За първи път прочетох стихове от Боряна Кацарска в литературния печат. Като професионален читател те веднага привлякоха вниманието ми, направиха ми силно впечатление със своята дълбочина, екзистенциалност, автентичност и висока поетичност.
Боряна Кацарска е убедително потвърждение на твърдението, че не броят стихосбирки и публикувани стихотворения определят мястото на един поет в националната му литература. Кацарска до момента е издала само две поетични книги – „Друго име“ (1990) и „Милост към езика“ (2016), но те ѝ осигуряват значимо и трайно присъствие в българската поезия. Освен че поетичните ѝ книги са само две, стихотворенията в тях са по двадесетина. При това между появата на двете стихосбирки изминават 25 години. Но двете поетични книги са толкова единосъщни по дух, поетика, послания, че без противоречия могат да бъдат обединени под общо заглавие и издадени заедно. Защото това, което ги обединява, е високата им духовност, която витае във всяко стихотворение и ни въздейства до обсебване.
„Бягство“ е потвърждение на фината сетивност на Боряна Кацарска. В духовните си скиталчества лирическата героиня ще носи спомена за земното. В центъра на „Другото име“ са духовните копнежи и пътешествията на духа в безкрая. В пътуването най-важен е пътят. Стихотворението „Музиката“ е с мото от А.Стриндберг. Музиката за поетесата е „дъжд със трепетливи пръсти“. Изкуството в последна сметка е оазис на Свободата в несвободния ни свят и трябва да ни помага да я постигнем. Длъжни сме да преодолеем собствените си страхове, за да я извоюваме. Свободата е постижима, когато се почувстваме като лирическата героиня, „напусната от тялото“ („Напускане“). Тогава преодоляваме физическата болка, ставаме безчувствени към нея и сме лекокрили и независими.
Отчуждението, алиенацията са обсебили живота ни и го правят драматичен и студен, защото изчезва добротата, съчувствието и състраданието към болките на човека. Но се появява събирачът на истории, които предстои да ни разказва. В „А над града завинаги вали“. „Животът е самотно занимание“ – заявява Боряна Кацарска. Опознаването му до дъно е невъзможно, но стремежът трябва да го има. Самотният островитянин си е самодостатъчен, защото чрез самотата си общува със света. В „Памет“ посланието е, че всичко е открито, остава ни да опознаваме горчивия човешки житейски опит. Дали ще се поучим от него, зависи от самите нас, но човешката история е по-скоро скептична. Светът е единосъщен, така е сътворен от Създателя и има нужда от флората, фауната и човека.
Боряна Кацарска е от вглъбените дълбоки поети, които са си самодостатъчни, живеят в своя си духовен свят и се чувстват уютно в него. Самотата им е любима, защото в нея започват духовните им скиталчества, които често са навътре във времето и историята и водят до опознаването на себе си и човека. Самотата е най-осмислящото състояние за екзистенциални размишления. Тишината властва в стиховете на Боряна Кацарска. В тишината отеква по-силно болката. Екзистенциалната самота е впечатляваща в „Ноември“.
„Милост към езика“ е стихотворението, определило заглавието на втората поетична книга на Боряна Кацарска. Заглавието може да се приеме като любов и преклонение пред думата, изречението, Словото. Също и като милост, пощада към безцелното разхищение на думи, което си позволяват някои пишещи, към езиковата всепозволеност. В тази поетична творба тялото и душата живеят в хармония, защото телесното се е покорило на духовното. Свободата на словото е сред основните послания в стихотворението. Думите, изреченията са естествената връзка между тялото и душата на човека, те ги помиряват и обединяват. Тялото според поетесата е изградено от думи, думите са неговите атоми, градивните му частици. Чрез думите и словото се пречистваме от неприятните житейски наноси, те ни спасяват от житейските злини. Лирическата героиня мечтае да възвърне чистотата и първичната автентична сила на езика на дедите, предходниците, тя се осланя на самите му глъбини, на неговата първозданност („Вода“). Поетесата желае да е „възстановител/ на тайнописни почерци,/ които проявяват се/ през нощите“. В самотата на нощта тя усеща словата от безкрайността като съхранител и пазител на словесните скрижали на предците.
Поезията на Боряна Кацарска е нагнетена с екзистенциалност. Това се отнася за всяко от стихотворенията ѝ. В „Общуване с прозорец“ самотата в напуснатия дом е екзистенциално въздействаща. Вещите са напоени с дъха на Обитателя. Ние не знаем дали Обитателят е емигрирал, подобно стихотворението на Далчев или просто е напуснал земния живот, отлетял е в небитието, в другия свят. По-скоро е второто, но резултатът е същият – самота, непотребност, няма надежда домът да оживее.
