Предпоставките и причините, довели до покръстването на българския народ, са изследвани и обяснени достатъчно обективно и задълбочено. Всеки от нас най-обобщено ги е изучавал още в училище. Не всеки обаче е наясно, че те са толкова комплицирани и преплетени във външен и вътрешен план, че за неспециалистите е трудно да обхванат и осмислят целия мащаб на процесите, довели не само до християнизацията на българите, но и до духовното изграждане на славянството в Европа.
Тези мащабни ранносредновековни процеси са изключително сложни и невинаги са изяснени задоволително. Причината е, че не разполагаме с достатъчно подробна информация за конкретните участници в тях, както и за обстановката, която обуславяла вземането на техните решения и действията им. Именно тази оскъдност на изворовата база дава хляб за многобройните националистически спекулации с тази материя през последните два века.
Това обаче, което касае най-пряко нашата тема, е славянският проблем във Византия и начина на неговото разрешаване. В периода от края на V – VII век значителни славянски маси от групата на южните славяни (славините) нахлуват на юг от Дунав и се установяват трайно на целия Балкански полуостров.
Най-масово те се заселват в северната и в централната част на полуострова. Днес е трудно да се възстанови точната картина на географското разположение на отделните племена. Приема се за вярно предположението, че в земите между Карпатите и Хемус се установява военноплеменният съюз на седемте славянски племена и северите. На запад от тях се настаняват тимочани, моравяни, абодрити и браничевци. На юг, около Солун, се заселват ринхините и сагудатите, в Тесалия – велегезитите, в Епир и Южна Албания – ваюнитите, а в Южна и Централна Македония – верзитите и драгувитите. В съседство с тях в Западните Родопи се установяват смоляните, а по течението на Струма –стримоните. Всички тези племена се приемат от нашата наука като част от т. нар. източна или българска група на южните славяни.
Когато малко по-късно, в периода VI – VII век, в западните части на полуострова се заселват предците на днешните словенци, хървати, сърби и бошнаци, започва езиковото и етническото обособяване на балканските групи славянски племена – източна (българска), западна (сърбохърватска) и северозападна (словенска). Не след дълго словенската група (хорутаните, населяващи областта Каринтия) се прелели към западната група.
Първоначално всички те говорели на общ южен праславянски макродиалект, от който произхождат днешните южнославянски езици. Постепенно до XI в. се оформили източна и западна говорна група със свои характерни особености. Така например характерните за българската група съгласни „шт (щ)“ и „жд“ се развили в сръбския и хърватския като „ч“ и „дж“.
Разбира се, фонетичните, граматическите, морфологичните и синтактичните особености на всеки от тези езици днес са многобройни и са предмет на отделно описание от професионален филолог. По-важното за нас е, че южните славяни променят коренно етническия облик на балканските земи. Постепенно те започват да претопяват завареното местно население в лицето на романизираните или гърцизирани траки, илири, келти, готи и др., с изключение на власите (романизирани потомци на траките и даките) и каракачаните (наследници на елинизирани траки), които обитавали планински и други труднодостъпни райони.
В резултат, етническата карта на полуострова се оказва доста пъстра и с отчетливо преобладаване на славянския елемент в нея. Голямата част от завареното местно население постепенно възприема славянския език и така се създава основата на съвременните балкански славянски национални езици.
Държавите с национални славянски езици.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Южнославянски_езици
Подобни процеси протичат и в земите на другите две големи славянски племенни групи в Централна и Източна Европа – западната и източната. Последицата от всичко това е, че до днес са оформени над десет славянски нации. От славините произхождат българите, сърбите, хърватите и словенците. От западните славяни (венетите) се обособяват поляците, чехите и словаците, а от източните (антите)– руснаците, украинците и белорусите.
И понеже на Балканите нещата никога не могат да са достатъчно ясни и прости, през десетилетията на съществуване и след разпада на Югославия, по политически причини се „сътвориха“ още няколко нации, говорещи славянски езици – македонската, босненската и черногорската. Друг е въпросът, че във всяка от съответните държави езикът, който се счита за национален и официален, всъщност е основан на базата на някой местен диалект на българския или сръбския език. Но сега да се върнем отново към епохата на Ранното средновековие.
Сблъсъкът на Византия със славянското нашествие е изключително тежък. Участващите в него племена създават обширни анклави на Балканите, където имперските власти практически губят контрола си над населението в тези територии и това води до тяхната трайна варваризация. Проблемът се корени основно в това, че на този етап езичниците славяни не могат да бъдат подчинени и интегрирани в най-християнската империя. Дори и опитът от справянето с предходните тежки конфликти с племена като готите, хуните, аварите и др., не помага за бързото разрешаване на славянския проблем в имперската политика.
На първо място, усилията славянското нахлуване да бъде отблъснато или поне ограничено с военни средства претърпяват пълен крах. Доказателство за това е, че славянските племена в разселението си стигат до Южен Пелопонес и о-в Крит. Другият традиционен метод на империите за справяне с подобни ситуации е разселването на нашествениците, в случая – сред гръцки говорещото население в Западна Мала Азия. Но тези действия по-скоро задълбочават, отколкото преодоляват славянската опасност.
