обикновено начеват от предпоставките, причините и повода за него, продължават с изложението и анализа на наличните факти, за да стигнат накрая до изводите и оценките на дадения исторически факт. По отношение на Чипровското въстание това не е толкова лесно. За съжаление, сведенията за пряката подготовка и конкретните действия по време на въстанието са доста оскъдни, а и обикновено са писани на чужди езици (латински, немски и др.). Разполагаме с повече данни за неговата предистория и за разгрома му, отколкото за избухването и неговото развитие. Колкото и да са оскъдни изворите за въстанието и неговото потушаване, прави впечатление, че те са дълбоко пропити с драматизма и трагизма на събитията, описани в тях. И това не е случайно, понеже самата епоха, в която се развиват, е дълбоко драматична. Тя е свързана с онази война на европейските християнски държави, начело с Австрия, срещу Османската империя, подкрепяна от Франция на Луи XIV. Самата война протича в периода 1683 – 1699 г. и практически окончателно прекършва мощта на османците и слага край на натиска им към Европа, въпреки някои краткотрайни османски успехи срещу Австрия и Русия в началото на XVIII в.
След разгрома на османската армия при Виена през 1683 г., Австрийската империя, в съюз с Полша, постепенно отнема инициативата на османците и започва бавното им изтласкване от Централна Европа на югоизток. Напредването на австрийските войски дълбоко в Балканите катализирало масова антиосманска съпротива сред подчинените на султана християнски народи. Чипровското въстание представлявало една от най-значимите прояви на тази съпротива и това не е случайно.
Самият град Чипровци е разположен в гънките на Стара планина в Северозападна България между градовете Монтана на изток, Берковица на югозапад и Белоградчик на север. За произхода на името му има най-различни тълкувания, като най-популярни са тези, свързани с факта, че е богат, красив и изключително живописен. През Античността околните земи се владеели от войнственото тракийско племе трибали, които най-вероятно и основали селището, а през Средновековието през него минава един от най-важните търговски пътища, свързващи крайдунавските ни градове с Дубровник на Адриатическото крайбрежие. Наличието на богати рудни находища около града предопределило ролята му на водещ стопански център през целия период на съществуването му. Още от най-дълбока древност се разработват местните богати залежи от сребро, желязо, олово, злато и мед. Те се превръщат в основа и на процъфтяването на региона през Античността и Средновековието. Същевременно всеки владетел на тези земи полагал сериозни грижи за производството на метали да не секва и да се развива. За пример можем да посочим, че между XII и XV в. българските и сръбските владетели на областта се стараели да привличат и заселват рудари от Централна Европа (най-вече саксонци) или от Западните Балкани (предимно босненци), а от друга страна, ги дарявали с множество привилегии. През XVI в. в района се заселило и православно албанско население от Македония, което според някои наши изследователи е от български произход, понеже водели богослужението си на старобългарски език. Постепенно всички тези заселници се побългарявали сред местното българско население.
Изглед към гр. Чипровци днес. (https://www.economy.bg/bulgaria/view/19858/Skrito-pred-ochite-ti-Chiprovci-)
Важно е да се знае, че сред тези заселници фигурират няколко аристократични фамилии от Западните Балкани, които се превръщат в ядро на местния елит и в продължение на векове съхраняват спомена за знатния си произход. Докъм 1371 г. околните земи влизат във владенията на рода Соймировичи, но с напредването на османското завоевание те емигрират в Дубровник и се вливат в средите на местната аристокрация. Те са наследени от рода Кнежевич – Парчевич, от който произхождат по-късните видни чипровски родове Парчевич, Кнежевич, Пеячевич и Томагионович.
