“Historia magistra vitae est”
(Историята е учителка за живота)
Латинска сентенция
Представителите на по-зрялото поколение вероятно си спомнят, че когато бяхме ученици, изучавахме предмети с по-прости и ясни наименования като химия, биология, география, история и т.н. В началото на XXI в., в контекста на многобройните образователни реформи у нас, повечето от тях бяха променени и дообяснени във връзка с акцентите в съответния материал. Така, ако днес отворим бележника на нашите деца, ще видим имена на предмети, които дори не се събират на един ред. Тази тенденция засегна и историята, която в началото бе променена на „История и цивилизациЯ“, но няколко години след това експертите в МОН прецениха, че по-правилно ще е да се възприеме наименованието „История и цивилизацИИ“. В края на краищата, за образованите хора е пределно ясно, че през последните около 5500 години човечеството е създало не една обща и еднородна, а множество най-разнообразни и многолики цивилизации.
Причините за тези промени могат да бъдат дискутирани до безкрай, но не това е целта на настоящия ни разказ. По-важно е да се съсредоточим върху въпроса защо историята се свързва пряко с цивилизацията(-иите), а не например с културата, икономиката, политиката или обществата, чието минало се изследва от същата наука. Най-лесният отговор би бил, че цивилизацията обхваща всички изброени области от човешкия живот и дейност, а когато става дума за изучаването или изследването на възникването и развитието им в минали периоди, естествено е с тях да се занимава науката история. Затова първо ще се опитаме да обясним по-простичко какво представляват и историята, и цивилизацията сами по себе си, понеже твърде много хора мислят, че са наясно с тези термини, но това не винаги е така.
В най-широк смисъл думата „история“ днес се схваща като изучаване и описание на отминали факти и събития, независимо от тяхната сложност и разнообразие. В множество езици често пъти има значението на разказ за отминали събития, докато митовете, легендите и приказките не могат да се разглеждат като предмет на историята и затова се изследват от специалистите по фолклористика или литература.
Интересът към миналото се е зародил още в зората на човечеството, най-вече понеже под една или друга форма е обобщавал човешкия опит и знание. В периода на Праисторията, преди да се появят първите писмености, това е ставало чрез устни предания, легенди и митове. С появата на държавата и писмеността вече става възможно, а и наложително, записването на многообразните данни, които позволяват и улесняват функционирането на вече по-сложните общества и техните институции. В този контекст е редно да припомним произхода на понятието „история“, което идва от старогръцки език (ιστορία) и означава добиване на знание, изследване, проучване и описание на резултатите от тях. Това предполага, че историята е описателна по своя характер, но същевременно описанието трябва да е систематично и резултат от научен анализ на данните. Затова изключително важни са данните от изворите на информация, върху които се гради дадено изследване. Най-общо тези извори се делят на материални и писмени.
По принцип изследването на миналото ни чрез материалните извори е предмет на науката археология, която, макар и свързана с историята, е самостоятелна наука. От своя страна, историята разчита преди всичко на писмените извори, което не ѝ пречи да се ползва и от резултатите на археологическите изследвания. По тази логика се налага и общоприетото правило, че за история можем да говорим от момента на появата на първите писмености, държави и цивилизации, а с периода от появата на човека до първата писменост (Праисторията), се занимава археологията.
Специалистите, които професионално се занимават с история, се наричат историци. Те, от една страна, трябва да имат нюх към детайла като истински криминалисти, а от друга, трябва да могат да виждат общите насоки и тенденции в развитието на историческите процеси и явления, за да могат да оформят своите обобщения и изводи за тях. Обикновено, най-сложно се оказва не толкова анализирането на историческите факти, колкото тяхното интерпретиране, където историците най-често търпят критика.
Затова най-великите историци са притежавали и двете умения, предлагайки ни едно убедително и максимално обективно повествование за това какво е било и как и защо се случило. А когато историческият разказ е изложен на достъпен, богат и колоритен език, това превръща историческите изследвания почти в литературни произведения, предизвикващи интереса на най-широка публика. Често пъти обаче различни представители на същата тази публика остават с впечатлението, че историческата наука е лесна и всеки може да се изявява в нейното поприще, тиражирайки редовно абсурдни възгледи и тéзи. Така се ражда онова, което в научните среди понякога се нарича исторически мит, а в други случаи — псевдонаука. За да избегнем подобни отклонения, тук ще си позволим да припомним някои основни положения за изследването на историята.
Всеки може да погледне в уикипедия, където ще види едно сравнително пространно определение за науката история. Тъй като то не е много удобно за по-масова употреба, тук ще си позволим да го синтезираме в по-разбираема и сбита форма, а именно, че историята е наука за миналото на човека (човечеството). Това е най-краткото и опростено определение, с което се запознават нашите деца още в V клас. Тук са важни и трите главни елемента, а именно, че на първо място е наука, т.е. се основава на някакви научни методи на изследване и използва достоверен доказателствен материал, който трябва да води до максимално обективно и систематизирано познание.