Така Константинопол е принуден да възприеме по-дълготрайната и трудна за изпълнение политика на културна асимилация на варварското славянско население, най-вече чрез постепенната му християнизация и евентуална гърцизация. Тази политика се превръща в основа за новата доктрина за поддържане на византийския ойкуменизъм чрез налагането на византийската духовна парадигма, станала известна по-късно като ортодоксия.
За разлика от покръстването, елинизацията не е предмет на целенасочена и преднамерена политика, защото, както вече посочихме, в тази епоха и обстановка езикът и етническата принадлежност не са толкова определящи за социално-политическата реализация на отделния човек, както в днешните национални общества. Такова значение имала най-вече религиозната принадлежност. Затова и усилията за разпространение на християнството и налагане на съответното духовно влияние е в основата на външнополитическите доктрини на Рим и Константинопол.
Икона на Свети цар Борис от XIX век, Исторически музей в Правец.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Борис_I
Обстановката се усложнява още повече от създаването на Българската държава в края на VII в., която провежда трайна политика на привличане на славяните като съюзници в борбата си срещу ромеи и франки. Тази политика на българските владетели става особено активна след началото на IX в. Тогава в рамките на държавата ни са включени Тракия, Рило-Родопската област, Македония и земите по поречието на Средния Дунав до днешна Войводина. Крум и неговите наследници присъединяват съзнателно и целенасочено тези земи, населени предимно със славяни, за да си осигурят стратегически преимущества в съперничеството с Византия на юг и франките на запад.
Към средата на века Първата българска държава вече представлява незаобиколим фактор в картината на голямата европейска политика. Тя умело балансира между двете най-влиятелни християнски сили в Европа – Византия и Франкската империя (включително нейните наследници след Вердюнския договор от 843 г.). Нуждата от трайно усвояване на новопридобитите земи и постигането на пълна равнопоставеност в отношенията с могъщите си съседи кара княз Борис I да се ориентира към възприемане на християнството като единствена и официална религия в неговата държава.
Кръщението на владетеля и неговия народ в периода 863 – 867 г. не минава без съответните сътресения, но по-важното е, че България първа се превръща в ябълката на раздора между Константинопол и Рим, което задълбочава и ускорява вече започналите процеси на духовно-политическо разделение между двата най-влиятелни християнски центъра през епохата. Вече посочихме основната причина българският княз да се обвърже с доскорошния си враг и съперник. Този избор е обусловен и от цялостната византийската политика спрямо славянството.
Едновременно с нашето покръстване, правителството в Константинопол предприема най-енергични действия за културно и политическо проникване сред славяните в Централна Европа, където немското и латинското духовенство вече са започнали да налагат своето влияние. Стремежът на великоморавския княз Ростислав да се освободи от немския контрол дава надежда на управляващия елит във Византия за разширяване на PaxByzantina (византийската сфера на политическо и духовно влияние) към Панония, Нитра (в днешна Словакия) и Великоморавия.
Новата византийска външнополитическа доктрина за мирно разрешаване на славянския проблем се оказва изключително ефективна. Тя вече се прилага успешно спрямо славяните в собствените ѝ територии. Така ромейското влияние ефикасно започва да се разпростира в съседна България и Централна Европа. И не на последно място, поне в този момент, резултатно да се противопоставя на латинско-немското политическо и духовно проникване в славянския свят.
В контекста на тази политика сред византийския елит възниква идеята за съставяне на нова писменост, която да отговаря на славянските фонетични особености. Както вече посочихме, много е вероятно зад тази идея да стои високият интелект на Лъв Фотий. Целта е чрез тази писменост християнството да се разпространява сред славянските племена на родния им език, което само ще улесни и ускори този процес.
Политическата обстановка налагала без забавяне да се пристъпи към нейната реализация, а и империята разполагала с великолепно подготвени учени-богослови, които можели да се справят с такава задача. Най-подходящи за целта се оказали солунските братя Константин Философ и Методий.
Светите братя Кирил и Методий (икона от Захари Зограф от 1848 г.).
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Кирил_и_Методий
Колкото и да е странно, предвид колосалната им дейност, византийските историографи запазват мълчание относно техните личности. Подробности за живота и дейността им научаваме от агиографската литература и най-вече от Пространното житие на Св. Кирил, с най-вероятен автор Климент Охридски и Пространното житие на Св. Методий, съставено след 886 г. в Българското княжество, за чието авторство учените още спорят между Наум, Климент и Константин Преславски. Важни сведения могат да се открият и в т. нар. Италианска легенда, писана на латински език най-вероятно от Анастасий Библиотекар на основата на по-стар славянски първоизточник.
Разбира се, съществуват и редица по-късни извори, засягащи тяхното дело. Тяхната ценност обаче не е съизмерима с посочените по-горе. По-важното е, че според всички източници братята произхождат от гр. Солун, където голяма част от населението по това време са славяни. Това предполага отличното познаване на местния славянски диалект – според Пространното житие на Методий дори императорът направо му заявява: „вие сте солунчани, а всички солунчани знаят славянски език“.
