Христо Фотев е роден на 25.03.1934 година в Истанбул. Завършва фабрично-заводско училище в Сливен (1951). Моряк на моторен кораб (1953-54), художник в стенописното ателие на Дом „Украса”, Ямбол (1957-59), драматург на Бургаския драматичен театър „А. Будевска“ (1961-62), творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели (1964-90), главен редактор на алманах „Море“ (от 1990). Първата му поетична книга е „Баладично пътуване. Малки песни и балади“ (1961), следват „Лирика“ (1965), „Сантиментални посвещения. Стихотворения“ (1967), „Пристанище. Стихотворения“ (1969), „Обещание за поезия. Стихотворения“ (1978), „Литургия за делфини. Стихотворения“ (1981), „Спомени за един живот. Стихове“ (1982), „Словесен пейзаж. Избрани стихотворения“ (1984), „Венецианска нощ. Поеми“ (1989)„Събрани съчинения. Том І. Поезия“ (1998).
Носител е на Националните литературни награди „П. Яворов“, „Никола Фурнаджиев“, „Иван Николов“, Пеньо Пенев“, първи носител е на „Златен пегас“ (Бургас) и др.
Умира на 27.07.2002 година.
От кога пишеш?
Още от началото на прогимназията, в училище „Петър Берон“ в Бургас. Всяка седмица издавахме по един стенвестник. Аз отговарях за литературните материали. Това бяха стихотворения, написани по поръчка. Но въпреки това ги пишех с удоволствие, пишех ги много бързо.
Спомените ти от първите публикации?
Първото ми отпечатано стихотворение е „Бригадири“. Написах го след завръщането от бригада в Босна-Визица, където бях най-малкият бригадир. То бе публикувано във вестник „Черноморски фронт“ през 1948 година. Беше от четиринадесет куплета. Редакторът много го хареса и ми подари своя стихосбирка с автограф. Полетях по стълбите от радост. Една от съседките ми донесе вестника. За първи път видях името си отпечатано.
А от дебютната книга?
Заглавието „Баладично пътуване“ измисли Кръстьо Станишев. Тя включваше стихотворението „Бюстове“ и цикъла стихотворения, печатани по-рано във вестник „Литературен фронт“. По това време (1960 – 61г.) бях в София заедно с поетите от кръга на моите връстници от известното априлско поколение. Живеехме с Константин Павлов в апартамента на Радой Ралин на улица „Славянска“, взет под наем. Събирахме се и четяхме стихотворенията си в „Бамбука“. Книгата се създаде неусетно, спонтанно. Стиховете ги четеше големият актьор и рецитатор Йордан Матев, защото аз не можех, смущавах се и почти пелтечех. Радой Ралин ме заведе при Никола Фурнаджиев в издателство „Български писател“, където оставихме папката със стихотворенията. След една седмица Радой каза, че трябва отново да отидем при Никола Фурнаджиев. Говорихме около петнадесет минути, разговорът беше кратък и делови. След няколко месеца книгата излезе.
Кога получи признание от читателите и литературната критика и доби увереност?
