В края на 40-те години в многомилионния Монреал има само два джаз клуба. След като напуска бенда на Джими Хомс, в 1947 г. Оскар Питърсън формира с монреалски музиканти първото си трио. Свири в първокласния хотел „Алберта“ и жъне невероятен успех. След този триумф все повече заведения в Монреал започват да предлагат джаз. Дотогава там чернокожи музиканти не са стъпвали. През есента на 1949 г. Норман Гранц урежда концерт на Оскар Питърсън в престижната нюйоркска зала „Карнеги хол“. Тогава Питърсън свири дуо с басиста Рей Браун, който вече се радва на славата на изгряваща звезда. Свирил е на мястото на басиста Пърси Хийт в квартета, прочул се впоследствие като „Модърн джаз куортет“. Концертът на Оскар Питърсън в „Карнеги хол“ жъне голям успех и поставя началото на международната слава на пианиста. Между Питърсън и Браун се поражда веднага музикален афинитет. Освен това двамата стават приятели за цял живот. Впоследствие Рей Браун в продължение на 15 години ще бъде основна фигура в триото на Оскар Питърсън. Посредством Рей Браун, съпруг на Ела Фицджералд, и разбира се, благодарение на нейния мениджър Норман Гранц, Оскар става и акомпаниращ пианист на гениалната джаз вокалистка. Специално внимание от концерта в „Карнеги хол“ заслужава Питърсоновото изпълнение на баладата „Tenderly“, любима композиция на най-големите джазмени по онова време. Единодушно е мнението, че версията на Питърсън е сред най-забележителните. Този успех е показателен. За майсторството на един джазмен съдим по умението му да изпълнява стандарти.
Оскар Питърсън (https://www.sofialive.bg/)
След концерта в „Карнеги хол“ Оскар Питърсън ще свири шест месеца дуо с Рей Браун. Тогава Оскар и Рей чувстват, че са постигнали максималното. Пък и практичният Норман Гранц скоро си дава сметка, че собствениците на джаз клубове смятат за прекален лукс да плащат само на двама музиканти. Така Гранц стига до идеята за трио Оскар Питърсън. Както вече отбелязах в предишното есе, образецът в случая ще бъде триото на Нат Кинг Кол, включващо пиано, китара и кантрабас. За своето трио първоначално Оскар Питърсън кани китариста Барни Кесел. Спойката между тях е отлична. Неслучайно след един концерт Барни споделя ентусиазиран пред Оскар: „Беше по-хубаво от полов акт!“ Но китаристът множи своите сола за сметка на тези на лидера, застрашавайки така водещата позиция на пианиста, който му казва: „Барни, това все пак е моето трио“. Раздялата им е неизбежна. Впоследствие Барни Кесел ще бъде заменен от Хърб Елис. За него Питърсън казва: „Особено се възхищавах на китарата на Хърби. Неговите солови изпълнения се лееха естествено (той очевидно обичаше Чарли Крисчън). [...] Истинско събитие беше да го слушаме и да споделяме с него музикални идеи в почивките“1,2.
Когато тримата музиканти се сработват, Оскар признава с гордост: „Мисля, че ние не само реализирахме това, което бяха започнали триата на Нат Кол и Арт Тейтъм. Ние поехме и в нова посока“2.
Хърб Елис е единственият бял в триото, факт, раздухван от някои вестници. Когато журналисти питали Елис как се чувства в компанията на цветнокожи музиканти, той отговорил: „Не мога да кажа как, защото не съм забелязал в това, което свирим, да има нещо расово“3. А Оскар Питърсън добавя: „Това разбиране на Хърби продължи през целия му шестгодишен престой в групата. То е в сила за всеки от нас и до днес“4.
В началото на 50-те години Хърб Елис, който има проблеми с алкохола и невинаги е в състояние да свири, бива заменян с китаристите Кени Бърел и Ървин Ешби, с барабанистите Боби Етчинсън и Джийн Гемидж5. По това време Оскар Питърсън се установява в САЩ. От 1952 г. неговото трио става неизменна част като ритмична секция в концертите JATP, организирани от Норман Гранц. Оскар Питърсън ги оценява като равностойни на най-добрите класически концерти: „Тези концерти от 40-те и 50-те години бяха от ранга на концертите с Ойстрах, Менухин и Хоровиц. И несъмнено е крайно време на тях да се гледа като на дълбоко и трайно нововъведение“6.
През 1952 г. триото на Оскар Питърсън прави триумфално турне в Европа. Изкуството на пианиста впечатлява ценителите на класическа музика, печели и нови любители на джаза. По-късно, в 1974 г., Оскар Питърсън гостува в Русия. Турнето е прекъснато поради усложнения, създадени от тоталитарния режим. Но първият концерт на Питърсън трио в Русия е посрещнат възторжено от руската публика. От него се ражда и забележителен албум – Oscar Peterson in Russia (1974).
Концертите JATP позволяват на Оскар Питърсън да свири с най-изтъкнатите джазмени на своето време. Ще се огранича с няколко примера. За работата си с Оскар Питърсън саксофонистът Бен Уебстър, известен с трудния си характер, твърди недвусмислено: „Най-добрият пианист, който някога ми е акомпанирал, беше Оскар Питърсън. Той слуша другите и като че ли знае какво точно те ще изсвирят. И с оглед на това изгражда своите импровизации“7.
