Из историята на джаза – 19: Майлс Дейвис

Със своя живот и с музикалната си кариера Майлс Дейвис (1926-1991) се утвърждава като един от великите джазмени. Нещо повече, като голяма звезда – единствената, произлязла от света на джаза и съпоставима с най-експонираните холивудски креатури. Обяснението на социалното явление Майлс Дейвис оставям на социолозите. Тук ще се опитам да проследя пътя на този музикант, да покажа най-видимите му превъплъщения: пионер в бибопа, макар и в сянката на Чарли Паркър и Дизи Гилеспи; създател на стила „куул джаз“ редом със саксофонистите Джери Мълиган, Лий Кониц и аранжора Гил Еванс; духовен баща и лидер на джазмени от следващото поколение (Хърби Хенкок, Уейн Шортър, Кийт Джарет, Чик Кърия, Джо Завинул), които в началото на 70-те години на миналия век лансираха „джаз рока“, наречен по-късно „фюжън“ (сливане). А когато героите на „фюжъна“ престанаха да се сливат със съвременния рок и се завърнаха към т. нар. „мейнстрийм“ – основното течение в джаза, Майлс Дейвис стана притегателен център за ново поколение музиканти, които принадлежат по-скоро на рока, отколкото на джаза.

Майлс Дейвис около 1947 г. (https://bg.wikipedia.org)

Изключителната подвижност на Майлс е плод на постоянния му стремеж към обновление, тоест на отказа му да се придържа до удобната формула, донесла му световен успех. Майлс е не просто творец, наслаждаващ се на всеобщото одобрение, а търсещ, вечно неудовлетворен дух. Той еволюира в различни музикални стилове и формации, но неговият тромпет – акустичен или електрифициран – запазва своя неподражаем тембър, своята приглушеност, напомняща лунна светлина, отразена и в същото време излъчваща особена красота. Очарованието идва не само от звукоизвличане със специфична протяжност, но и от въздействащите паузи, през които музиката отеква в нашето съзнание. Красноречието на Майлс включва и неговото мълчание. Разбира се, същото може да се каже и за други майстори на модерния джаз – Дюк Елингтън, Телониъс Монк, Мал Уолдрън. Мълчанието на Майлс е строго индивидуално, самобитно, чуждо на всяко подражание. Благодарение на него музиката му носи автентичността на преживяното, а нейното слушане се превръща във вълнуващо съпреживяване. Всяка нотка отеква в душата на слушащия, намира продължение в неговото тяло.

Сама по себе си половинвековната кариера на Майлс Дейвис, оставил впечатляваща дискотека от повече от сто албума, е блестяща илюстрация за еволюцията на джаза през втората половина на миналия век. Майлс е не само главно действащо лице в този процес, той е и прозорлив негов наблюдател. Оставил е ценни интервюта и забележителна автобиография. Той говори за себе си, насочвайки поглед към другите. В този поглед откриваме безпардонно безпристрастие, граничещо с цинизъм, и страстно музикално съпричастие. Преките свидетелства на Майлс са безценен източник на информация и на знание за света на модерния джаз. Майлс не обича теориите, предпочита да описва срещите си и преживяното с музиканти, които задават облика на това изкуство. Тъй като автобиографията на Майлс Дейвис не е преведена на български, ще се позовавам често на нея.

За историка на джаза животът на Майлс Дейвис подсказва важна истина за това изкуство. Мнозина от най-ярките му представители са били особено надарени музиканти, но в крайна сметка, а често и твърде рано, са се оказвали жертва на социалната среда или на своя слабост. Случаят с Майлс е по-различен. Без да бъде ощетен от природата, той не е бил отрупан с особено изобилни дарове – нито от нея, нито от заможните си родители. Големите си успехи постига с много труд, със силния си характер и с изключителната си интелигентност. Благодарение на тези три свои качества, без да забравяме силната му интуиция, високата му чувствителност и неповторимото му чувство за хумор, където волнодумството на хъшлака съжителства с мъдростта на твореца, той неведнъж променя джаза и проправя нови пътища за неговото развитие. Затова моят разказ за Майлс Дейвис ще отдели повече място и на неговия живот.

