Личното ми познанство с Иван Лечев е от няколко години. Винаги ме е привличал неговият академичен и изчистен китарен звук. Като предан фен на ФСБ считам Иван за най-вдъхновяващия български китарист. Обичат го няколко поколения поп-маниаци. Не случайно той е част от най-добрата българска поп-група.
Ако искаш да научиш що е добро червено вино, попитай Иван. Ако искаш да ти се роди красив син – попитай пак него.
Този разговор с Иван Лечев е специално за читателите на InSpiro.
Кой е Иван Лечев?
Очевидно се стремя да бъда и амбициозен професионалист, и човек на живота, а и добър баща… Засега се получава, макар и с известни усилия.
Какво е музиката за теб?
Що се отнася до музиката – тя е била винаги около мен, както въздуха, който дишам. Израснал съм в семейство на големи музиканти и някак естествено се получи и аз да се занимавам с музика. Започнах с цигулка, под ръководството на баща ми – проф. Боян Лечев, който за съжаление напусна този свят, но остави изключително наследство от отлично обучени цигулари, повечето от които са концертмайстори в едни от най-именитите световни оркестри.
Как се докосна до китарата?
Първата китара донесе в къщи по-големият ми брат и тя някак ми се лепна в ръцете, и така до ден днешен. И досега нямам решение на въпроса на кой от двата инструмента ми е по-приятно да свиря – на цигулка или на китара. Важното всъщност е какво човек изразява с музиката, какво предава на хората, които го слушат, а инструментът и техниката са само средства за това изразяване.
В България имаш славата на виртуозен китарист, най-добрият в страната въобще. Приемаш ли тези определения?
Никога не съм се стремял към самоцелна виртуозност, за мен дълбочината на музикалната мисъл, логиката на музикалната фраза и чувството, стремежът да свириш от сърце, от самата си душа – това е, което ме вълнува. Естествено, когато човек поема по някакъв път, се стреми да достигне това, което правят най-добрите – в цигулката.
Кои са твоите кумири, учители в музикалното ти израстване?
За мен като един вид кумири в цигулката бяха Давид Ойстрах, Айзак Стърн, Йосиф „Яша“ Хейфец, Ицхак Перлман и т.н. Това е, защото моето обучение по цигулка беше строго „класическо“, т.е. в „сериозната музика“. С китарата обаче, тъй като се учех да свиря съвсем сам, кумирите бяха съвсем други – отначало, естествено, се започна с чудото Джими Хендрикс, който така или иначе измисли целия съвременен рок, но също Ерик Клептън, Питър Грийн, изобщо в началото беше блус. Постепенно обаче започнах опити в по-сложна материя – в цигулката открих Жан-Люк Понти и Дидие Локууд, а в китарата – Джон Маклафлин, Майк Стърн, Пат Метени, и най-вече Стив Лукетър от Тото, както и Джон Петручи от Дрийм Тиътър. Това, разбира се, са само някои от многото музиканти, от които съм се учил.
Какво е ФСБ за теб?
Имах щастието да попадна още като студент на хора със сходно мислене, с които работя вече почти 40 години – музикантите от ФСБ, групата, която е гръбначният стълб на цялата ми кариера като музикант. Тези хора, тяхното отношение към музиката, към работата, техните критерии до голяма степен ме направиха това, което съм. Аз и преди да срещна Румен Бояджиев, Косьо Цеков и Сашо Бахаров бях слушал прогресив рок, най-вече Йес, Джентъл Джайант и Емерсън, Лейк & Палмър, но тези хора ме накараха да погледна по съвсем различен, чисто професионален начин на музиката на тези велики групи и да разбера, че с достатъчно талант, труд и упоритост можем да ги достигнем…
Къде е мястото на ФСБ в историята на популярната музика?
Щастлив съм да споделя, че ФСБ най-после зае своето място между 50-те най-големи световни прогресив рок групи, наред с имена като Дрийм Тиътър, Йес, Ръш, Уингър и т.н., благодарение на американския журналист Кен Роуланд, попаднал случайно на нашия сайт.
С кои други музиканти си имал удоволствието да работиш?
Имал съм късмета и удоволствието да работя в най-различни стилове музика с почти всички големи български музиканти, в проекти като „Зона Ц“,“Акустик Трио 3000“,“Дърти Пърчис“, а в последно време с новия проект „Фондацията“ заедно с Кирил Маричков, Дони, Славчо Николов от групата „БТР“ и Венко Поромански, бившият барабанист на групата „Те“, с които след едно успешно турне в САЩ се готвим за първия си голям концерт: на 2-ри април, в зала 1 на НДК. Изобщо в България винаги е имало безкрайно талантливи хора, не само музиканти, лошото е, че повечето рано или късно заминават за чужбина, където намират доста по-адекватно признание за постиженията си. Големият ми син Иван също живее в чужбина – в Англия, където завърши с отличие и работи като банкер, и да си призная, мисля си дали и малкият да не го последва…
Необходимо ли е непременно музикално образование за един талантлив музикант?