За възможното безсмъртие размишлява поетесата и в „Останаха две рани от очите ми“. Както и за самопознанието. Посланията продължават и във „Федър“. Макар че времето и влагата оставят своите белези и увреждат културните паметници, през „пукнатините и петната по стените“ картините на Леонардо остават безсмъртни, защото са духовни знаци, завещани ни от гения. Освен създателите на шедьоврите много важен е и Наблюдателят в лицето на поетесата, който ще ги види, оцени и прозре в тях посланията на гениалните предци. Размислите продължават в „Разрушаването“. В старите сгради е миналото и духът на града, неговото сърце, извън този център няма живот, защото няма културна история, няма минало. С разрушаването им изчезва духовността, духът му, защото:
Спиралите на стълбицата плават,
вратите се отварят към небето.
Варварите не заслужават култура. Създателят, ваятелят в „Скулптор“ вселява духа си във всяка своя творба. По този начин ваятелят творец одухотворява мъртвата материя, прави я жива и можем да разговаряме и да споделяме с нея. В това разпадане и раздаване до край с всяка своя творба скулпторът се приближава до своя край, защото във всяка скулптура той оставя частица от сърцето и душата си. Камъкът е общият ни прадядо. И трябва да умеем да разговаряме с камъка, да се научим да общуваме с него, за да достигнем до всечовешката мъдрост и да преодолеем хоризонта. Стремежът към духовното познание и общуване с Бог е акцентът в „Скален манастир“. „Дом“ е с мото от Яворов. Животът и смъртта са като сиамски близнаци, неразделими и обречени на заедност. Това са „проклетите въпроси, които никой век не разреши“ по думите на гения. „Vita contemplativa“ напомня за отвъдното. Подобни усещания откриваме и в „Post portem“. Смъртта е една „баналност“ в едноименното стихотворение. В „Граница“ става дума за кръговрата на живота, за възможното прераждане, за безсмъртието на човека, който продължава да живее в децата. А най-важна е вътрешната духовна граница, която трябва да преодолеем, за да се слеем с безкрая и мирозданието. „Ти, който си говорил на нощта“ е изпълнено с болка от раждането на самия себе си. Раят е постижим и осъществим само в сънищата ни. Трябва да мечтаем, за да бъдем по-добри и благородни, а това е възможно чрез представата ни за Едем. Нямаме право да отчайваме човека, да му отнемем Надеждата. В „Бряг“ старицата очаква спокойно смъртта, застанала пред величието и вечността на морето, което за разлика от човека е безсмъртно. В „Преображение“ с мото по Тарковски отново става дума за живота и смъртта, а годишните времена са като етапи на човешкия живот. Любовта като възможно безсмъртие откриваме в „Нощ“ с мото от Рилке.
В „Елегия“ става дума за съдбата на откривателя, който е смъртен, но същевременно има шанс за безсмъртие, защото остава в паметта на поколенията с приноса му и Доброто, което е сътворил за хората. Също и вярата, че съществуват следващи ловни поля, където се преселва душата след земната смърт. „Видение“ започва с впечатляващи стихове:
Децата са водачи на смъртта.
Преди вечеря призовават мрака.
Децата отричат родителите, тяхната поява напомня и вещае родителската смърт. Такъв е естественият ход на живота, в това няма нищо неестествено, странно и страшно. Трябва да го приемем като неизбежност и философски. В „Абстрактно изкуство“ с мото от Кандински животът е „отрова смъртоносна“. Според Кандински „Точката е най-кратката по време форма“. Бог е сътворил човека като точка. Мисълта на художника можем да приемем като главно послание на стихотворението. Животът на човека на земята е един миг от безкрайното Време, една точка, фиксирана от Създателя. Лирическият герой мечтае да се пренесе в света на вечността, където животът „се изразява в неизмерна точка“. Естественият ред на вещите е само външното, баналното, фотографското, маловажното проявление на бита, докато истинският живот е битие, отвъдност, той е зад вещите и нещата, зад видимото, в отвъдното. Поетесата търси и общува със себеподобните дори след смъртта им в „Памет за Георги Рупчев“ – много прочувствено и дълбоко стихотворение. Поетът е някак си нематериален, безтелесен, само дух. Той живее нощем „с крило,/ изрязано/ от светлина“.
Дървото е сред любимите образи на Боряна Кацарска, както е при Иван Цанев. Неслучайни са неговите слова върху корицата на втората ѝ поетична книга, където споделя впечатленията си от нейната поезия: “Милост към езика“ е надсловът на малкото на брой, но изключително стойностни стихотворения във втората книга на Боряна Кацарска. Вярвам, че появата ѝ няма да остане незабелязана от ценителите на високата поезия! Боряна Кацарска има памет за езика на предците си (биологични или литературни), но и когато се обръща към стиховете на други автори, с които усеща „родство по избор“, нейните стихове говорят на свой език и с особено внимание към поетическата форма.“ И Боряна Кацарска като Иван Цанев мечтае да се превъплъти в устойчивото дърво със здрави корени:
Какво ли е да си дърво,
да влиза
гръбнакът ти направо във
земята,
опората на въздуха да имаш,
любовното увиване на
вятъра,
със себе си напълно да
съвпадаш
в отвесен
немислим
въпрос.