Роден е на 25 май 1926 г. в малкото градче Алтън, щата Илиноис. Дядо му по бащина линия забогатял от счетоводна работа. Бащата на Майлс, зъболекар по професия, скоро отваря кабинет в Източен Сейнт Луис, селище на брега на Мисисипи, и си спечелва името на най-добрия зъболекар за чернокожи в града. В Сейнт Луис преминават детството и юношеските години на Майлс. Момчето расте със самочувствието на дете от добър произход, макар че рано изпитва на собствен гръб и презрението на белите си връстници. Още от дете Майлс храни расова неприязън. За нея допринася и семейният дух: дядо му и баща му са непримирими противници на съществуващия расизъм. Най-ранните детски увлечения на Майлс са по спорта (конна езда, плуване, бокс) и по музиката. Към нея той проявява силно влечение още шест-седем годишен. Първия си тромпет получава за тринадесетия си рожден ден. От този момент взима редовно уроци по музика и по този инструмент. Свири и в училищния оркестър. Открива джаза по радиото и с няколко грамофонни плочи – на Дюк Елингтън, Луис Армстронг, Каунт Бейзи. Сприятелява се с Кларк Тери, който е шест години по-голям от него. От този вече утвърден тромпетист получава ценни съвети. Така решава да стане музикант. Юношеската мечта получава конкретни измерения, когато чува в родния си град бигбенда на Били Екстайн – първия бибоп голям оркестър. В него свирят двама от водещите бибопъри – саксофонистът Чарли Паркър и тромпетистът Дизи Гилеспи. Младият Майлс иска да свири като тях. И с тях. Едва завършил средното си образование, заминава за Ню Йорк през есента на 1944 г. Родителите му се съгласяват на това при условие, че Майлс следва в престижната музикална академия Juilliard School of Music. Там се изучава главно европейската музикална традиция. А младият Майлс се интересува най-вече от музиката на чернокожите новатори в джаза. Средище на тази музика е Харлемският клуб „Минтън“. Там се е родил авангардният джаз, наречен по-късно бибоп. Интересите на Майлс към музиката на чернокожите се коренят и в блус традицията. С нея младежът се чувства закърмен от ранно детство. Първите си спомени за тази музика ще запази за цял живот. Ето един от тях: „Спомням си за музиката, която слушах в Арканзас при дядо ми, особено събота вечер в черквата. Страхотна! Сигурно съм бил на 6-7 години. Тръгвахме привечер по тъмните селски пътища и изведнъж тази музика като че ли изникваше от дън земя, от зловещите дървета, които всички смятаха обитавани от духове. И докато вървяхме […], някой свиреше на китара като Би-Би Кинг, мъж и жена пееха, говореха за тъга. Боже мой, какво нещо! Особено жената. Това усещане повече не ме напусна. […] Какво звучене, каква блус атмосфера, черква, тесен път, мелодия, селски ритъм, Югът, Средният Запад! Тъкмо привечер, по страшните второкласни пътища на Арканзас, когато кукумявките излитат с крясък, този звук влезе в кръвта ми. С първите си уроци аз вероятно имах вече представа каква музика исках да свиря.“ С подобна нагласа не е чудно, че любознателният младеж остава неудовлетворен от Джулиард скуул. Предпочита да прекарва по цели нощи в Минтън, а на лекциите в Джулиард дреме. Още един спомен свидетелства за разочарованието му от Джулиард: „Спомням си веднъж лекция по история на музиката. Преподавателката беше бяла. Обясняваше на аудиторията, че чернокожите свирят блус, защото са бедни и берели памук. От това се натъжавали. Така се раждал блусът. Веднага вдигнах ръка и се изправих: „Аз съм от Източен Сейнт Луис, баща ми, зъболекар, е богат, а аз свиря блус. Баща ми никога не е брал памук, тази сутрин не се събудих тъжен и не пропях блус. Нещата не са толкова прости.“ Тъпачката позеленя и не каза нищо. Взела ги беше тези обяснения от книга, написана от човек, който говори за неща, които не познава. Ей такива глупости се чуваха в Джулиард. Накрая ми писна.“ (с. 51.)

