„Ролята на лекаря е
да забавлява пациента,
докато природата
свърши своята работа”.
Франсоа-Мари Аруе (Волтер)
InSpiro*, приятели!
В най-известното си произведение – романът „Какво да се прави“ (1862-1863 г.) Чернишевски описва живота на „разумните егоисти“, които живеят от труда си и по нов начин устройват своя семеен обществен живот. В онези размирни години романът е вдъхновил много съвременници и един от тях е Стефан Стамболов.
Има два отговора на въпроса „Какво да се прави?“: на индивидуално и на обществено ниво.
Какво може да направим на индивидуално ниво?
Да проявим воля да действаме по съвест, да бъдем почтени там, където най-често сме – семейство, работно място, приятелска среда. Да избираме водачите си по съвест, а не по интерес. Което ще рече, да живеем според категоричния императив на Кант.
Когато решаваме по съвест, съдействаме за развитие на демокрацията.
Съвременните политици решават според интереса си, следвайки хипотетичния императив, но индивидът трябва да решава по съвест. Ако всеки индивид постъпи така, ще се получи сбор от съвестни решения и независимо кой печели изборите, ще ръководи чрез гласовете на едно активно, морално мнозинство.
Действията на всеки човек, особено политик, трябва да бъдат такива, че да могат да бъдат възприемани от другите като закон, приложим в обществото. Това е Кантова апория, но звучи твърде човешко, нали?
Какво може да направим на обществено ниво?
Днес има парадоксално съчетание на две несъвместими тенденции – желанието да бъдеш свободна (автономна) личност и в същото време да си направляван, т.е. да не носиш индивидуална отговорност за съдбата си. Този сблъсък на либералното с републиканското (консервативното) стига до странни съчетания, нещо като либерален консерватизъм. В някои държави с незавършен демократичен преход и по-консервативни традиции този сблъсък може да извърши много поразии, защото съвсем липсва достатъчна маса морални граждани, които са готови да се опълчат срещу силови закони, които ограничават гражданските свободи. В днешната политика моралът е „зло“, което пречи. Силните държави не разчитат на добродетели, а на тяхното погазване, основно във външнополитически план. Моралът и политиката са в непреодолима разпра. В България тази разпра е особено остра и за да бъде преодоляна, е необходима нова общност, нов политически субект, който да сближи морала и политиката. Време е да свърши безвремието. Дойде време за сериозните политически битки на идеологии и дългосрочни стратегии. Необходимо е да съдействаме за създаване на градивно демократично общество. Може да се започне с двама-трима. В Евангелието на Матей е казано:
Там, където двама или трима са събрани в мое име, там посред тях съм и аз.
Да се преборим за електронно гласуване, въпреки несъгласието на всички компрометирани партии на статуквото и тяхното твърдение, че това ще опорочи вота с манипулации. Нека опитаме. Щом всички вкупом се втурнаха срещу електронното гласуване, значи има за какво да се замислим. Невъзможно е да стане по-зле, защото и без това сме на предела.
Трябва да прегризем решетката, защото тоталитарните държави възникват в общество като нашето, в което огромното мнозинство е инертно и наблюдава безучастно. Това мнозинство Хана Аренд нарече „маса“, отвратена от политиката на партиите, от „фасадната демокрация”, лесно достижима за реакционни и диктаторски стратегии, теории и практики. В едно такова общество бунтарите, съвестните граждани, журналисти, прависти и пр. се възприемат гротескно, като маргинали, които нарушават спокойствието и илюзията за щастие.
Днес сме отново разделени така, както е било и през трагичната 1876-а:
Мнозинство (население), пасивен свидетел, отчуждено от нравствения императив, в съглашателство със силните на деня и техен съюзник.
Малцинство (народ), който разбира трагизма на квазидемократичното управление и отстоява нравствените добродетели докрай, копнее за духовно обновление, демокрация и свободно от диктатурата на посредствеността общество.
