Александър Иванчев, учител по история, Национална гимназия за древни езици и култури „Константин–Кирил Философ”
За щастие, поради наличието на много повече сведения от по-близките до нас векове, имаме сравнително по-подробна представа за структурата и организацията на османския султански харем, отколкото за този на арабските халифи. В множество научни изследвания от края на XIX в. и особено през XX в., става ясно, че по традиция харемът се обитавал от съпругите на султаните, от женските им роднини (майки, дъщери, сестри, лели и баби) и от девойки със статут на робини.
Първите владетели от периода до Мехмед II Фатих (1444 – 1446 и от 1451 – 1481 г.) не избягвали да сключват официални бракове с жени от съседни династии, понеже държавата им се разраствала в условията на тежки войни и сложна дипломатическа обстановка. Документирани са браковете им с девойки от семействата на различни християнски или тюркски владетели от Балканите и Мала Азия.
Известно е, че Орхан Гази (1324 – 1362 г.), син и наследник на основателя на държавата Осман I, сключва два брака с византийски благороднички – Нюлюфер Хатун (вероятно с кръщелно име Оливера), дъщеря на византийски съюзник на османците от Мала Азия, и Теодора Кантакузина, дъщеря на небезизвестния Йоан Кантакузин, който първи докарва тюркски войски на Балканите в борбата си за византийския престол. Наследникът на Орхан, Мурад I, пък се жени четири пъти, като последната му съпруга е Тамара Мария Шишман, дъщеря на цар Иван Александър. Неговият син Баязид I Йълдъдръм-Светкавицата (1389 – 1402 г.) дори сключил повече бракове, отколкото позволявал ислямът.
До началото на XVI в. законните съпруги на османските владетели носели титлата „хатун“ към името си. Тези, които били от християнски произход, обикновено приемали исляма след сватбата, но това не било задължително. Тамара Мария, а и други като нея запазили вярата си до смъртта си. От Мехмед II нататък обаче тази практика била прекратена.
С постигането на имперско величие с превземането на Константинопол на 29 май 1453 г. обаче официалният брак като форма на обвързване, а оттам и свързаните с него зависимости, постепенно отпаднали, понеже влиянието на съпругите по един или друг начин ограничавало абсолютизма и свободата на действие на султана-император. Така утвърждаването на османското могъщество обезсмислило прилагането на най-ефикасното средновековно дипломатическо средство – династичния брак. От XVI в. нататък престолонаследниците и султаните се свързвали с най-низшите като социален статус робини, за да се избегнат всякакви политически зависимости.
Тази политическа нагласа засягала също дъщерите и сестрите на султана, които до омъжването си живеели в харема му. Те вече не били омъжвани за чужди мюсюлмански принцове и владетели, понеже никой от тях не изглеждал достоен за сродяване с могъщата Османска династия, а и така се избягвали евентуалните претенции на дошли отвън потенциални наследници на трона, за да се запази целостта на империята.
От времето на Баязид II (1481 – 1512 г.) нататък се наложила традицията османските принцеси да се омъжват за най-влиятелните от султанските роби, наречени „кул“ (според системата кул всички държавни служители, от везира до най-низшата прислуга, получаващи постове и привилегии от султана, се считат за държавни, сиреч султански, роби). Така тези висши служители, приближени на султана, се превръщали в дамад (зет или шурей) на господаря си. Така се гарантирала тяхната лоялност, а и синовете им като синове на роб не можели да имат претенции за трона. Високата чест да си дамад на владетеля и съпътстващите я постове и привилегии се компенсирали донякъде със забраната да има други жени освен султанската родственица, а и често тези царствени дами всъщност били още малки деца и трябвало да се чака дълги години за консумацията на брака. Не малко дамади не доживявали до това, губейки главите си според султанските нужди или прищевки.
Колкото до робините в харема, те достигали дотам по три начина – като плячка от военни походи, като подарък от приближени на султана или просто закупени от многобройните пазари за роби. Подаряването на робини се осъществявало двупосочно. Султанът също подарявал робини на свои приближени. Обикновено това били момичета, които не успявали да се издигнат в йерархията на харема. Друга част от тези момичета с годините направо ставали част от прислугата. Подаряването на робини било разпространен прийом за постигане на някакво влияние или извличане на политически дивиденти, така че потокът от робини към харема никога не секвал, а количеството им от няколкостотин до над 3000 жени и девойки в него изисквало сложна организация, строг ред и дисциплина.