В 1945 г. Майлс напуска Джулиард. На баща си казва: „В Ню Йорк стават интересни нещa. Музиката се променя, стиловете също, искам и аз да участвам в това, да бъда с Бърд и с Дизи. Върнах се да ти кажа, че напускам Джулиард, защото ми преподават бели знания. Не ги ща“. (с. 62.)

През октомври 1945 г. Майлс заема мястото на Дизи Гилеспи в оркестъра на Чарли Паркър. Дизи вече не понася партньорството с колега, който все повече затъва в алкохола и наркотиците. Пристъпвайки към мястото на гениалния тромпетист, Майлс си дава сметка, че до Чарли Паркър той не би могъл да стигне по-далече от Дизи. Веднъж го попитал: „Би ли ми казал защо не мога да свиря като теб? – „Ти свириш като мен – отговори ми той простичко, ‒ но една октава по-ниско.“ Майлс отстъпва на Дизи не само във високите регистри. Не му е равен и по бързина. Но тъкмо в съзнанието за онова, което не му достига, за да се равнява по своя образец, той намира път към себе си: „В бибопа всички свиреха много бързо. Аз никога не съм обичал да свиря гами. Винаги съм се опитвал да свиря най-важните неща в един акорд, за да го разложа“. (с. 59.)

Търсенето на собствен стил минава през умението да взаимодействаш с другите: „ […] ако трябва да работя с Франк Синатра, ще свиря така, както той пее или ще го допълня по някакъв начин. Но не бих свирил много бързо. По онова време аз научих много за фразировката, слушайки как се изразяват хора като Франк Синатра, Нат Кинг Кол, та дори и Орсън Уелс. Тези типове ми взимаха акъла с начина, по който променяха музикалната линия или своята фраза. Еди Рандъл все ми казваше: ‚изсвири една фраза, после дишай, или свири, както дишаш‘“ (с. 60.)

В оркестъра на Чарли Паркър Майлс постъпва деветнадесетгодишен. Изпитва силно желание да подражава на своя идол – естествена склонност у всеки млад творец, но в същото време отстоява своята музикална самобитност. След образците, на които се възхищава – Дизи Гилеспи, Рой Елджидж, Лестър Йънг, Кларк Тери, ‒ най-ярко се откроява Чарли Паркър. Впрочем Майлс скоро ще се разочарова от човека – себичен, непредвидим и дълбоко асоциален, но винаги говори със суперлативи за музикалния гений на Птицата: „Превъзходен, гениален музикант, но в същото време най-големият скапаняк и хищник, роден под слънцето“, заключава Майлс. Макар и поласкан от поканата и насърченията на Чарли Паркър, Майлс си дава сметка, че още не е готов да се впише пълноценно в музикалния свят на Птицата, чийто избор е продиктуван по-скоро от стремеж към по-ефектна самоизява, отколкото от желание да насърчи по-младия си събрат: „Бърд искаше нещо различно, след като Дизи напусна. Искаше нов подход към тромпета, друга идея, друг звук. Искаше точно обратното на това, което Дизи бе направил, имаше нужда от човек, който да допълва неговия звук, за да го откроява. Затова избра мен. Той и Дизи много си приличаха в свиренето, обичаха бясното темпо, разхождаха се по гамите с такава скорост, че човек трудно долавяше всичко. С мен Бърд имаше много повече пространство за себе си.“ (с. 60.)