На второ място е ясно, че тя е наука за миналото. Поне по този въпрос няма разногласия. В този контекст понятието „история“ може да се използва и в по-широк смисъл като еволюционна история, геоложка история, история на вселената и др., но да не забравяме, че с миналото на звездите и планетите се занимава астрофизиката, с миналото на Земята се занимава геологията, с миналото на различните живи форми отпреди милиони години — палеонтологията и т.н. Историята, от своя страна, по-скоро се занимава с появата и развитието на тези науки.
И тук определящ за историческата наука е фокусът върху третия елемент – човекът (човечеството). Това означава, че историята може да има като предмет на изследване всичко, което хората са извършили по-рано, независимо от сферата, която можем да отнесем извършеното – икономика, общество, политика или култура. Затова тя се отнася към хуманитаристиката и социалните науки, а няма нищо свързано с познанието за човека, което да е просто и лесно.
Друго популярно понятие, свързано с историята, е историография. То също притежава различни значения, което понякога води до употребата му не намясто. Едното основно значение я свързва с развитието на историческата наука и най-вече с изясняването на въпроси за методологията и практиката, използвани от един или повече историци в техните изследвания. В по-разбираем вариант това означава проучване на научните методи, използвани от историците в тяхната работа. Второто значение на термина е свързано с конкретните изследвания по дадена тематика, като например „антична историография от XIX в.“, която визира проучванията върху античната история, реализирани в периода на XIX в. В този контекст често срещаме изрази като „историографията по този въпрос включва тези и тези изследвания на тези и тези автори“. И на трето място историографията се свързва и със смисъла на историята, т.е. от каква идеологическа гледна се осъществяват научните им проучвания и какви методи на анализ са прилагани. Мнозина наричат този смисъл на историографията философия или теория на историята. В този смисъл тя осигурява възможност на историците-историографи да дават по-точна и обективна оценка на трудовете на даден историк или група от историци. Този контекст на понятието директно ни препраща към голямата тема за смисъла от историческото познание.
За ролята и ползата от историята за обществата е казано и писано много. Така например, според Тукидит „историята се повтаря“, с което още тогава се внушава популярното и днес виждане за цикличността в историята. Римляните пък от своя страна твърде рано установили, че „историята се пише от победителите“, но е и „учителка за живота“.
Тукидит, древногръцки историк и военачалник от V в. пр. Хр., автор на „Пелопонеската война“ .
(https://bg.wikipedia.org/wiki/Тукидид)
Родолюбивите наши сънародници със сигурност си спомнят първото предисловие от Паисиевата история, озаглавено „За ползата от историята“. Там той набляга на това, че „историята дава разум на всеки човек“ и прави една жива и емоционална реклама на историята. По-саркастично, но не спрямо историята, е виждането на великия немски философ Хегел, според когото „опитът и историята учат, че народите и правителствата никога и на нищо не се научават от историята“.
Мнозина негативно настроени интелектуалци и днес са привърженици на популярното виждане, че историята е крайно субективна и обслужва само злободневни политически интереси. В по-мек вариант това звучи така: „историята винаги се пригажда към времето, в което живее историкът“ (Жарко Петан). Този възглед може и да има своите частични основания, но по никакъв начин не променя най-важното и полезно за нас значение на историята, а именно, че познавайки миналото, ние по-добре можем да оценим (преценим) своето настояще и на тази база да вземем правилните решения за нашето бъдеще.
Още от възникването си при Херодот (с право наречен от Цицерон „баща на историята“) и Тукидит, историческата мисъл претърпява значително развитие и винаги отговаря на съвременните си научни нагласи и постижения. Всички те предлагат свое оригинално виждане за историята, което отговаря на философските и религиозните представи в съответната епоха и култура. Тук ще спестим подробностите в географски и хронологически план (от Античността до Съвременната епоха и от Китай до Западна Европа) за индивидуалните възгледи на историците относно това какво трябва да представлява историята и ще се спрем накратко само върху развитието на теорията на историята през последния един век. Някои учени като Хю Тревър-Роупър, Джон Лукаш, Доналд Крайтън и др. считат, че ключово в работата на историка е въображението и на тази база разглеждат историята не като наука, а като изкуство. От своя страна философът Бертрам Ръсел, социологът Емил Дюркхайм и др. отричат правото на историята да бъде наука, понеже оспорват възможността за определяне на причинно-следствените връзки между вече отминали събития. В противовес, повечето историци пък откриват множество такива връзки и закономерности и градят своите виждания за миналото именно върху тях. Така се оформят различните подходи (школи) във философията на историята, които за неспециалиста може и да звучат скучно и досадно, но са от същностно значение, както при всяка друга наука.