Оскар Питърсън е несъмнено важен елемент от лицето на модерния джаз. През 1952 г. той свири с Чарли Паркър в компанията на изключителни музиканти като Флип Филипс (тенор саксофон), Джони Ходжес (алт саксофон), Чарли Шейвърс (тромпет), Барни Кесел (китара). Изпълненията от този концерт JATP са записани в албума The Charlie Parker sides. Сред многобройните партньорства на Оскар Питърсън с тромпетисти ще спомена албумите с Кларк Тери (1964), с Дизи Гилеспи (1974), с Фреди Хъбърт (1982). Тук премълчавам високото мнение на пианиста за работата си с тромпетистите Рой Елдрижд (1974) и Хари Суит Едисън (1974). Любителите на Оскар Питърсън ще изпитат истинска наслада от албума Only the Blues (1957) на алт саксофониста Сони Стит. Спирам дотук, защото се опасявам, че настоящото есе ще се превърне в дълъг списък.
Оскар Питърсън и Ела Фицджералд (1964) (https://www.wikiwand.com/bg)
Триото на Оскар Питърсън с участието на китариста Хърб Елис съществува шест години, в периода 1953 – 1958. Тогава китаристът се оттегля в Калифорния. Заменен е от барабаниста Ед Тигпен, който работи с Оскар Питърсън до 1965 г. В този си състав триото записва поредица от върхови албуми: Porgy and Bess (1959), Night Train (1962), West Side Story (1962), Affinity (1962). За култовия албум The Night Train Ричард Палмър пише: „Night Train беие един от най-продаваните албуми на Оскар. По това време Melody Maker провеждаше хит-парад за джаз и Night Train остана на върха седмици наред. Също така сред плочите, които Питърсън беше записал, тази бе най-добре посрещната от критиката. Тя водеше в множество класации „Плоча на годината“. А един критик писа: „Питърсън никога не е бил за мен сред най-предпочитаните пианисти, но тази плоча 33 оборота е просто изключителна“8. И ще добавя нещо по-лично: Night Train беше първият албум, който си купих и който ме пристрасти завинаги към джаза. Сега съм на четвъртия екземпляр, след като от слушане изтърках предишните три; дано доживея до старини и да го замествам още много пъти!“9
След петнадесетгодишна съвместна работа триото напуска и Рей Браун. С годините изморителните пътувания стават вече непосилни за него. Ще го замести (в 1970 г.) още един изключителен басист – датчанинът Нилс-Хенинг Педерсен.10 С него Оскар Петерсън записва над 50 албума и прави турнета по цял свят. На джаз фестивала в Монреал (1977 г.) Оскар Питърсън събира двамата си култови басисти и свири с тях. По този повод отбелязва и разликата между тяхната нагласа: „Рей Браун и Нилс-Хенинг Педерсен не могат да бъдат сравнявани: тяхното музикално и концептуално мислене дълбоко се различава. Стилът на Рей идва от блуса. С него той е закърмен, докато Нилс е формиран първоначално като класически музикант, макар че отрано се е потопил в джаза и е свирил още на младини с мнозина големи джазмени.11 И двамата басисти свирят по начин, който изпреварва своето време: голямата разлика между тях е, че при Рей основното чувство за време идва от негърското наследство и разбиране за музиката, докато Нилс възприема блуса като част от своята класическа европейска традиция“12. Разграничението, което Оскар Питърсън прави между двамата басисти, позволява да вникнем по-добре в собствения му стил на пианист – закърмен едновременно с класическата традиция и с джазовата импровизация. Оскар Питърсън съчетава двете музикални линии благодарение на изключителната си виртуозност, на умението си да структурира всяко свое изпълнение и на забележителното си чувство за суинг.
Макар че триото е формáтът, в който Питърсън осъществява своя музикален идеал, пианист от неговото ниво неминуемо ще бъде изправен и пред необходимостта да свири сам. Към соловите изяви го подтикват и Норман Гранц, и Дюк Елингтън. За пръв път Оскар Питърсън свири соло пиано на джаз фестивала в Нюпорт през 1972 г. Малко след това той изнася соло концерт в „Карнеги хол“. И двете изяви на Питърсън са триумфални. Преходът към соло пианото подтиква Петерсън да осмисли различните идеи при музицирането в трио и соло. Докато в трио формáта пианистът „се задоволява да маркира темпото – нещо, с което той се справя задоволително, ако има зад себе си добър бас, звукът ще бъде предимно в горния регистър, стига да не е немощен. Обратно, виртуозният пианист, който свири в група, трябва да изработи своя стил така, че да извлече максимален ефект от другите инструменти. Ако човек свири, сякаш няма никаква разлика между интерпретацията на триото и тази на солиста, той ще прахоса таланта на другите музиканти“.13 Едно е да свириш с други музиканти, друго – да си сам на сцената. Ще цитирам още една мисъл на Оскар Питърсън за соловото музициране: „Да свириш соло пиано като всяка друга форма на музикално разгръщане, изисква търпеливи усилия, съзнателно чувство за човешките структури, умение да използваш и двете си ръце по въздействащ и новаторски начин; изисква да ги обвържеш с чистото време, с интелигентно използване на педалите и в крайна сметка пълен контрол над артикулирането и допира на клавишите. Тогава, само тогава, можеш наистина да кажеш: „Свирих соло пиано“.14
Оскар Питърсън е оставил и няколко забележителни композиции. Обикновено ги нарича сюити. В тях откриваме почерка и на класическия музикант, и на джазмена. Най-известните Питърсънови композиции са: „Canadian Suite“, „Easter Suite“, „Africa Suite“.
