На 11 май 1851 г. в гр. Пловдив се случва едно знаменателно събитие, което има изключителни последици за формирането и духовното укрепване на българската нация през Възраждането. На тази дата Найден Геров организира първото честване на делото на светите братя Кирил и Методий в своето училище,наречено на тяхно име. Този празник на буквите и просветата бързо се разпространил във всички български земи и се превърнал в първия светски и национален празник на народа ни още преди Освобождението. В този смисъл Денят на св. св. Кирил и Методий представлява логичен завършек на многовековната традиция на преклонение и признателност към делото на солунските братя. Вероятно именно вплитането на тази почит в тъканта на нашата национална идентичност ни прави толкова чувствителни по темата за ролята на България за създаването на глаголицата и кирилицата и тяхното разпространение сред различните народи. А същевременно, въпросът за това, на кой народ принадлежат заслугите за възприемането и утвърждаването на тези писмени системи, придобива широкомащабни политически измерения, които съвременните управляващи не пропускат да използват за собствени цели.
В този ред на мисли нека си припомним, че през 2017 г. за празника на 24 май президентът на Република Северна Македония Георге Иванов пристигна на официално посещение в Москва. На срещата му с ръководството на Руската федерация в Кремъл президентът Путин, според официалния сайт kremlin.ru, заяви следното: „Днес в Русия е тържествен ден – Денят на славянската писменост, а писмеността е дошла при нас от македонската земя“. Ще оставим настрана въпросът от коя партия бе излъчен президентът Иванов и нейните отявлени проруски и антиевропейски позиции, но можем да си представим задоволството, което е изпитал в този момент тогавашният северномакедонски президент от това политически целенасочено изявление на руския му колега. В потвърждение на казаното от Путин, Иванов отговаря: „Днес ние отбелязваме паметта на всеславянските просветители и свети братя Кирил и Методий, които се явяват наши духовни учители“. По-нататък в разговора Г. Иванов отбелязва по повод св. Климент Охридски, че той е „нашият най-известен светец, най-добрият ученик на светите братя Кирил и Методий“. Реакцията на българската научна и културна общественост спрямо тези откровено антибългарски позиции на двамата президенти не закъсня. В нашата преса се публикуваха множество статии, в които трябваше да се представи нашето виждане по въпроса на кого собствено принадлежи исторически делото на светите братя Кирил и Методий. За съжаление се оказа, че в нашето общество, както често се случва, няма единодушие дори и по този банален на пръв поглед въпрос, който обаче е от фундаментално значение за нас и нашите исторически корени. Фактът е, че мненията варираха от пряко или завоалирано съгласие с изказването на Путин, през по-умерени и балансирани изложения, основани на научните изследвания по въпроса, до крайни твърдения, граничещи с шовинизма и фантазията. Подобни провокации от руска страна продължиха да се осъществяват и през следващите години, макар и на по-ниско политическо и културно-агитационно ниво. Те бяха плод на продължителна религиозна и политическа пропаганда, налагаща възгледа, че Русия е люлката на славянската християнска духовност и култура. В този дух бе и изложбата, организирана от Руския културно-информационен център в София по случай 24 май през 2020 г. Внушенията бяха, че всъщност братята св. св. Кирил и Методий са „реформатори на славянската азбука, създатели на църковнославянския език, първи разпространители на грамотността и просветата в Русия“, което индиректно отрича ролята на Средновековна България за християнизирането и духовното развитие на Киевска Рус към края на Х в. и след това.
Така темата се превърна в поредния пример как политиката употребява историята и непрекъснато се опитва да я преформатира според собствените си конюнктурни нужди. В потвърждение на това твърдение да си припомним, че броени дни след визитата на Г. Иванов в Москва начело на новото правителство в Скопие застана проевропейският политик Зоран Заев и една от първите му стъпки бе да започне сближаване с България. Още на 1 август същата година бе подписан Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и (тогава все още) Република Македония. Тази стъпка породи известни надежди, че най-сетне в югозападната ни съседка ще започне процес на отрезвяване и постепенно отказване от историческите фалшификации и политически клишета спрямо общото ни минало, но уви. През следващата 2018 г. бе подписан Преспанският договор с Гърция, с който се прие името Република Северна Македония (РСМ) и се декларира, че Скопие се отказва от всякакви претенции към гръцката Егейска Македония в исторически и политически план. Не така обаче стояха нещата в отношението към България и ролята на св. св. Кирил и Методий и техните ученици продължи да бъде една от ябълките на раздора между нас.
Очевидно научните среди в северномакедонската столица продължиха да чувстват осезаемата подкрепа на външни политически сили и да поддържат мантрите от времето на югославския диктатор Тито за „македонската“ роля в създаването и разпространението на двете славянски писмености. Да се изясни този на пръв поглед прост въпрос, не е толкова лесно, колкото им изглежда на мнозина. Както при всяко значимо историческо явление с дълготрайни последици, проблемът за нашата писменост не може да се разглежда еднозначно и опростенчески. Ако държим на обективността, най-малкото, той не трябва да се изважда от реалния исторически контекст, в рамките на който се развиват събитията. И на второ място, въпреки сериозните политически аспекти на това явление, в никакъв случай не е редно историческите факти да се интерпретират от съвременна и особено националистическа гледна точка. По тази причина първо ще припомним в каква историческа обстановка се появяват глаголицата и кирилицата, а след това ще се съсредоточим върху тяхното разпространение и значението им за духовното развитие на различните славянски, а и на някои неславянски народи.
