Интелектуалците пред изпитанията на политиката

През ноември се навършват 25 години от началото на демократичните промени в България. Това е добър повод да се върнем назад и осмислим случилото се. Един важен момент от първите години на прехода е ролята, която играеха в тях интелектуалците. Тяхното участие в политиката беше натоварено с много очаквания, голяма част от които не се оправдаха. Днес все по-често се говори за мълчанието на интелектуалците. В поредица от три статии проф. Ивайло Знеполски ще анализира генезиса на процесите в периода 1989-1997 г.

Ивайло Знеполски е професор в Софийския университет и доктор на философските науки, един от създателите и дългогодишен ръководител на катед­ра «Културология». През 1996-2000 г. е гост професор във Висшето училище за социални науки в Париж. Министър на културата (1993-1995). Директор на Института за изследване на близкото минало и Дома на науките за човека и обществото. Ръководител на форума «Софийски диалози». Автор е на редица книги, между които: «Уханието на розата или семиотизиране на романа», «Катастрофата като филмова метафора», «Вебер и Бурдийо – дебатът за интелектуалците», «Българският комунизъм», «Историята на НРБ – от началото до края».

Ивайло Знеполски е отдавна очакван на страниците на InSpiro.

Интелектуалното е неговото Битие, Духовното – неговата същност, а Словото – инструмент, с който ни предизвиква да мислим.

Известна е ролята на интелектуалците в осъществяването на демократичните промени в Източна Европа, в това число и в България. Те бяха в центъра на събитията, последвали непосредствено рухването на комунистическия режим и изграждането на новите демократични институции. През 1990 г. интелектуалците (писатели, публицисти, университетски преподаватели, художници и дори музиканти) във Великото народно събрание представляват 21-22% от общия състав. Нещо повече, с придобития символен капитал в качеството си на морална опозиция на стария режим те се явяваха и нещо като гарант за правилната посока на започващите промени. Постепенно обаче времето на «големите надежди» бе последвано от различни разочарования от институциите, както и от собственото им пребиваване в институциите. Този двупосочен процес се оглежда в прогресивното намаляване на процента на тяхното присъствие в следващите парламенти, за да се стигне до фактическото им изчезване.

Постепенното  слизане на интелектуалците от сцената на активния политически и обществен живот започна още през първите 8-9 години след 10 ноември 1989 г. Но и до днес продължава деградирането на социалния им статут, рязкото намаляване на обществената подкрепа за традиционни области  на тяхната реализация и изява: университет, научни изследвания, култура. Мнозина усетиха заплаха от депрофесионализация.

Кризата, която преживяват интелектуалните среди в прехода към демокрация, е призмата, през която може да бъде видяна и прочетена кризата на самото посткомунистическо общество. Двете кризи са неотделими една от друга в степента, в която мисленето на обществото отразява мисленето за обществото и обратно. Интелектуалците не успяха по задоволителен начин да определят мястото си в променящото се към демокрация общество, но в същото време новоизграждащото се демократично общество не съумя да оцени важността от съществуването на активно и автономно интелектуално поле. Новосъздаващите се партийни елити възприемаха интелектуалците по-скоро като потенциални ментори и съперници, от които бяха заинтересовани да се еманципират (като Блага Димитрова, Радой Ралин, Николай Генчев, Валери Петров, Христо Ганев, Георги Мишев, Йордан Радичков, Иван Радоев, Светлин Русев, Тончо Жечев и др.).  Приемаха обаче охотно онези, които бяха готови да положат на олтара на засилващите се политически страсти старите си интелигентски скрупули. Началната солидарност на критично настроените интелектуалци от времето на социализма, създадена на базата на общата ненавист към тоталитарните порядки, не издържа напора на разнообразните представи за пътя, по който трябва да потегли демократичното обновяване на страната. Стремежът от различни страни да се монополизира визията за демокрация доведе до сериозно раздробяване на интелектуалното поле. Интелектуалният живот, доколкото го имаше, се затвори в тесни и най-често некомунициращи помежду си кръгове. Диалогът отстъпи място на все по-невротизирани монолози. Така голяма част от интелектуалците, отдали се на политиката, останаха нечувствителни към това, което можем да наречем създаване на предпоставки за  интелектуална дейност и интелектуален живот. Намиращи се в силна позиция в структурите на новата власт (независимо от партийния цвят), те не предприеха нищо, за да се противопоставят на рязкото деградиране на материалната ситуация и статута на университета, научните изследвания, културата. Тоест за западането на всичко това, което представлява база на тяхната собствена дейност и би трябвало да укрепва легитимността им. Партийните пристрастия се оказаха по-силни от съсловните рефлекси.

Неефикасността на интелектуалците, преминали в политиката, се прояви особено отчетливо в първите два свободно избрани състава на Парламента, където те бяха широко представени. Известни са оръжията, които интелектуалците притежават за рационализиране на процесите в обществото – дискусия, несъобразяване с конюнктурната целесъобразност, разбулване на противоречията, формулиране на проблеми и проблематизиране на ситуацията… На практика те не успяха да пренесат нищо от това в живота на политическите формации, към които се присъединиха или гравитираха. Не направиха опит за рационализиране на колективните емоции, на народните страсти. Точно обратното, те видяха своето призвание в това, да ги огласят, да ги засилят и дори да ги експлоатират. Тълпите въодушевени или разтревожени и гневни граждани по площадите за тях бяха публика, а изтръгнатите овации трябваше да компенсират мълчанието около собственото им творчество. Приемайки ролята на служители на наложената от политическата ситуация реторика, те пропуснаха възможността да се превърнат в агенти на една нова демократична политическа култура.