Първата подкрепа и увереност ми вдъхна майка ми. Получих похвала от редактора Никола Карагеоргиев още за първото публикувано мое стихотворение. В Бургас се беше създало литературно общество, в което имаше литературен живот. Имаше и литературен кръжок. Срещите ставаха всяка сряда. Атмосферата в кръжока беше демократична и невероятно творческа. Всеки можеше да каже какво мисли за направеното от другия. Кръжокът ми даде всичко: среда, отношение, внимание, разбиране. Това е началото на моята литературна съдба. Щастливо начало. Аз бях завършен поет до края на шестнадесетата си година. С „Бюстове“ аз се завърших окончателно като поет. Тогава се научих да имам доверие в себе си, че мога да правя нещата такива, каквито искам аз. Някои от поетите от моето поколение вече бяха издали първите си книги. Това ме предизвикваше по един чудесен начин и аз да издам първа книга. Аз и ние бяхме сигурни, че това, което пишем, е хубаво, необходимо, прекрасно. Аз никога сам не съм правил сам книгите си, не съм ги композирал, винаги до мен е имало човек. Тогава това беше Кръстьо Станишев. „Баладично пътуване“ бе приета от критиката съвсем положително. Първата рецензия бе написана от Димитър Канушев. Почти на цяла страница в „Литературен фронт“ рецензия написа професор Пенчо Данчев, това беше най-сериозното нещо. За стихосбирката излязоха 10 – 15 рецензии, всички положителни, с много добро чувство. Павел Матев даже ми каза, че той ме е открил за поезията. Бях посрещнат много добре. Половината от стихотворенията си от първата стихосбирка, която написах в Ямбол по време на първия си брак. Тук се сприятелихме с литературния критик Иван Попиванов, който ме разбираше и това ме окриляше. Критиката напипа баладичния и романтичен тон. Здравко Петров ме нарече поет-романтик. Разбира се, в една рецензия, колкото и голяма да е тя, не може да се обхване една книга. Оттогава към критиката аз изпитвам едно любовно недоверие. Единственото нещо, което е в състояние да ме трогне, е доброто чувство на автора към мен, дори когато не съм разбран. Доброто чувство може да възстанови вярата, която понякога се позагубва. Винаги ми е вървяло на добри и толерантни редактори. Не само прекрасният Никола Фурнаджиев. С Людмила Исаева направихме няколко книги. Беше много прецизна и внимателна и с доверие към мен. Във времето, мисля, че съм грешил, когато не съм се съобразявал с техните бележки. Редакторите въобще рядко са си позволявали поправки, но там, където съм се вслушвал, не съм бъркал.
Очевидно си възпитан и си привърженик главно на класическия стих, на който си безспорен майстор. Някои казват, че класическият стих се е изчерпал, смятат го за „старомоден“ едва ли не. Аз имам свое мнение, но какво ще кажеш за подобни твърдения?
Мисля, че от първия миг бях приобщен към поезията в нейните класически форми. Може би, защото така ми е било по-лесно, може би така съм устроен генетично, някаква наследствена оркестрация. Формата на стихотворението се определя от самата тема. Не можеш да пишеш за смъртта с весел, скачащ ритъм. Не може да си тъжен и да не си елегичен. Не може да си радостен и да не използваш ямб. Категорично темата определя формата, обратното е насилие. Доста от стихотворенията съм написал в свободен стих. При мен е по инстинкт. Дори съм забравил наименованията на тази материя, това не ме интересува. Свободният стих, според мен, е една висша организация на поезията. Трябва да си много голям поет, за да си позволиш ритъма на свободния стих. Не мога да си представя едно стихотворение без музика, която го ръководи. Не мога да направя портрета на една сълза с ритмиката на една усмивка. Аз съм правил опити да пиша в свободен стих, това не са дори стихотворения в класическия смисъл на думата, но са поезия. Идеята за композиция на стихотворението се ражда, както се ражда самото стихотворение.
Какви тенденции се наблюдават в лириката през последните години?
Ускорява се стремежът към преоткриване на истинските стойности в живота, те трябва постоянно да се преоткриват и по този начин да бъдат защитени. Те непрекъснато са заплашени от унищожение. Постоянно трябва да преоткриваме нещата, с които живеем и чрез тях себе си. Това е единственото нещо, което може да осигури и да утвърди нашето присъствие на този свят. Според мен това е горивото на двигателя, наречен живот. Иначе всичко друго е имитация и не е истинският живот на един човек.
Какво е мнението ти за съвременната българска поезия?
В съвременната българска литература творят големи поети. Високо ценя поети като Атанас Далчев, Александър Геров, Иван Радоев и Иван Теофилов, Иван Пейчев, Константин Павлов, Андрей Германов, Валери Петров, Невена Стефанова. Бургас ни сродява с Недялко Йорданов.
Кои от по-младите поети ти правят по-силно впечатление?
Тома Бинчев е един чудесен поет, който в буквалния смисъл на думата отрастна при мен. Един поет, когото аз много обичам, с много тънко чувство към словото. Харесвам Валентина Радинска и Миряна Башева. Екатерина Томова е едно много талантливо момиче от Асеновград, изключително надарена поетеса, много фина и чувствителна. Аз имам безкрайно доверие в нея. И, разбира се, Петя Дубарова.
Коя поезия е добра?