Всеизвестно е, че по социалния си произход те принадлежат към висшия слой на византийското общество. Баща им, друнгарият Лъв, е най-близък помощник на стратега на Солунската тема, а самият Методий преди да се замонаши е назначен за управител на архонтия (военноадминистративна област, по-малка от темата), компактно населена със славяни. Това обяснява високото образование на двамата братя и достъпа до политическия елит на ромеите.
Един от поводите за политико-националистически злоупотреби дава проблемът за етническия им произход. И до днес той е обект на разгорещени спорове в науката и медиите. Непредубеденият читател би загубил излишно много време, за да обхване обосновката на всяка от хипотезите по въпроса. Поне най-базова представа за различните гледища може да ни даде един бърз преглед на най-достъпните и обобщени изложения на биографиите на двамата братя, които ни дават статиите за тях в различните уикипедии.
Показателно е, че в английската уикипедия този въпрос въобще не е засегнат. Там просто е отбелязано, че двамата братя са „византийски християнски теолози и мисионери“. Това подсказва, че за англоговорящите народи въпросът за етническия произход на двамата братя няма онова значение, което му придават православните славяни.
Ако някой си направи труда да провери какво пише по този въпрос в сръбската википедиjа, ще открие, че „вероватносу били грчкогпорекла“, т.е. от гръцко потекло. В руската википедия пък е посочено, че „практически е невъзможно да се установи етническата принадлежност на Кирил и Методий в многонационална Византия“, но все пак е уточнено, че споровете по въпроса продължават и са приведени примери за различните възгледи по него.
В чешката уикипедия лаконично и най-общо е посочено, че „според някои извори и въз основа на отличното познаване на славянския език от тях се считало, че майка им Мария е славянка“. Между другото, в Чехия и Словакия също се празнува Денят на св. св. Кирил и Методий със статута на национален празник. Първоначално той се е чествал на 9 март, но през 1863 г., по случай едно хилядолетие от началото на мисията им във Великоморавия, по предложение на папа Пий IX (преди това архиепископ на Оломук в Моравия), започнал да се отбелязва на 5 юли, когато според католическата традиция братята пристигнали при моравците.
В нашата уикипедия няма ясно формулирано виждане за произхода им, но се уточнява, че „според някои автори родителите им като византийски аристократи са ромеи“. Независимо от това, в нашата наука и публицистика широко битува мнението, че са от български произход. Привържениците на този възглед обикновено се позовават на текста от една късна редакция на Пространното житие на Кирил, където е казано че той „родом съиблъгаринъ от Солоуна града“ и на сведението от един чешки извор, че славянските им имена са Църхо и Страхота.
Ако се доверим на северномакедонската википедиjа, ще установим, че те са „македонски браќа“. Друг е въпросът, че в същата статия, малко по-надолу, относно народността на родителите им е посочено, че „нивната народност е нејасна“. Тя няма и как да е ясна, понеже, пак да подчертаем, в началото на IX в. е трудно да говорим за някаква конкретна етническа идентичност на населението с изключение на ромейския елит.
В резултат можем да обобщим, че в науката се очертават три основни хипотези за народността им – славянска, гръцка и смесена. Днес преобладават привържениците на третата от тях, а основният им аргумент е забележителната вещина, с която те превеждат Светото писание. Преводът на подобен текст изисква съвършено владеене на езика, което в масовия случай може да се постигне само ако е майчин. Това е и основанието да се приема, че майка им е славянка, въпреки че такова твърдение не е засвидетелствано в нито един извор.
Но дори да приемем това твърдение за даденост, не трябва да забравяме, че смесените семейства, особено сред елита, са силно ромеизирани (елинизирани). Данните от най-близките до епохата извори са недвусмислени, че и двамата славянски първоучители са притежавали византийско културнополитическо самосъзнание, винаги са изтъквали ромейския си патриотизъм и съзнанието, че са разпространители на византийската православна култура и вяра.
[следва продължение]
Литература:
- Петканова, Д. „КОНСТАНТИН КИРИЛ, Денница на славянския род“, ДИ „Народна просвета“, С. 1983
- Николов, Ал. и др. „История и цивилизация 11.“, Изд. Просвета, С. 2012
- „ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА КОНСТАНТИН – КИРИЛ“ от Св. Климент Охридски /Стара българска литература. Том 4. Житиеписни творби. Български писател, С. 1986. Превод: Хр. Кодов по преписа на Владислав Граматик (1469)/
- „ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА АРХИЕПИСКОП МЕТОДИЙ“ от Св. Климент Охридски /Стара българска литература. Том 4. Житиеписни творби. Български писател, С. 1986. Превод: Хр. Кодов по текста на Успенския сборник от 12. – нач. на 13. век./
- Черноризец Храбър, „За буквите“, Източник: https://chitanka.info/text/16262
- Статиите за св. св. Кирил и Методий в Wikipedia на английски, български, чешки, руски, сръбски и северномакедонски.