Един от върховете на немската поезия, придобил световна слава. За него Фридрих Ницше пише в “Светът без бог”: “Най-висше понятие за лирика ми е дал Хайнрих Хайне. Напразно диря в царството на вековете друга такава еднакво сладка и страстна музика… И как владее немския! Един ден ще кажат, че Хайне и аз несъмнено сме били първите артисти на немската реч – неизмеримо далеч от всичко, което са сътворили с нея обикновените германци”.
Портрет от Мориц Даниел Опенхайм (1831)
Роден е на 13.12.1797 г. в Дюселдорф, на “Болкерщтрасе” № 602, в семейството на Самсон Хайне и Елизабет ван Гелдерн. Умира на 17.02.1856 г. в Париж, след 25 години политическо изгнание във Франция. Погребан е в гробището “Монмартър”, където на надгробната му плоча са написани по негово желание думите ”Тук почива един немски поет”. Причината за смъртта му остава неясна: най-често се коментира невролуес с паралитични явления, но може да се предполага и латерална амиотрофична склероза (LAS) с фамилен характер (В. Ланге-Айхбаум & В.Курт, Гении, лудост и слава. Поети и писатели, Кибеа, 2008, 234-243). Болестта му го приковава в “тъмницата на дюшеците”, както сам нарича болничното си легло. Роден в еврейско семейство, неуспял в търговията, през 1825 г. Хайне приема протестантската религия и се прекръства от Хари в Хайнрих. Следва право в Гьотинген, където се опълчва срещу реакционната университетска система, предизвиква един дуел с пистолети и е принуден временно да напусне града. В Берлин попада в салона на известната Рахел Левин, където е провъзгласен за “немския Байрон”. По време на нацизма неговите произведения са забранени в Германия, а книгите му – публично изгорени. Най-известни негови произведения са: “Пътуване по Харц” (1824 г.), “Германия. Зимна приказка” (1844 г.), за което самият поет смята, че това е неговото “голямо стихотворение”. Най-популярна и до днес си остава “Книга на песните”, в която са най-хубавите му поетични творби. В България достига чрез руски преводи, а негов пръв преводач е П.Р.Славейков. В своите произведения Хайне критикува немското бюргерство, но в паметта на човечеството завинаги остава неговата лирика, пълна с остроумие и хуманизъм.
Предлагам няколко стихотворения на Х. Хайне в собствен превод.
* * *
То, Щастието, е девойка лековата,
не свърта се при теб за дълго у дома,
погалва над челото ти косата,
целува те завчас и литва след това.
Мадам Беда, обаче, съвсем не ще да бърза,
сърцето ти с любов притиснато държи
и влезе ли в дома – задълго се привързва,
усуква се до теб в леглото и лежи.
* * *
Самотен Бор се извисява
на север край пустинен бряг.
Заспива той с наметка бяла,
загърнат цял от лед и сняг.
И в своя сън той вижда Палма
там нейде в източна страна –
върху една скала тъгува
и чезне в зноя сам-сама.
* * *
Не знам какво туй означава,
че тъй съм натъжен,
една легенда стародавна
тревожи мисълта във мен.
Прохладно е , нощта се спуща,
тече полека Рейн,
а залезът върха обгръща
и в здрача той светлей.
А чудно хубава девица
там на върха седи,
разресва златните къдрици,
във златни накити блести.
Тя сресва се със гребен златен
и песен пей на глас,
а тон вълшебно непонятен
трепти с неземна власт.
Долавя го лодкарят морен,
обзет от див копнеж,
връхлита на скали, но горе
той гледа в шеметен стремеж.
Аз знам, ще извлекат вълните
лодкаря с лодката накрай,
когото с песен във скалите
погуби Лорелай.
* * *
Царувал нявга старец-цар,
сърце-олово, с грива посивяла,
горкият цар жена си взел
във младост разцъфтяла.
Живеел там и паж красив,
тъй лекокрил, със руси бил къдрици,
той носел свиления шарф
на младата царица.
Познаваш песента, нали?
Звучи тъй нежно, тъй жестоко.
Те трябваше и двама да умрат,
обичаха се твърде много.
* * *
Где?
Где ли странникът изнурен
ще почива някой ден?
Там, под палмите на юга?
Под липите ли на Рейн?
Може би в пустиня знойна
някой ще ме погребе?
Или пък глава обронил,
ще почивам край море?
Все едно. Саван ще бъде
божие небе навред,
кандила надгробни – всъде
ще трептят звезди безчет.