Добрата поезия трябва философски да преосмисля и тълкува нещата. Не трябва да лъже, трябва да се опитва да превръща и най-пустия делник в празник с едно артистично словосъчетание, с един жест. Дори с риска да изглежда смешна, да бъде уязвима, с риска да бъде укорена. Трябва да бъде един мост между това, което живеем, и това, което искаме да изживеем. В поезията поетът трябва да бъде такъв, какъвто е.
Как при теб се „ражда“ стихотворението?
Появява се една полифонична вълна, която ме обзема целия и като звук, и като образ, до оня миг, когато е невъзможно да не осъществя онова, което ме е обзело. Когато изменя на търпението си да дочакам стихотворението си само да се завърши в мен, когато съм избързвал и съм бил твърде горещ, пламтящ и съм се намесвал грубо в тази материя, която има свой самостоятелен живот, тогава се е достигало до катастрофални резултати. До имитация, която колкото и да е съвършена, е все пак имитация. При мен процесът при написването на едно стихотворение е много продължителен. От натрупването на динамиката – частица по частица, до мига на съвършената концентрация, когато се сяда и не може да не се свърши това, което си започнал. Стихотворението изграждам на части. Паузите са въпрос на търпение. Да се издържи на доверие и на надежда и никакво насилие. Доверие в това, което е започнало да се осъществява, да пристъпва в мен, до мига, в който ме обземе целия. Творческият импулс да напиша например стихотворението „Колко си хубава“ беше едно момиче, може би това е единствената ми любов в класическия смисъл. Преклонението пред морето е родило редица мои стихотворения. Отчаянието, когато бях в Ямбол, роди цикъла „Първи стъпки“. Поемата „Изпълкомът заседава“ се зароди при работата ми в Околийския народен съвет, където изготвях неговия бюлетин. Графиката на стихотворението, нанасянето на думата върху листа е последната работа, която аз правя. Истинската работа аз върша, независимо къде се намирам, без това да го усещат хората, с които живея, освен най-близките ми. Изборът на темата при мен е спонтанен, не е механичен акт, не идва отвън. Отвън е доколкото събужда в мен нещата, които са сърцевината на моя живот в момента, на битието ми, на моето настроение, физическо и психическо състояние. Преживяното е първата стъпка към пресъздаването, особено ако то има достатъчно високи градуси и има ядро на действие, движение. Нещата трябва да ги преживея в мен дълбоко, та да остане от тях само златната им сянка, споменът, но споменът в действие. Тогава темата се реализира. Когато седна зад белия лист, бушуването на страстите, истинският неподправен взрив на чувства, истинската експлозия, са предварителните неща. Това е нещо, което трябва непременно да бъде изживяно. И споменът от тази експлозия, хладният отблясък от нея е вече това, което се нарича вдъхновение и което организира думите за един друг живот. Има моменти на екстаз, на крайно въодушевление, които, колкото и парадоксално да звучи, са строго пресметнати при мен. Те са в тъканта на това, което правя, за да продължа нататък. Обикновено те се случват, когато паузата, цезурата престане да бъде съединителен елемент и започва да звучи сама за себе си, като едно празно пространство. Тъкмо това ме предизвиква към този екстатичен момент, който може да бъде изразен с няколко думи, да обедини всичко и да продължа нататък. Ембрионът на едно стихотворение на пръв поглед може да бъде „най-случаен“. Убеден съм, че в моя живот нищо не е случайност. Съвсем дребен на пръв поглед, незабележим за всички хора, дори за самия мен. Може да бъде сянката на една дума, ехото на един звук, един поглед, но винаги и във всичко е свързан с човек. Със самия мен и хората, които обитават моята памет. При мен настроението организира всичко това, което съм изживял, застава под знака на едно единствено състояние, което ме кара да взема отношение към една действителност, към хората, към един живот… Темата сама определя ритъма си в мен. Самото настроение може да бъде един художествен образ. Между мен и думите съществува доверие, сигурност. Въпросът е те да бъдат избрани, не да се измислят. Не мога да кажа дали думите идват сами или ги търся, те просто са у мен. Думите ги избирам. Понякога правя пауза с дни, докато намеря най-подходящата. Цялата система от художествени образи трябва да бъде подчинена на общата организация, на корпуса, на движението. Идеята за композиция се ражда от самото стихотворение. При мен темата на стихотворението винаги определя композицията. Внезапните хрумвания са резултат на нещо преживяно. Случайното хрумване е една находка, така наречената внезапна находка. Понякога си казвам: „А, как не съм го усетил, как не съм го видял досега?!