Стихотворението „Рондо“ предизвиква асоциации към Дебелянов. С финалните си стихове творбата завършва с размишленията на поетесата за езика:
да се завърнеш
в себе си събран
да отговориш
без да си повикан
свободен поглед
уталожен ум
и милост към езика.
Извън езика просто не съществуваме, той е нашата истинска Родина. В това се убеждаваме и от стихотворението „Сравнения“:
…така
и думите стопяват се от погледа
на всяко еднооко пълнолуние.
Но аз не мога да ги отрека, защото –
и да отричам –
правя го на думи.
Поетът се чувства пълноценно само в Словото, макар че истинската Поезия се сътворява „бавно“, мъчително, понякога се достига до саморазрушаване, но поетесата скулптира словото, а „правата на времето е кръг“. Почтителното, внимателно, уважително и скъперническо отношение на Боряна Кацарска към езика поетесата доказва в цялата си лирика. В минимум думи тя влага максимум смисъл. Можем да определим поетесата като скъперница на думи, нагнетени със Смисъл, които предизвикват полифонични асоциации.
Боряна Кацарска не се интересува и не се занимава с епидермалните маловажни неща от живота, с външното, очевидното, не се интересува от бита, а от Битието. Нейната „тиха“ лирика е изключително съдържателна и въздействаща. Тази фина и изтънчена поезия на пръв поглед може да се стори някак си крехка, но това е измамно усещане, защото е впечатляващо силна и устойчива. Макар че поетесата притежава висока култура и интелигентност, което личи в цялото ѝ поетично творчество, никъде няма да усетим и открием маниерност, съчинителство, филология, преиграност. Тя категорично е автентична и органична поетеса. Боряна Кацарска не се влияе от литературните моди и шума на деня. Лириката ѝ притежава своя специфична музикалност, тя е хомогенна и единна.
Боряна Кацарска се чувства уютно и свободно както в класическата поетична форма, така и в свободният стих. И белият, и класическият стих ѝ прилягат като фина, елегантна и удобнапоетическа ръкавица. Конкретните стихотворения сякаш сами ѝ диктуват и си избират и налагат формата. С поезията си тя прави споровете в този смисъл безпредметни.
Дом
Отсъствията хвърлят дълги сенки
и все по-настъпателно мълчат.
От май до май голямата година
описва хипнотичния си кръг.
Прииждат лястовиците
и с писък
заселват се в полите на света,
роят се и пространството разлистват.
Но
нищо
не заменя любовта.
Изгрява залезът и Витоша поляга,
и в профил очертава битието –
като смъртта – присъстваща и плътна,
като живота – виолетова.
Слънцестоене
В началото на лятото денят
от себе си до
крайност
е изпълнен,
а рехавите облаци висят
над слънцето – доматено
и кръгло.
Минава вятър със коси от кръв
и миг преди
небето да припадне
с поръбени във пурпурно пера
в отвъдното мигрира ято
ангели,
обсебени
от друго естество.
Денят е бил – и няма да го има.
И расне от земята светлина,
все още лека,
още
поносима.
Преображение
Вот и лето прошло…
А. Тарковски
Преваля лятото.
На градус след зенита
се олюлява слънцето
и слиза.
Пулсира празен и
преполовен
безцелният вселенски организъм.
Не се очаква никаква съдба
и никакво спонтанно благовестие.
Не се боя.
След месец
или два
ще захладнее и ще бъде
есен.
Ще падне сняг.
И дъжд ще завали.
И щом в пръстта потънат времената,
безукорна
ще се яви
стоическата същност
на цветята.
Баналност
Дните вървят.
Застъпват се сезоните.
Окръгля се светът необратимо.
Смъртта е тихото изчезване на хората,
които помнят детското ти име.
Рондо
Да се завърнеш в бащиния двор
където светли сенки те очакват
и никнат върху архаична тор
омайничета
златовръх и
папрат
където
дюли розово-зелени
разлистват се в необуздан разкош
и залезът навлиза във небето
със нежността на
неолитен
нож
когато
те застигне вечерта
когато празнотата те обземе
и падне
от ръцете ти светът
и хлъзгавото като риба
време
и се отвори глуха дълбина
и тъмен огън в нея се запали
и заличат се всичките неща
и прегори
животът иреален
да се завърнеш
в себе си събран
да отговориш
без да си повикан:
свободен поглед
уталожен ум
и милост
към езика.