И по-човечен да направя Бога (поетесата Камелия Кондова)

Никола Иванов, литературен критик

 

Камелия Кондова дебютира в националната ни поезия със стихосбирката „Повод за живот“ през 1988 година, когато е едва 19-годишна. Това е един от най-ранните литературни дебюти въобще преди 1989 година. Като имаме предвид, че тогава имаше и сериозен художествен подбор, този факт говори достатъчно за нивото на първата й поетична книга. Следват още пет стихосбирки.

 

Поезията на Камелия Кондова е преди всичко интимна. Основната тема в стиховете й е любовта. Любовта в почти всички аспекти и проявления – от философския й смисъл, през платоническата свенливост до освободената сексуалност, от пълната свобода до патологичната ревност, от духовните й селения до еротиката и продължението чрез децата, от личната интимна любов до универсалната обич към хората. Тя споделя своя личен опит, но същевременно успява да извлече и отправи важните и универсални послания в преживяването и осъществяването на интимното чувство.

 

Любовта е способна да преобрази в хуманистичен смисъл не само човека, но и Бога. Тази хипербола е реалистична в известен смисъл. В „Аз съм огледалото“ поетесата е на върха на емоцията от любовното чувство, носи се на крилете на любовта. Христофотевски екстаз излъчват тези стихове. Покорени сме от пълната отдаденост на любимия, от възвисяващата сила на любовното чувство, от въздигането. Подобно послание откриваме и в „Мария Магдалена“. За вярната и трайна любов става дума в „И тогава“. Любовта е продължител на самия живот, тя окриля човека, вдъхва му жизнени сили и воля. Само трудната любов е сладка, а не безметежната, защото е скучна. Подобно е посланието и в „Затова“, където поетесата припомня любовта на Ромео и Жулиета. В „Трънлив“ всеки трябва да премине през изпитанията на собствения си Ад, за да достигне до любовта. Без страдания и нещастия няма мъдрост и дорастване до Смисъла. Само човекът, преминал през собствения си Ад е способен съдбовно да обича:

 

Били ли сте  в поляната от тръни

с един човек – от болката изваян.

Там всеки миг от Бога е изтръгнат.

(Във цъфналата ръж и баба знае.)

 

Били ли сте венец от тръни, питам ви?

Аз бях. И вече мога да обичам.

 

Децата и наследниците са най-здравата връзка между родителите във времето, независимо от кризите в личните отношения между тях. Подобен мотив е в центъра на стихотворения като „Песничка за казването“. За раздялата става дума в няколко стихотворения. Защото раздялата е свързана и със свободата на другия („Любовно дълголетие“).

 

Много важна тема в поезията на Камелия Кондова са отношенията между децата и родителите. Поетесата извежда и споделя посланията си от собствения си опит. От една страна са отношенията между лирическата героиня и нейните родители, особено с майката. Като продължение са отношенията между поетесата и нейните деца. Светът може да се променя само от непослушните и непримирими млади, които по принцип са бунтари и не са живели при диктатура и тоталитаризъм, в младите е Надеждата. Този мотив е в центъра на „Наздравица за старата компания“. Тъжно и страшно е, когато остарява и се уморява духът, когато ни обзема апатия, когато безразличието се настанява в душите ни. Защото тогава изпадаме в доброволно „робство“, а Свободата става мираж, нейното място заема несвободата.

 

Познанието е драматично, то не носи радост на човека. Колкото и да споделя своя опит, поетът, въобще творецът, шансът да бъде чут е почти нулев. Но не трябва да се отказва от мисията си. Самопознанието също е мъчително до трагизъм в „Привилегия“.

 

Един от сакралните ни национални герои и най-безспорен българин е Васил Левски. Много от великите ни поети са посветили класически стихотворения на гения на националната ни революция. Това крие огромни рискове и опасности от художествен провал при интерпретацията на неговия образ. Силно стихотворение по темата „19 февруари“ е сътворила Камелия Кондова. Поетесата се е опазила от трафаретите, патриотарството, фалшивата и дразнеща приповдигнатост, от кухия патос, за да ни припомни примера на най-великия син, който е раждала България. Гневна, непримирима, безпощадна, безкомпромисна е поетесата в „19 февруари – 1“. Но и справедлива в упреците си.

 

В „На пазара за пегаси“ Камелия Кондова споделя собствения път в поезията, за учителите по поезия, за примерите, за попълзновенията на бездарниците. Един от найважните учители за поетесата е огромният поет Иван Динков, когото много поети чувстваха като един от стожерите и пазителите на националните ни поетични скрижали („След рецитал на Иван Динков“). Влиянието на големите поети е не само чисто литературно, защото те са примери освен като творчество, но и като житейско поведение. Други нейни любими поети са Борис Христов и Петър Алипиев. Камелия Кондова използва техни стихове като мото за свои стихотворения. По творческите предпочитания и учителите, от които се влияе всеки поет, можем да съдим за самия него.