Това станало възможно с преместването на харема в Топкапъ сарай. Там той се превърнал в огромен комплекс от над 3000 стаи, 46 тоалетни, 8 хамама, 4 кухни, 2 джамии и 6 килера за хранителни продукти. Общата му площ обхващала около 6700 кв. м. Апартаментът на валиде султанките се състоял от над 40 стаи. Тези данни донякъде илюстрират колко сложна структура притежавал харемът в периода си на разцвет.
Тази многолюдна институция била организирана подобно на дворцовата военна школа и имала две отделения за новопостъпилите – едното за прислугата, а другото – за потенциалните партньорки и наложници на султана. Тук те се обучавали на домакинство, шиене, бродерия, добри маниери и поведение, водене на беседа, разказване, театър с марионетки, музика, пеене, танци и култура. В най-честия случай те не били мюсюлманки, затова незабавно били обръщани в исляма чрез проста церемония и започвали изучаването на исляма, турски, арабски и персийски език. Така били превръщани в съвършени съпруги според ислямските критерии.
Те били подбирани заради изключителната им красота и тяхното основно предназначение било да служат и доставят удоволствие на султана. Били организирани в пирамидална структура, наподобяваща тази на занаятчийските еснафи. В основата ѝ стояли чираците, т.нар. „шакирделер” (новопостъпили). Измежду тях, след постоянна селекция и многократни пресявания, били избирани най-красивите и най-талантливите в изкуствата. Те били издигани в по-висока степен на калфи или „гедиклилер” (привилегировани). На този етап те вече можели да влизат в пряк личен контакт със султана и в съответствие с неговото желание той избирал онези, които трябвало да споделят неговото легло. Уважените по този начин момичета били наричани „гьозде” (обичани). Ако отношенията на временната фаворитка гьозде със султана покажели признаци на постоянство, то тя като негова трайна конкубинка се издигала до майстор (уста), наречена „икбал” или „хасодалък” (кандидатка за съпруга на султана; от тази дума произхожда и познатата ни дума одалиска).
Султанът далеч не контактувал с всичките си млади робини. Срещал ги само когато му ги представят с официална церемония. Още повече, за да се спазва редът и йерархията в харема, извън тези церемонии всички жени там били задължени да бягат при появата на господаря им и да не го гледат в лицето. Когато той проявял желание, къзлар агасъ, началникът на черните евнуси (охраната на харема, заради което били напълно кастрирани от най-ранна възраст) уведомявал дежурната наставница „ньобет калфа“. Тя строявала своите подопечни и владетелят ги инспектирал, както офицерите в армията проверяват своите войници на плаца. Ако се взирал по-внимателно в някоя от тях, това не означавало, че не е доволен от нещо, а точно обратното – че е харесана от него и трябва да бъде подготвена за ложето му. Популярната версия, че определял избраницата си като хвърлял кърпичката си към нея, е по-скоро легендарна. Девойката, на която се усмихнело щастието да е избраницата му за вечерта, променяла битието си максимално. Наред с това, височайшото внимание задължително било свързано с множество материални придобивки и привилегии, а и най-вече представлявало възможен трамплин за бъдещо утвърждаване на влиянието над владетеля, особено ако родяла и евентуален престолонаследник. Така, от една страна, тя се превръщала в обект на завист, ревност и интриги и била мразена от конкурентките си. От друга страна, целият състав на харема ги ухажвал активно заради влиянието, което можели да оказват върху господаря на империята.
С най-голямо старание избраната девойка била подготвяна за срещата си със своя повелител. Обслужващите робини я отвеждали тържествено в банята, където я изкъпвали, обезкосмявали, мажели с благовонни масла, масажирали и оформяли прическата. След това я обличали в най-разкошни дрехи и я нагиздвали с бижута, за да се представи в най-привлекателния си вид пред владетеля. Всички тези процедури отнемали часове подготовка за всяка от избраните наложници. За сравнение, европейските принцеси в същия период отделяли толкова време само при встъпването си в единствения в живота им моногамен брак. След всичко това момичето най-сетне било въвеждано в спалнята, а пред портите ѝ заставали като на пост две черни робини, които трябвало да откликват на всяко нареждане на султана през любовната нощ.