Разбира се, илюзия е, че една демокрация непременно управлява чрез мнозинството от населението, напротив, много демокрации функционират чрез избора на малцинството (нашата също), но в останалите демокрации има върховенство на закона, равноправие, толерантност, гарантирана автономия на личността. В България не е така и това прави управлението опасно за функционирането на демокрацията. В България има фасадна демокрация, налична по документи, гримирана през медийния слугинаж, чрез конвейрно производство на партийни успехи и напредък, които отсъстват на индивидуално ниво. Драматично е, че младите хора са инертни, жертва на наречената от Зигмунд Бауман „ликвидна (течна) модерност“, породена от недоверието в държавата, правото и обществото и в тази криза на доверието се разпадат моралните устои, развива се краен индивидуализъм в условия на „течна среда“, без ориентири и здрави основи. Губи се правната сигурност (съдът се възприема като враг) и възможния изход за индивида, нямащ никаква отправна точка, е създаването на външно впечатление на всяка цена, и затваряне в една много тясна среда – ограничен брой приятели, интернет профили, малки групи – и отдаване единствено на потреблението и превръщането на консумацията в основна цел и удоволствие. Така индивидът е загубен за обществото! В България по данни на „Европейските ценности. Новата констелация“ (Георги Фотев и колектив), това са около 60% от младите хора! Те остават след нас. Но какво ще остане за тях?
Перце от Ангел. –
Ангелът Го няма.
И копитце от Дявол. –
Дяволът също Го няма.
Това ще остане. ***
Мисли за дома
Не искам Отечеството ми да заприлича на смъртник, чакащ своята екзекуция.
България е единствената европейска държава, която е запазила името си през цялата история на нейното съществуване! От България към Европа са потеглили богомилите, разпространили учението си през Босна, Хърватия, та чак до Франция и от техните последователи са потеглили важни за Европа събития като Реставрацията и Просвещението.
Вярвам, че българите можем да бъдем различни. Във Възраждането са корените на моята вяра в обновленето на нацията. Има много мерзавци и предатели, като предателите на Цанко Дюстабанов, Бенковски, Захари Стоянов… Но винаги ще има и българи с ръце върху камата и кръста.
Можем да направим исторически прелом.
От 1338 години България е била свободна 689 г. (с утопията социализъм) и 644 г. (без социализма). Ако извадим годините на политически репресии, сметката ще стане още по-тънка. Излиза, че през по-голямата част от времето сме били нечии. Ако успеем да наваксаме, след 90 години ще имаме превес на годините в СВОБОДА!
Според Карл Шмит, функцията на политиката е невъзможна без „дефиниране на врага”. Мисля, че е дошло време българският народ да дефинира своите врагове.
Сами ли ще го направим или пак ще чакаме някой друг да го направи вместо нас?
Колко дълго ще отлагаме работата в нашата „недовършена, камениста градина”. Дори и в най-каменистата почва, ако се копае може да се посади нещо. Щом на 10 000 километра дълбочина при Марианската падина има форми на живот, такъв е възможен на всяко дъно. На нашето дъно също има остатъци от духовен живот и те са сред нас. Трансформацията на обществото от пасивно в активно е трудна, почти непосилна задача, но преодоляването на трудностите е в човешката природа. Възкресението е възможно, по всяко време и във всеки от нас, стига да повярваме в него. Така е в живота – зърното е скрито в плявата.
Такъв е животът – блъскаш се в дните си:
риба, подмамена в плитчина.****
Ние сме в период на тежко, бих казал съдбовно изпитание – да посеем безпокойство в душите на повече българи, да накараме сърцата им да бият за ново Възраждане, иначе сме изгубени. Трудно, почти невъзможно е да повярваме в тази перспектива и мнозина мислят, че сме в point of no return.
Но който гризе решетката, той остава жив!*****
Величината на една личност и една нация се проявяват в моменти на непреодолими трудности или пред неизпълними задачи.
Христо Фотев би казал:
Най-страшното не е смъртта ни, може би най-ужасното е, че сме приживе в тъмната й пластика.
А Константин Павлов:
Аз съм изяснявал своите отношения с миналото още по време на неговото настояще.
Няма време да чакаме настоящето да стане минало и нека изясним отношенията си с него още сега.
Дочувам лай на кучета…
„Чуй Санчо! Кучетата ни лаят в тъмната нощ. Това означава, че се движим!“******
Честита 2020 година, приятели!
Коста Костов
декември 2019
* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и inspirаtio (вдъхновение)
** “Что делать“, най-известното и най-значимото произведение на Николай Чернишевски
*** Константин Павлов „Какво ще остане“ (1987 г.)
**** Валентина Радинска
***** Фраза на Иван Динков
****** М. Сервантес „Дон Кихот“