Чувал съм най-различни мнения дали един музикант трябва да е образован музикално или не. Интересно, че за много професии този въпрос изобщо не се поставя. Явно твърде много хора не са наясно какви усилия и жертви се изискват, за да станеш наистина добър. Аз бих казал, че може би не е нужно да знаеш да четеш и пишеш, за да станеш писател, но помага.
Изброй няколко свои любими произведения.
Изключително трудно ми е да избера любими произведения, както музикални, така и литературни, филмови, театрални, или произведения на изобразителното изкуство. От дете съм „всеяден“ на тема изкуство, изчел съм огромно количество книги и единственото, за което съжалявам в наши дни, е, че не ми остава време да продължавам в същия дух. Все пак продължавам с всички сили да следя каквото мога. Наскоро например гледах по телевизионния канал „Меццо“ как в ремонтирания Мариински театър поставят всички балети на Стравински и два дена не можах да изляза от къщи, за да изгледам възможно най-много от показаното. Същевременно с някаква страхотна жажда попивахме с моята любима Евгения изключителната красота, сътворена от Микеланджело, Рафаело и колко още именити художници в музеите на Рим и Ватикана… Няма да мога да забравя и клубния концерт на Стив Лукетър в София Лайв Клуб, на Стинг или Дрийм Тиътър в зала 1 на НДК, и още, и още… Аз мисля, че няма смисъл от класации в изкуството. Всеки намира нещо за себе си и затова светът на изкуството е толкова пъстър и разнообразен.
Как гледаш на случващото се в България?
За съжаление от известно време нашата страна е залята от нещо като цунами от бездуховност, простотия, пошлост и имам чувството, че все по-малко остават тези, които имат нужда от стойностно изкуство. Склонен съм да мисля,че този процес е донякъде съзнателно дирижиран от определени кръгове, които имат интерес да поддържат ниско интелектуално ниво на нацията, защото простият човек много по-лесно може да бъде манипулиран и управляван. Изобщо интелигентните хора винаги са били трън в очите на властимащите. Да не говорим, че много често във властта се оказват хора, които са влезли в политиката по чисто прагматични причини – за да могат без проблеми да „бъркат в меда“, както се казва. Не случайно в последните години в България хората масово не гласуват (което е изключително погрешно) или гласуват по-скоро ПРОТИВ някоя партия или личност, а не ЗА свой избраник или партия. В тази връзка, оглеждайки се наоколо, не мога да посоча личност, която бих подкрепил безрезервно, с цялото си доверие. Смятам, че нашата нация има крещяща нужда от герои като от миналото, като Ботев и Левски, хора, готови да пожертват всичко свое в името на една кауза. Вместо това виждаме как все повече затъваме в обикновено консуматорство, в една среда, в която всеки се стреми да надхитри другия. Мой близък приятел казва, че един от най-големите проблеми на нашата нация е тарикатщината с всичките й последствия – корупцията, безверието и т.н. Не случайно в държави като Германия, Швейцария, Словения, където хората живеят по правила и вярват в Бог, се живее всъщност много по-лесно.
Хайде да се върнем към живота и неговото вдъхновение – Любовта.
Дотук с политиката. В живота има къде по-приятни неща, като това да си с любимите хора и сред приятели. Много е писано за любовта и всеки има своята истина за живота. По същество обаче всеки изхожда от своя личен опит. Моят личен опит най-накрая ме доведе до следните изводи:
Първо, според мен, дори да е вярно, че противоположни характери се привличат, това почти винаги свършва зле. Много по-добре е хора, които живеят заедно, женени или не, да имат общи или поне сходни интереси, да си приличат поне в основни линии като характери, да не говорим, че с Жени – моята съпруга и майка на малкия ми син Константин – много често, даже съвсем често напоследък, ни хрумват едновременно и говорим едни и същи неща, това е направо невероятно!
Второ – съвместният живот не е битка, а ако се превърне в такава, победители няма. Изискват се обаче усилия и от двете страни, както и голяма доза интелигентност, за да могат да се правят взаимни компромиси, без това да доведе до обезличаване на някой от партньорите.
Трето – както е казал народът“вземи си жена, респ. мъж от сой“ – това няма да го коментирам, то си е ясно.
И накрая, каквото и да говорят за вътрешната красота, една хубава жена си е друго нещо. Ако пък се окаже и вътрешна красота… става страшно хубаво. Аз определено в последно време се смятам за късметлия, особено когато сме тримата със сина ни. Изобщо, чувствам се изцяло в мир със себе си. Само да сме здрави.
Какво би искал да кажеш на тези, които ще прочетат това интервю?
Има три неща, които бих казал на всички българи, и те са:
1/ Опитай се да не правиш на другите това, което не би искал да ти направят на теб.
2/ Не търси вината винаги в другите, погледни първо дали ти си ОК.
3/Едно от най-лошите неща на света е завистта, тя много често е причина за много големи неприятности.
Вече спрях да пуша и пури, остана ми само виното, но за него мога да напиша цяло есе. Благодарен съм завинаги на Костас Канариев и Мишо Марковски, които разкриха пред мен необятния свят на виното, както и на Иван и Величко Иванови от Харманли, благодарение на които имам в изобилие прекрасно вино. Пак ще кажа – само да сме живи и здрави.
Въпросите зададе Коста Костов