До този момент Чипровци и околните селища просперират благодарение на занаяти като железарството и златарството, но покрай тях се развиват и други съпътстващи занаяти. Местните майстори стават прочути с качествената изработка на оръжия, църковна утвар и бижута. Неслучайно целият район заема важно място в дубровнишката търговия още от времето на Втората българска държава. След османското завоевание околните земи са превърнати в султански хас, предоставен на майката на султана, валиде султан. Били предоставени допълнителни привилегии на местното население с цел да се стимулира и развива местното производство. В самото Чипровци, за разлика от другите български селища, не били заселени турци. В него пребивавал само местният турски управител и практически градът дълги десетилетия се управлявал от кнез, титла, давана на местен християнски управник в Сърбия и Западна България, която имала изборен, а не наследствен характер.
Семейно съкровище от XVII в., изработено от чипровски майстор. Източник: https://www.dnes.bg/obshtestvo/2016/04/05/obeci-prysteni-nim-s-novo-sykrovishte.298399
Всичко това превърнало Чипровци в най-голямото и богато българско рударско селище през периода и осигурило един доста спокоен и охолен за времето си живот на местното население. Градът обхващал около 300 домакинства (ханета), което означава, че населението му се е състояло от 1800 – 2500 души. Стопанският прогрес бил тясно свързан и с разпространението на католицизма, което допълнително укрепило връзките с Централна и Южна католическа Европа не само в стопански, но и в духовен план. През десетилетията, предшестващи въстанието, в северозападните български земи настъпили дълбоки промени, които по един или друг начин тласнали местното население към въоръжена борба срещу османците. На първо място, към края на XVI в. рудните находища започнали да се изтощават и това поставило началото на траен икономически упадък на традиционното местно стопанство, основано на минното дело. Изчерпването на мините и нарастващата криза в империята засилили натиска на османската власт над населението. Много от привилегиите били премахнати, а данъците се увеличили. На чипровчани дори бил наложен данъкът девширме, но те масово скрили своите младежи в планината, по гори и пещери „за да ги запазят за своята вяра и да не ги дадат в ръцете на неверниците“, както отбелязва в своя доклад до папата от 1611 г. антиварският архиепископ Марино Бици.
В тази обстановка чипровчани се принудили да търсят други препитания. Някои се отдали предимно на търговия, други използвали природните дадености на района за развитие на животновъдството, трети сезонно започнали да промиват злато на стотици километри от дома си в Източна Стара планина, а четвърти се отдали на занаяти, свързани с производството на стоки за бита и украшения. Именно от XVII – XVIII в. нататък се положили основите на килимарския занаят в региона, а чипровските килими се превърнали в един вид емблема на селището досега.
Чипровски килими (http://www.museology.bg/bg/museums/i103)
В същото време в Европа Късният ренесанс поставя началото на нови духовни и политически промени, които в една или друга степен са свързани с началото на формирането на европейските нации. Чрез духовните си контакти с Италия и Австрия чипровчани няма как да не се докоснат до тези нови повеи в европейската обществена мисъл. От тази гледна точка можем категорично да твърдим, че първите признаци за ренесансови промени сред нашия народ са привнесени по линия на католическата пропаганда у нас. Вече накратко споменахме за разпространението на католицизма в северозападните български земи в разказа ни за архиепископ Петър Парчевич. Само ще припомним, че разпространението на католицизма в региона започва още през XIV в. със заселването на саксонци и босненци, а да не забравяме, че за известен период Видинската област влиза в състава на католическото унгарско кралство. Това довело до нарастване броя на католиците с течение на времето, така че през XVI и XVII в. те вече преобладавали над околното православно население, въпреки че в рамките на целия ни Северозапад останали малцинство. Ролята на Чипровци като католически център от първостепенно значение се затвърждава и от превръщането му в епископски град.