На първо място ще посочим формационния подход на основателите на марксизма и комунизма (Маркс, Енгелс, Ленин и др.). Според него те очертават отделните етапи на историческото развитие като обективно обусловени обществено-икономически формации (строеве) – робовладелски, феодален, капиталистически, социалистически и мечтания от тях комунистически строй. Набляга се най-вече на ролята на масите в историческия процес, т.е. на ролята на колективизма в историята, омаловажавайки значението на отделната историческа личност. Най-вероятно, всеки представител на поколенията, родени преди 90-те год. на миналия век, си спомня историята, изучавана в училище точно по този начин.
Доста по-различен е т. нар. цивилизационен подход на Освалд Шпенглер, Арнолд Тойнби, Кенет Кларк, Николай Данилевски, Семюъл Хънтингтън и др. Те разглеждат миналото ни от гледна точка на възникването и развитието на отделни цивилизации, като само Тойнби очертава над двадесет за последните около 5 500 години от човешкото развитие. Тези автори подхождат по-описателно към изследването на цивилизациите (т. нар. “морфологично-дескриптивен“ възглед) и наблягат на спецификите на всяка от тях, като отричат наличието на някаква всеобща и хомогенна човешка цивилизация.
Арнолд Джоузеф Тойнби (1889 – 1975).
(https://ru.wikipedia.org/wiki/Тойнби,_Арнольд_Джозеф)
Същевременно философи и историци като Хърбърт Спенсър и О. Шпенглер разглеждат човешките общества и техните цивилизации като подобни на биологическите организми, които се раждат, развиват и умират. Според нашето скромно мнение, това „биологизиране“ на историята има голям резон, понеже в изследването на всички общества и различните им житейски проявления историкът, подобно на подхода в природните науки, проследява тяхното зараждане, прогрес и упадък.
На трето място можем да посочим известната школа „Анали“, основана в края на 20-те год. на ХХ в. от забележителните френски историци Марк Блок, Люсиен Февр, Фернан Бродел и др. Те продължават позитивистката традиция на предходниците си и се основават на максимално обективното представяне на историческите фак-ти. Съсредоточават се най-вече върху историята преди Френската революция (XV – XVIII в.).
Най-специфичното при тях е, че те не наблягат толкова много на политическата история, колкото на социалната и икономическата, като широко използват в своите изследвания данни от икономиката и географията. Наред с това те подчертават колективния характер на мисловността в обществото (с това печелят симпатии и от марксистите) и акцентират особено много върху всички онези фактори, които формират интелектуалната среда, в която се взимат решенията при управлението на обществото.
На последно място ще посочим т. нар. системно-световен подход или системна теория на света. Сред най-забележителните ѝ представители са учени като Андре Гундер Франк, Имануел Валерщайн, Самир Амин и др. От една страна, той е подобен на цивилизационния подход, но за разлика от него набляга на изследването на еволюцията на обществените системи, а не на отделните общества (социуми). Това позволява да се изследват социални системи не само в рамките на една цивилизация, но и системи, които обхващат повече и дори всички цивилизации (като стопанската например). От друга страна, представителите на този подход считат за свой най-близък предшественик Ф. Бродел, който пръв изследва системата „свят — икономика“, свързваща всички общества.
Гореизложените исторически школи имат редица свои продължения и разклонения от средата на ХХ в. до днес. Проблемът е, че до края на века повечето от тях изчерпват своя потенциал в обясняването и представянето на миналото на човечеството. Най-малкото, всеки от нас помни, че сме изучавали историята с акцент върху Средиземноморието и Европа, а за останалите части от света до Модерната епоха не се споменаваше почти нищо. Този т. нар. „европоцентризъм“ в историята отдавна показа, че не е състоятелен от научна гледна точка.
Изключителната неравномерност в историческото развитие на отделните народи и региони на планетата прави практически невъзможно стройното и опростено представяне на човешкото минало, както го представяше марксистката историография например. Ето защо най-вече цивилизационният подход се запазва като най-способен да представи миналото ни по сравнително пълноценен и всеобхватен начин. Именно това е и основната причина в образователната ни система тази материя да се изучава в учебния предмет озаглавен „История и цивилизации“.
Литература:
- Робъртс, Дж. М. „Кратка илюстрована история на света“, Изд. „Планета – 3“, С. 1999
- Якимов, Г., Иванчев, Ал. „Учебник по история и цивилизации за 5. клас“, ИК „Св. Георги Победоносец“, С. 2016
- Toynbee, Arnold J. “A Study of History [The One-Volume edition, Illustrated]”, Oxford (1972)
- https://fr.wikipedia.org/wiki/Histoire
- https://en.wikipedia.org/wiki/History