Чарли Паркър рядко говори за музика, задоволява се да свири. Под неговото въздействие Майлс напредва интуитивно, докато Дизи Гилеспи и Телониъс Монк му говорят с охота за тайната на своето майсторство. Музикално Майлс чиракува, но социално се държи със самочувствието на интелигентен и еманципиран американец. Още от тези години на сцената се държи хладно с публиката. Задоволява се да свири, най-често с гръб към публиката все едно, че хората не го слушат с удоволствие и с възхищение. Впоследствие сценичната студенина на Майлс става негова фабрична марка. В това отношение той винаги се е разграничавал от музиканти като Луис Армстронг и Дизи Гилеспи, към които иначе изпитва дълбоко възхищение. За тях казва: „Знам защо го правеха – за пари и защото искаха хем да са шутове, хем тромпетисти. […] Това не ми харесваше и нямаше защо да ми харесва. Аз произлизам от различна социална среда, идвам от Средния Запад, а те – от Юга. Ние гледаме различно на белите. […] Те [Луис Амстронг и Дизи Гилеспи – С. А.] вече бяха отворили много врати, през които хора като мен можеха спокойно да минават. Имах усещането, че да свиря е достатъчно – само това ме интересуваше.“ (с. 70-71.)

Сценичното поведение на Чарли Паркър, който не обявява парчетата и напуска най-неочаквано подиума, сигурно е вдъхнало на Майлс увереност и той да афишира същото безразличие. С годините обаче и Птицата започва да прибягва до пошли номера, за да разсмива публиката. Така, когато през 1948 г. по време на ангажимент в един клуб Паркър надува балон пред микрофона и стреля с детски пистолет по своя пианист Ал Хейг с презумпцията да развесели присъстващите, Майлс напуска възмутен сцената. Скоро след това прекратява окончателно работата си с Чарли Паркър.

Майлс Дейвис на фестивал в Нидерландия през 1984 г. (https://bg.wikipedia.org)

По същото време се е сближил с Гил Еванс – канадски композитор и аранжор. Този самоук перфекционист, вдъхновен от естетиката на Дюк Елингтън, има амбицията да съчетае писаната музика за голям оркестър с индивидуалната импровизация. Първата съвместна работа с Гил Еванс води до албума „Раждането на куул джаза“ (Birth of the Cool). За нуждите на този албум, предхождан от няколко концерта, Майлс ангажира инструменталисти с богата музикална култура – Джери Мълиган (баритон саксофон), Лий Кониц (алт саксофон), Джон Лyис (пиано, бъдещият музикален ръководител на Модърн джаз коуртет), Гюнтър Шулър (валдхорна). Майлс подбира деветимата членове на новия си оркестър с оглед на вокалното звучене на съответния инструмент: „Исках инструменти, които да звучат като човешки гласове“ (с. 101.), казва той. Новият музикален експеримент е недвусмислено доказателство за желанието на Майлс да се дистанцира от бибопа, да прави по-спокойна и по-мелодична музика, алтернативна на бибопа. Албумът „Раждането на куул джаза“ излиза през 1950 г. Масовата публика не му обръща особено внимание, но музикантите и критиците виждат в него ново явление, разкриващо интересни перспективи за модерния джаз. Под влиянието на този албум се появява ново течение в джаза – West Coast Jazz. „Birth of the Cool” свидетелства за първото изненадващо превъплъщение на Майлс Дейвис, както и за лидерските му качества, които тепърва ще се проявяват.

През пролетта на 1949 г. Майлс предприема първото си концертно пътуване в чужбина. Като член на оркестъра на Тад Дамерън той участва в Парижкия джаз фестивал. В Париж среща и Жулиет Греко – първата му голяма любов. До този момент единствената му страст е била музиката. Занапред ще трябва да живее и с непознато за него, изпепеляващо чувство. След завръщането си от Франция изпада в мъчителен вакуум. Опитва се да го запълни с твърди наркотици. Очакват го четири години на наркозависимост. За живота си през този период Майлс впоследствие говори като за друг човек. Това е и най-безплодният период в музикалната кариера на Майлс. Но не най-безинтересният. Ще разкажа за него в следващия брой, защото за величието на Майлс Дейвис следва да съдим и по неговото падение и по силите, които намира в себе си, за да преодолее тежката зависимост.

(Следва)