“ Едно хрумване, колкото и да е внезапно, никога не е случайно. Началото на едно стихотворение могат да сложат две враждебни помежду си думи, които трябва да бъдат помирени. Случайното хрумване е състояние, в което и най-случайната на пръв поглед реплика попада на мястото си, отхвърля случайността като дреха, застава зад същността си като моя истина, която аз трябва да изрека. Аз не търся мотивите, аз ги преживявам, те живеят в целия пластичен ритъм на моята душевност. Ако стихотворението не е адресирано до всички хора, всичко останало няма никаква стойност. Колкото до любовните ми стихотворения, при мен нещата се полагат така: аз дори и да искам, не мога да пресъздам пред много близък приятел едно любовно преживяване, един любовен акт. Това ми е органично невъзможно. Може би защото съм бил целият там, вътре, докрай и пълно съм изживял това, не изпитвам нужда да го довършвам по словесен начин. За мен едно любовно стихотворение е знак за почит, за преклонение. Съществува и носталгичен момент. За да творя стихотворение, не са ми необходими специални условия, тишина и т.н. Мога да го правя навсякъде – по улицата, в кръчмата, на тротоара, до калкана на някоя къща, без никой да забележи. Мога да пиша във всички часове на денонощието и във всички сезони. Когато съм целият вътре в думите, нищо не може да ми попречи. Но трябва да бъда сам, да имам хубав бял лист, хубава химикалка, много държа на това. Много рядко поправям. След като съм написал стихотворението, не посягам на него. Има много случаи, когато съм започнал стихотворението, но не съм го завършвал, изоставял съм темата.
Каква е ролята на биографията при теб?
Много важна. Роден съм в Истанбул. Спомням си баба ми. Но фактически истинският мой живот започва в Бургас, в квартала на бежанците, живеехме в малка къщичка. Колкото минаваха годините и колкото се отдалечавах от тази махала, ми ставаше все по-ясно какво ми е дала тя. Наистина хиляда Тракии, хиляда Македонии, и наистина, няколко маларични Беломория. Това беше един език – един мощен, един много скръбен, един много носталгичен език, изплетен от няколко диалекта. Тогава почувствах, несъзнателно, разбира се, че единственото материално и несъкрушимо нещо на света и в живота ми е и ще бъде езикът. Може би защото бяхме много бедни, не притежавахме почти нищо, и то ни правеше свободни, свободни почти като птиците. Ние можехме да избираме, ние можехме да бъдем смели, да бъдем и горди за разлика от връстниците си от централните и дребнобуржоазни улици на града, някои от които също пристъпиха към поезията, но угаснаха още в самото начало. Живеехме в бедност. Не бях от най-добрите ученици, нямах и условия. Майка ми непрекъснато работеше. Но не бях и лош ученик. Казваха за мен, че съм талантлив, но несериозен, че е естествено да бъда слаб ученик по математика, защото ми върви по литература и защото пиша стихотворения. Взаимоотношенията в семейството в повечето случаи бяха и са драматични. Майка ми винаги е искала да бъда едно кротко и послушно дете. Докато баща ми мечтаеше да бъда машинен инженер. Майка ми никога не е приемала жените, с които аз съм живял. Не ги е мразила, но винаги ме е ревнувала от тях. Към поезията ми майка се отнасяше с радостно удивление, а баща ми – с подозрение. Литературният живот в Бургас през 50-те години не беше толкова бурен. Пишещите поети и писатели са правили опити да създадат едно литературно общество. Но истинският литературен живот, истинският бум, така да се каже, го направихме ние, няколко момчета от същата тази махала, за която говорихме. Това е безспорната истина. Фабрично-заводското училище ми даде много неща. Там бях на пълен пансион. Имах приятели, които и досега съхранявам в паметта си. В училището правех и стенвестника. След това работих в младежкия вестник в Бургас, но го закриха заради мой много кратък есеистичен материал, в който говорех за моя ученически период като за средновековие. Работих