Всяка интимна среща била старателно записвана в регистър от специален чиновник, така че ако наложницата се окажела бременна и родяла момче, да се знае кой син на султана е заченат по-рано. Когато връзката на икбал със султана довеждала до раждането на дете, то тя се издигала още по-високо в йерархията на харема. При благоприятно развитие на отношенията ѝ със султана той можел и официално да се ожени за нея. Пищността на сватбата в тези редки случаи надхвърляла всякакви граници на въображението и дори се превръщала в тежко финансово бреме за империята.
Майката на син получавала титлата „хасеки султан”, а майката на дъщеря „хасеки кадън”. Четирите главни „хасеки” (султански съпруги) оформяли специалната най-висша група, която получавала щедър доход от султана – „хас” или „башмаклък“, т.е пари за лични разходи. Те управлявали живота в харема и се ръководели от „баш хасеки султан” (главната съпруга), която е майка на най-големия син на владетеля. Ако този син починел по някаква причина, а следващият потенциален престолонаследник е от друга майка, то тя незабавно се превръщала в баш хасеки султан. Над всички тях стоял само ръководния гений на „валиде султан” (майката на султана).
За прочутите валиде султанки е писано много. Затова непредубеденият читател може да остане с погрешното впечатление, че те са играли важна роля в управлението и на харема, и на държавата през всичките над шест века от съществуването ѝ. Реалността е, че султаните след Мурад II (1421 – 1444 и от 1446 – 1451 г.) до Селим I (1512 – 1520 г.) включително, не допускали жените от харема да оказват сериозно влияние върху управлението. През този период те избягвали да сключват официални бракове, понеже влиянието на съпругите им по един или друг начин ограничавало всемогъществото и абсолютизма на височайшия им съпруг. До тогава (средата на XV в.) поради любов или други причини те все още можели да въздействат на политиката на падишаха, но с преместването на администрацията в Топкапъ сарай и оставането на харема в Ески сарай в продължение на около 70 години Мехмед II, Баязид II и Селим I изолирали до голяма степен жените си от политиката. Това бил и периодът на най-мощен възход на империята.
Промените в това отношение настъпили, когато наследникът на Селим I, Сюлейман I, се възкачил на престола през 1520 г. Вярно е, че при него Османската държава достигнала апогея си, разпростряна на три континента. Но също така е верен и историческият принцип, че корените на един упадък трябва да се търсят в периодите на най-голям разцвет. При него намесата на жените от харема в управлението започнала да се засилва лавинообразно. Този процес заедно с други промени в живота на двореца довели от началото на XVII в. до утвърждаването на харема като основен властови център. През същия този век влиянието на валиде султанките над синовете и внуците им било толкова мощно, че историците нарекли този период Kadynlar sultanati (Кадънлар султанатъ – „султанстване“ или управление на жените). Първите стъпки в тези насоки от времето на Сюлейман Великолепни са свързани с личността на Хуррем султан, повече известна в Европа като Роксолана.
Както хиляди други момичета, тя попаднала в харема като робиня. И днес още има спорове за произхода ѝ, но в общи линии се е наложило виждането, че кръщелното ѝ име било Александра или Анастасия (Настя) Лисовска, дъщеря на православен свещеник от градчето Рогатин, тогава в кралство Полша, днес в Западна Украйна. Не е ясно кога точно попада в харема, но със сигурност не е била първата фаворитка на господаря си. Преди да привлече вниманието на Сюлейман, както всички други робини в харема, тя приела исляма и името Хуррем (или Хюррем – радостната), започнала да изучава турски, арабски и персийски език и преминала цялостното обучение за бъдеща любимка на господаря си.
Въпреки любовта и привързаността на Сюлейман към любимката му Махидевран, жената, родила първородния му син и престолонаследник Мустафа, Роксолана успешно успяла да измести от сърцето на повелителя си своята съперница. Така представени нещата може да звучат твърде бездушно, но в действителност тази промяна в йерархията на харема отнела дълги години на безкрайни интриги, съперничества, конфликти и даже физически сблъсък между фаворитката и кандидатката за мястото ѝ. Но дори спречкването между тях било използвано умело от Роксолана, за да настрои Сюлейман срещу любимата му доскоро жена.