За нуждите на настоящето ни повествование само ще посочим, че през XVII в. българите католици организирали по европейски образец отлична образователна мрежа с център Чипровци и околните католически манастири. Прочут остава т. нар. „Семинариум“, основан след 1624 г. по инициатива на епископ Илия Маринов към францисканския манастир в града. В него се преподавало на „илирийски“ език (производен на хърватския), но се ползвал и български. По-важното е, че независимо от духовния си характер, училището подготвяло и възпитавало своите ученици в дух на изключително родолюбие. Най-изтъкнатите от учениците му били изпращани на разноски на общината и Конгрегацията за разпространение на вярата да получат високо духовно образование в Илирийския колеж в гр. Лорето, Италия или в Клементинския колеж в Рим. Чрез обучените в духовните колежи на Италия и Австрия българи чипровчани поддържали изключително високото културно ниво на своите водачи. Те често произхождали от вече споменатите най-изтъкнати чипровски родове или били семейно свързани с тях. Сред най-популярните имена на католически водачи, чиято дейност в продължение на десетилетия подготвя населението за бъдещото въстание, трябва да се посочат архиепископите Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич и Франческо Соймирович, както и епископ Филип Станиславов. Вече запознахме любезния ни читател с делото и ролята на Парчевич като значима личност от историята ни през XVII в. Тук може да припомним, че самият Парчевич израства като духовник и политик под крилото и с помощта на архиепископ Петър Богдан, който издига Софийската католическа епископия в архиепископия и близо век преди Паисий издава своята „История на България“ на латински език, която е първата известна ни модерна българска история. Филип Станиславов, от своя страна, остава в културната ни история с прочутото си издание на молитвения сборник „Абагар“ през 1651 г. в Рим, който се превръща в първата печатна книга на, макар и остарял, български език. Те са в основата и на възникналата през този период Чипровска книжовна школа. Характерното за нея, включително и за късните ѝ представители Яков Пеячевич и Кръстю Пейкич, е преклонението пред красотата на родината и крайната необходимост от нейното освобождение. Само така, според тях, тя да може да процъфтява и народът да благоденства. Оттук читателят може да си направи извода, че всеки от тях изповядва по някакъв начин националната идея и в този контекст именно те поставят началото на Българското възраждане в духовен план. Ролята им за зараждането на българско национално самосъзнание е безспорна, но за съжаление католическата им принадлежност и използването на неразбираеми за масовите православни българи езици ограничава тяхното въздействие основно сред католическото население в нашите земи. От друга страна, чрез изградената прекрасна просветна мрежа и политическата си дейност те подготвят духовно това население за освободителна борба.
Тук може би е редно да посочим, че действията на тези висши духовници не се ограничават само в сферата на пропагандата, но и лично работят сред паството си за подготовка на въстание. Класическият пример в това отношение е Петър Богдан, който намира толкова следовници на идеята, че по време на Критската (Кандийската) война в средата на века лидерите на Чипровци едва удържат съгражданите си да не вдигнат въстание, защото моментът все още не е бил подходящ. Затова през следващите години П. Богдан и П. Парчевич посвещават всичките си сили и ресурси за изграждането на антиосманска коалиция, която пряко да помогне на българите в борбата им за свобода.
Наред с политическите си совалки те положили огромни усилия и за финансово осигуряване на борбата, за да може народът да е максимално добре въоръжен, когато настъпи часът на надигането. В резултат, сред местните хора било натрупано немалко количество оръжие, което послужило за въоръжаване на въстаническите отряди през 1688 г.
Критични се оказват годините 1673-та и 1674-та, когато умират и четиримата католически водачи. Тази изключително тежка загуба обаче по никакъв начин не отслабила освободителния устрем на чипровчани. Жаждата за свобода вече била дълбоко вкоренена в съзнанието им и те бързо избрали свои нови водачи, които продължили с нестихваща енергия делото на починалите си предшественици. Така още при ръкополагането на новия Софийски католически архиепископ Стефан Кнежевич през 1677 г. населението в целия регион припознало единодушно в негово лице своя нов главен организатор и духовен водач на въстанието, а самото население вече било напълно узряло за идеята за въстание.
Литература:
- „България през XV – XVIII в.“ T.1, Изд. на БАН, 1987
- Сб. „Чипровци 1688 – 1988“, Изд. на ОФ, С. 1989
- Чолов, Петър „Чипровското въстание 1688 г.“, Народна просвета, София, 1988
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Чипровско_въстание
- http://falmis.org/statii/banatsi-balgari/393-chiprovskoto-vastanie-1688g – статия от подп. Александър Лавров
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Католицизъм_в_България