 

Въпреки че владее почти до перфектност класическия стих, Камелия Кондова не достига до автоматично писане и успява да избяга от шаблона и самоповторението. С много образен език тя ни въвлича и ни принуждава да се потопим в поетичния й свят и да съпреживеем нейните вълнения, жаждата й за близост и любов, тревогата й от отчуждението и обезличаването на човека в съвременния свят. Завладени сме от нейната жива и динамична образност, от разкъсваната й от полярни чувства емоционалност. Върху раздвижения интимен фон поетесата артистично нахвърля щрих по щрих, от чиято симбиоза намира проява богатото й въображение, пренаселено с разнообразни емоции. Субектът в лириката на Камелия Кондова неведнъж отправя своите въпроси и упреци към Бога. В тази поезия откриваме и хумористично-иронична словесна практика като духовно начало, което върви ръка за ръка със сериозното, екзистенциално ангажираното и високото. В стиховете на тази поетеса можем да открием и доловим и нотки на романтическа ирония, както и ироничната й интелигентност. Поезията й създава впечатление за многообразието на живота, в който човекът не може да бъде само зрител. Вечното противоречие между сърцето и разума е извор на нейното лирическо вдъхновение. В тази поезия наред с несъгласието с действителността откриваме и търсене на идеала в делничното.

 

Камелия Кондова е в творческата линия на поетеси като Ваня Петкова, Миряна Башева, Маргарита Петкова. Тяхна творческа прародителка е Елисавета Багряна. Камелия Кондова е нахакана, самостоятелна, независима, свободна. Нейната лирическа героиня е еманципирана, брани личното си пространство до неприкосновеност, защото е много важна част от независимостта й. В същото време цени и уважава свободата на любимия и на другите. Зад тази позиция тя крие своята чувствителност и уязвимост. Камелия Кондова е сред най-талантливите поетеси от своето поколение.

 

Любовно дълголетие

 

Преди да притъмнея от обида.

Преди да озверееш от безсилие.

Събирам честност – за да си отида.

И конят ми нетърпеливо цвили.

Познава ме – предвкусва свободата.

(И самотата – те си ходят редом.)

И само чака жеста на ръката ми.

Но тази нощ ръката ми е гребен.

Разресвам ти разчорлените облаци –

надвесените над телата мисли.

А всъщност ги разрошвам още повече –

до питанка, до отговор, до писък.

Докато още светя от доверие,

докато още ме четеш със пръсти –

ще си отида, за да се намеря

във болката от твоето отсъствие.

И ще живееш – докато съм жива.

И след това, по-дълго и от песен.

Защото ще отсъстваш тъй красиво,

че просто няма кой да те измести.

 

 

На Христо Фотев

и на много други

 

Прогонихте поета. Е, честито!

Сега ще ви тревожи само проза.

Не виждате? Сложете си очите.

Без него този град е мъртво грозен.

Не е Бургас – а тухли и комини.

Не гларуси – а гарвани и врани.

И след като поетът си замина,

и шепа слънце няма да остане.

Едно момиче само ще заплаче –

и цялото море ще затъгува.

И знам, делфинче – още пеленаче,

след неговите песни ще заплува.

Морето със родителска тревога

ще тръгне след делфина, да го пази.

И ще се свърши прошката на Бога.

И Бог ще се научи на омраза.

 

Оплаквам ви за този миг, защото

душите ви съвсем ще отеснеят.

И любовта ще се прости с живота.

Защото няма кой да я възпее.

 

 

Повод за живот

 

E, хайде, зло!

Звънецът е отдясно.

Отдавна чакам да ме сполетиш.

Премного ми е слънчево и ясно.

И много лесно пиша всеки стих.

И плача лесно. И се смея лесно.

И лесно се спасявам от дъжда.

Животът се нарежда като песен

и губи вече своята цена.

Приятелите трудно преброявам.

И всички верни. (Нямам врагове!)

И всяко нещо в мене оживява.

А всъщност трябва нещо да умре.

Да се откъсне. И да ме разкъса.

Да разбера какво е да боли.

И паметта ми – за удобство къса

да помни невидяното дори.

Ако след теб, след болката, се вдигна.

Ако след тебе пак износя плод.

Това е вече нещо. И ми стига.

Това е вече повод за живот.

 

 

Приятелско

 

Приятел си. Ще поиграем карти.

Ще пием за мира и за жените.

(Завиждам на родените във Спарта –

как трудно било да сдържиш сълзите.)

Приятел си. Така ми е спокойно.

Е, разкажи за твоето момиче.

Отдавна сме погребали виновните.

Мъжът ми е добър. И го обичам.

Да ти налея още? Уморен си…

И аз съм уморена, но е празник.

Отдавна, както казваш, „влязох в релси“.

Отдавна, както казваш, „Няма празно“.

Хлапашкият ми сал е здраво вързан.

Научих се да имам и да губя.

Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!

Защото, всъщност искам да се любим…

 

 

Очите на баща ми

 

Оглеждам се. Не, не във огледалото.

В очите на баща ми се оглеждам.

И виждам как догаря вече старото

предчувствие за някаква надежда.

И виждам мъдростта му – уморената,

изплашена за някого, за нещо.

За хляба. За съдбата на вселената.

За първата ми незаконна среща.

За майка ми. За страшното съмнение,

че ни предават близките ни даже.

За думите, които от вълнение

навярно е забравил да ми каже.

Сънят му от безсънното си скитане

се връща у дома. Но е бездомен.

И виждам, че ме няма в очите му.

Избягала съм. И съм само спомен.