Вeрността и предаността на членовете на триото отстъпват все пак на дълголетието на лидера. След Хърб Елис, след Ед Тигпен, в триото влиза китаристът Джо Пас. И остава с Питърсън 7 години. Сред най-известните им албуми са: The Trio (1974), Porgy and Bess (1976).
По начина, по който творецът преодолява болестните състояния, съдим и за неговия характер, и за отношението му към изкуството. И от тази гледна точка случаят с Оскар Питърсън е показателен. Още като младеж Оскар страда от артрит на ръцете. От това наследствено заболяване свиренето на пиано е болезнено. Бихме могли да очакваме пианистът да си изработи икономичен стил, натоварващ по-малко ръцете. Виртуозната техника на Оскар Питърсън говори по-скоро за обратното. Пианистът е прекарвал часове в упражняване на фрази, типични за неговия стил на виртуоз. В моменти на артритна криза свиренето е невъзможно. Затова понякога, макар и рядко, Оскар Питърсън е трябвало да отменя концерти. Но като цяло той е изпълнявал поетите задължения. Правел го е с много стоицизъм и впечатляваща дискретност. За последната съдим и от факта, че за своя артрит Питърсън споменава публично едва в 1975 г. В началото на 70-те години пианистът е сполетян и от инсулт, вследствие на който лявата му ръка се оказва парализирана. С насърченията на басиста Дейвид Йънг Питърсън успява да активизира и двете си ръце. През 90-те години го очакват нови изпитания. Две операции на ханша го принуждават да прекъсне професионалните си ангажименти. През януари на 1992 г. Питърсън си дава сметка, че от 15 месеца не е свирил пред публика. Задоволява се само да композира. Но накрая волята му надделява и той подновява концертната си дейност. А по това време е на 67 години. Наскоро се е оженил за четвърти път и е станал (за седми път) баща на малката Селин. Новото бащинство е повод за преоценка на сегашния му живот: „До този момент смятах, че знам немалко за творбите и творчеството; в крайна сметка музикалната композиция може да се отличава със забележителна дълбочина и почти неограничени възможности. Но това творчество зависи и от други хора, от други творци: този нов живот [след бащинството на Селин – С. А.] не зависеше от всичко това. Емоционално той беше напълно основателен. С всеки изминат ден, във всеки момент нещата можеха да се променят“.15
В равносметката на умъдрелия многодетен баща долавяме отзвук от впечатляващото творчество на Оскар Питърсън. До този момент стремежът към съвършенство, в името на който именитият музикант е загърбвал семейното щастие с деца и съпруги, очевидно е задавал екзистенциалните му приоритети. Занапред житейската мъдрост ще се ограничава в по-скромни, по-индивидуални рамки. Майсторът на неповторими форми в джаз пианото стига до простата, но често убягваща ни истина: творецът създава и поднася на хората своята творба заедно с други, но неговото щастие е в собствените му ръце. И е несигурно, „крехко“, както би казал Цветан Тодоров.
Поуката от житейските изводи на Оскар Питърсън ни подканя да се обърнем към неговата музика, която ни запленява със своята красота. В същото време автобиографията на този забележителен творец показва за пореден път, че голямото изкуство неминуемо съдържа и немалка доза човечност. Така и ние, нетворящите любители, можем да го направим част от себе си.
1. Oscar Peterson, A Jazz Odyssey. My Life in Jazz, New York, London, Continuum, 2002, p. 79.
2. A Jazz Odyssey, op. cit. p. 82.
3. A Jazz Odyssey, op. cit., p. 80.
4. Пак там, с. 80.
5. Бивш китарист в триото на Нат Кинг Кол.
6. Пак там, с. 118.
7. Richard Palmer, Oscar Peterson, Paris, Garancière 1986, p. 59.
8. Derrick Stewart-Baxter, Jazz Journal, décembre 1964. Цитирано по Richard Palmer.
9. Richard Palmer, Oscar Peterson, op. cit., p. 38.
10. В свое интервю Питърсън заявява: „Никой не може да замени Рей Браун“.
11. Сред тях са Сони Ролинс, Декстър Гордън, Каунт Бези, Стан Гец, Рой Елдридж, Дизи Гилеспи.
12. Jazz Odyssey, op. cit., p. 249.
13. Richard Palmer, Oscar Peterson, op. cit., p. 51.
14. Jazz Odyssey, op. cit., p. 296.
15. Jazz Odyssey, op. cit., p. 363.