Има големи основания да се говори  през тези години за обезличаването на интелектуалното поле от политиката. По-изявените интелектуалци се превръщаха в обект на политическо притежание, в електорален аргумент. На тях им бе отказано (но това беше и собствен отказ) това, което Дубравка Угрешич сполучливо бе нарекла «точката, откъдето…» Точката, откъдето да говорят от собствено име и от името на ценностите, които олицетворяват. Всички опити за диалог, за национално съгласие относно основните принципи на по-нататъшното развитие на страната (поне до голямата криза от декември 1996-януари 1997 г.) биваха посрещани от демократичната опозиция с обвинения в съглашателство или носталгия по миналото; всяка критика на политиката на екскомунистите и на комунистическото минало пък биваха квалифицирани като реваншизъм и „син фашизъм“…

Въпреки това, дори един общ поглед върху периода 1990-1998 г. показва неочаквано изобилие от публикации, обсъждащи статута на интелектуалците, или от интервюта с интелектуалци, търсещи мнението им по най-различни въпроси. Голяма група интелектуалци са изключително добре представени медийно. Графиката на честотата на отправяните им покани от радиото, телевизията или всекидневната преса ги поставя на второ място след водещите политици, далеч пред представителите на такива възлови за прехода професии като юристи, икономисти, финансисти, синдикалисти… Как да си обясним това противоречие: от една страна интелектуалците се обезличени и изтласкани към периферията на обществото, от друга – обществото им оказва изключително внимание?

Обяснението е в двойствения статут, който интелектуалците по дефиниция притежават – едновременно реален и символен. Има някакво вътрешно родство между демокрацията и интелектуалците, тъй като именно демокрацията прави възможно съществуването на този специфичен социален феномен  -  автономен, свободно изявяващ се индивид, притежаващ силно развито социално чувство и ефикасна комуникационна способност. Пораждащото се гражданско общество проектира върху фигурата на интелектуалеца своите скрити аспирации и страхове, натоварвайки фигурата му със символните значения, които тя носи, независимо от процеса на реалното им ерозиране в политическото всекидневие. Свръхвзирането във фигурата на интелектуалеца идва да отговори на шока от резкия сблъсък с прозаичните аксиоми на политическото, нахлуващи и подчиняващи всичко в публичното пространство. Обществото имаше нужда от фигура, върху която да делегира необходимостта да се «говори», да се «назовават» нещата без съобразяване с партийните предписания. Колективната несамостоятелност отключва механизмите на социална компенсация чрез втренчването  не в реалния интелектуалец, а в символната фигура на интелектуалеца, закрепена от медиите. Обществото виждаше известно време интелектуалеца такъв, какъвто най-често той не си позволява да бъде. След години престана да има очаквания и дори изобщо престана да се интересува от него.

Интелектуалците са призвани да изпълняват посредническа роля за хармонизиране интересите в обществото. Не става дума за посредничеството между власт и народ, което дефинираше старата руска интелигенция от епохата на  народничеството. В демократичните общества тази роля е поета от политическите партии. Но успоредно с включването на интелектуалците в политиката  и очакването това да  доведе до облагородяване на политическите нрави, се разкрива една паралелна сфера на противоречиви интереси, която е трудна за политическо идентифициране. Става дума за полето, върху което се срещат универсалното и националното,  общочовешките ценности и традицията, императивите на адаптацията и необходимостта от противопоставяне на наложените от дадени обстоятелства условия на живот. Закъснели в своето развитие и неизживели напълно процесите на национална идентификация и реализация, малките и периферни страни като България рискуват да попаднат в едно двойно тресавище – на дивия национализъм и на не по-малко деструктивната акултурация. Реални заплахи, свързани с шока от отварянето на страната, глобализирането на икономиката и политическия прагматизъм.

Интелектуалците, със специфичните си функции, са в по-добра от политиците позиция да смекчат този сблъсък, да се превърнат в говорители на универсалното, без да са престанали да бъдат изразители на националното. Това става по пътя, наричан в социологията „символно производство“. Макс Вебер утвърждава, че символните потребности на обществото не могат да бъдат задоволени от нищо друго. Рационализирането на инструментите на социалното действие и на самото социално действие не се извършват никога само с оглед на ефикасността и промяната на материалните условия на живот. То също така предполага и създаването на символен свят, обзавеждането на нашия национален дом със знаци и ценности, които биха го направили годен за живеене, биха му придали уют. И това не е самоцел, по този начин и самият процес на рационализиране на процесите се разкрива като легитимен, т.е. убедителен и приемлив, дори когато се апелира към необходимост от временни лишения. На новите демокрации им предстоеше да създадат цял един нов символен свят, който да запълни вакуума на рухналия символен свят на комунизма. И това не бе никак лесна задача в тежкия период, който изживяваше страната. Големият провал на българските интелектуалци е точно в тази област.

Не е пресилено да кажем, че съдбата на новата ни демокрация зависеше и донякъде все още зависи от това, каква ще бъде съдбата на интелектуалците, от това, дали те ще могат да излязат от хипнозата на политическото, дали обществото ще осъзнае важността на автономността на интелектуалното поле и ще преодолее безразличието си към условията за неговото адекватно структуриране. Неуспехът във всичко това доведе в ранните години на прехода до печалната среща между загубване на политическа тежест и износване на символната функция на интелектуалците. Разбира се, в едно живо общество процесите по принцип не са необратими.