седем месеца като стругар към Минногеоложки проучвания на смени. Нои аз бях другаде, бях там и не бях там. На седмия месец напуснах. Смътно си спомням какво съм правил след това. Бях командирован в мина „Меден рид“. От върха на Медната планина видях нещо фантастично долу пред себе си. Едно сияйно море, каквото втори път никога не видях през живота си. Там, от върха на „Бакалъка“, видях цялата бездна на моето юношеско отчаяние, че завинаги ще си остана на този струг, до края на живота си там! И тръгнах полека-лека. След час и половина седнах на една „пушка“ за привързване на корабите в самото созополско пристанище. Тогава някой ме потупа по рамото. Това беше моят стар приятел механикът Здравко Ранков, който пишеше разкази. Той монтираше моторите на три алмана. Станах му помощник. Работех по няколко часа. Няколко месеца бях моряк. Това също е изключителен период от живота ми. Празничен период. През 1961 – 1962 г. работех като драматург в Бургаския театър. Заживях с този театър няколко години преди това, по времето на Вили Цанков, Юлия Огнянова, Леон Даниел и починалия Методи Андонов. Това не беше нещо ново за мен. Казват, че театърът е магия за цял живот. Но с мен не се случи това. Изглежда, че аз съм под знака на други магии. Аз бях в театъра и в същото време голяма част от моето същество не беше там…След това не правех нищо. Имах един период, в който живеех като растение, едно от най-сладките времена в живота ми. Рисувах с пастелни моливи за стъклопис. Лятно време ходех в Крайморие, на „Капчето“, на една скала, в съседство с една малка пещеричка. Събличах се гол, вадех миди, палех огън, купувах си бутилка „Мискет“. Почти винаги с мен имаше момиче или жена.
Познаваш националната, европейската и световната литература в най-добрите ѝ образци. Кои български и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти помогнали в известен смисъл?
В моето детство нямаше телевизия, дори радиоапаратите бяха рядко явление в домовете на хора от нашата класа, така да се каже. Но книгата заместваше всичко това. Много четях, много четяха и приятелите ми. Четях безразборно. Несъзнателно се доверявах на вътрешния си усет и може би не съм сбъркал. Помня библиотеката „Златни зърна“, приказките. Прочетох „Робинзон Крузо“, но след него бих сложил „Дон Кихот“ като върхове на един подводен архипелаг. Мисля, че в най-първите си стихотворения бях непрекъснато под пластическото влияние на Христо Ботев. Знаех го наизуст и майка ми ме караше да го чета, когато се събираха с приятели на семейството ни. Това си спомням от най-ранната възраст. Бях между 9 и 14 години. Спомням си изключително благотворното влияние на Лермонтов. Особено източните му поеми. До 17 – 18-годишната си възраст аз бях под влиянието му. В момента ти не го съзнаваш. Пишех едни дълги поеми – истински работен, истински учебен период на полигона на жанра. Стихотворението ми „Граничарско“ е под чистото влияние на Пенчо Славейков. Добри Жотев го публикува във в. „Народна младеж“. Колко съм бил смешен! Може би влиянието на Пенчо Славейков е било случайно, защото аз нямам вкус към този толкова голям поет. Може би на мен ми липсват някои неща, за да мога да го приема. Като помощник на Здравко Ранчев четях много, пишех много неща които не помня. Бях под влиянието на всичко, което може да се нарече поезия. Най-вече на Лермонтов. Спомням си, че имах два-три тома от Пушкин на руски. Сигурно тези неща са ми дали нещо много. Може би това оформя човека, а човек не забелязва тези неща. С огромно удоволствие прочетох първата стихосбирка на Валери Петров. Спомням си почти забранения тогава Славчо Красински. По-късно посегнах към Есенин. Имах щастливия шанс да срещна Иван Пейчев. Станах близък с Иван Теофилов, Божидар Божилов и Георги Джагаров. От френските поети Жерар дьо Нервал и Пол Верлен…
Носител си на престижни национални литературни награди. Това стимулира ли те?
Първата ми награда е за поемата „Изпълкомът заседава“, във връзка с конкурс по повод 15-годишнината от 9 септември. През 1965, 1967 и 1969 г. ми присъждаха литературната награда на Бургас. След това имам и други награди: „Пейо Яворов“ „Никола Фурнаджиев“, „Иван Николов“, „Пеньо Пенев“, „Златен пегас“ (1994). Наградите са все пак някаква оценка, някакво признание.
*Интервюто на Никола Иванов с Христо Фотев e от 1996 г.