Раждането на първия ѝ син Шехзаде Мехмед през 1521 г. издигнало статута ѝ и засилило любовта на султана към нея. По-късно му родила и една дъщеря и още трима сина, сред които и бъдещия наследник Селим II. В резултат тя получила свободата си, а по-късно, през 1533 г. и склонила султана да сключи официален брак с нея. Тук ще прескочим описанието на разточителната сватба, финансовата ѝ стойност и другите проявления на любовта между двамата. Заради Хуррем султан Сюлейман I въвел новата специална титла за най-високопоставената султанска любимка „хасеки“. С една дума, любовната сага между Сюлейман и Хуррем действително е достойна за сюжет на нежно-лиричен роман с елементи на драма или за телевизионен сериал. Примерът с турския сериал „Великолепният век“ е нарицателен въпреки сериозните отклонения от историческата обективност в него.
По-важното е, че именно тогава придобиват по-широка гласност жестоките борби и катаклизми, разтърсили харема по това време. В тези борби редовно били въвличани най-висшите имперски чиновници начело с великия везир и началника на охраната на харема, а къзлар агасъ бил единственият служител в двореца с денонощен достъп до султана. В крайна сметка тя успяла да елиминира конкуренцията на Махидевран, която била изпратена в Ески сарай, а синът ѝ Мустафа, който се ползвал с широка популярност сред населението на Истанбул и еничарския корпус, бил убит по заповед на баща си, понеже Хуррем султан успяла да му внуши, че застрашава неговия трон. Нейната манипулативност довела дотам, че народът в столицата искрено вярвал, че тя е омагьосала султана и напълно го е подчинила на волята си.
По този начин Роксолана в продължение на години се намесвала във вътрешната и външната политика на империята и успяла да превърне харема в политически център на двореца. Затова нейният пример идеално илюстрира до каква степен харемът можел да се намесва в съдбините на империята. На първо място, както вече посочихме, тя е в основата на преместването на харема в Топкапъ. Тя е първата, която успяла да се издигне от обикновена робиня-наложница до официална съпруга на султана и майка на нов престолонаследник. След десетилетно прекъсване отново включила харема в политическия живот на държавата. И накрая, защитавайки синовете си, поставила началото на онези процеси, които променили тривековната традиция на престолонаследи ето в империята.
Още от основаването на Османската държава през 1299 г. наследяването на трона се осъществявало на принципа на съревнованието. При достигане на 15-16 год. възраст синовете на владетеля били изпращани заедно с майките си да управляват някоя провинция, обикновено в Анадола. При смъртта на бащата, който от синовете достигнел пръв столицата и успеел да елиминира братята си, той ставал султан. Дори Мехмед II узаконил братоубийството, за да се запази целостта на империята и да се избегнат братоубийствени граждански войни.
От началото на XVII в. принцовете вече оставали постоянно да живеят в харема, затворени в т. нар. Златен кафез, който представлявал система от стаи и апартаменти, които служели като домашен затвор за тях. Оттам излизал само този, който бъдел избран да заеме трона. При подобна изолация и непрекъснат страх за живота им тези престолонаследници се превръщали в марионетки в ръцете на своите майки валиде султан. Това довело до „управлението на жените“ през целия век. Нарицателни са имената на валиде султанките Кьосем Махпейкер и Рабия Гюлнюш, които практически управлявали държавата съответно по над 30 и 20 години. Дори за Кьосем султан била създадена и титлата „бююк валиде султан“ (султанката баба).
Ускоряващата се криза на империята довела до отслабване на ролята на харема през XVIII и XIX в. През 1861 г. Султан Абдулазис с цел икономии разпуснал харемите на своите предшественици и декларирал, че ще има само една съпруга. Той не спазил своята декларация и имал даже седем хасеки. Въпреки това, под натиска на Новото време, харемът бавно и неотклонно залязвал като институция заедно с края на империята. Забраната на многоженството в Република Турция през 1924 г. поставило началото на залеза на полигамията в целия модернизиращ се ислямски свят. Днес все още харемът е легален в някои ислямски общества, но с развитието на съвременния свят и особено с тенденциите към изравняване на мъжете и жените в днешно време, полигамията е подложена на все по тежък натиск, който ще доведе до постепенното ѝ изчезване.
Литература:
1. Алдерсън, А. Д. „Османската династия“ С. 2002
2. Бъкстон, А. И. „Европейките султанки на Османската империя“, С. 2018
3. „История на Османската империя“ под. Ред. на Р. Мантран, С. 1999
4. Карахасан-Чънар, Ибр. „Османските потайности: харемът“, С. 2011