Като начало нека изясним ролята на етническата принадлежност като цяло в тази епоха. По този повод само ще припомня, че разглежданите от нас събития се развиват през втората половина на IX в., когато на престола в Константинопол се възкачва Василий I Македонец, основателят на прочутата Македонска династия (867–1056 г.), по време на която Византия постига най-големия си разцвет и могъщество. За колегите специалисти е пределно добре известно, че името на династията няма нищо общо със съвременната РСМ и дори с историко-географската област Македония. Самият Василий I е наречен Македонец, понеже е роден и расъл в темата (византийска военно-административна област) Македония, която е обхващала Северозападна и част от Източна Тракия. Главен град на тази тема бил Адрианопол (дн. Одрин), от чийто район произхожда и бъдещият император. С оглед смесеното и най-разнообразно по етническа и религиозна принадлежност население в региона, продължава да се спори дали е от армено-павликянски, славянски или друг източноевропейски произход. Фактът е, че не е грък.
Златна номизма (солид) с образа на Василий I Македонец.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Василий_I_Македонец
Но дори и това не е от чак толкова съществено значение за нашата тема. Чрез примера на Василий I просто се опитахме да илюстрираме отношението на хората от тази епоха към това, което днес разбираме като национален въпрос. Добре да се знае, че през Средновековието и дори до XIX в., етническата принадлежност не е била от съществена важност, особено когато става дума за висши функционери на държавата.
Още през 212 г. император Марк Аврелий Север Антонин Пий Август (с прякор Каракала) дава римско гражданство на всички свободни поданици в империята. Това дава възможност на всеки с тези права да заема и най-висшите длъжности в държавата, независимо от своя етнически произход. Във Византия, която е наследник и продължение на универсалната Римска империя, тази традиция е продължена. Не са един или два примерите за императори и висши сановници с негръцки произход. Единственото важно условие за притежаване на пълни права и за заемане на държавни длъжности е принадлежността към официалното православно християнство.
Цялото това пространно встъпление бе необходимо, за да се обясни защо в голяма степен споровете за произхода и етническата принадлежност на братята Константин-Кирил Философ и Методий са спекулации от епохата на национализма. И ако днес в Европа повечето народи имат свои държави, пишат на собствения си език и имат ясно съзнание за своите корени, то през IX в. картината в това отношение е била съвсем различна.
Този век се оказва съдбовен за целия континент. Още началото му е ознаменувано с раждането на Франкската империя в Централна и Западна Европа. Нейният основател Карл Велики се опитва да възстанови римската държавна традиция по византийски образец, но като конкуренция на Ромейската държава. Така от една страна франкският владетел възприема за своя мисия християнизирането на непокръстените германски племена, а от друга, чрез съюза си с римския папа иска да възстанови римската универсалистка държава. Племенната структура и недостатъчната централизация на Франкската империя, както и ред други причини, водят до нейното разпадане след смъртта на Людовик Благочестиви през 840 г. Наследниците му обаче продължават политическата линия на франкските императори към укрепване съюза с папата и разширяване на политическото и религиозно влияние на изток в земите на западните и южните славяни. Именно по този въпрос източните франки, начело със своя владетел крал Людовик Немски и папството влизат в напрегната конкуренция с Византия за влияние над третата (след келтите и германите) най-голяма етническа група в Европа – славяните, които все още не са покръстени.
Самата Византия също не била в цветущо положение. В продължение на предшестващите около два века до 842 г. империята е трябвало да се справи с редица сериозни външни и вътрешни заплахи. Във външен план тя губи редица територии при конфликтите си с араби, авари и българи. Дори на няколко пъти е застрашена самата столица Константинопол. Засиленият външен натиск поражда вътрешна нестабилност, изразена във въстания, борби срещу разпространилите се ереси в нейните предели, църковните разпри между иконоборци и иконопочитатели, и не на последно място – славянският проблем, свързан със заселването на значително славянско езическо население в европейската територия на империята. С възкачването на двегодишния император Михаил III Пияницата (842 – 867) на престола, под влияние на майка му Теодора II, регента Теоктист (според някои извори – чичо на братята Константин и Методий) и вуйчо му Варда, започват постепенни оздравителни процеси в цялата империя. Окончателното отхвърляне на иконоборството, избиването и депортирането в Тракия на павликяни и постепенното интегриране на славяните към византийската държава чрез християнизиране, довели до укрепване на вътрешната стабилност и известно успокояване на византийското общество. Тези успехи на централното правителство се превърнали в предпоставка за стопански и културен напредък, а оттам и за заздравяване на армията. Византийската златна монета (номизмата) се превърнала в най-ценената валута през епохата. По инициатива на Теоктист и Варда бил основан Магнаурският университет, което придало допълнителен тласък в духовното развитие на византийското общество. Не закъснели и външнополитическите успехи, които станали по-видими най-вече по времето на Македонската династия. Конфликтите със сарацините продължават, но Абасидският халифат започва да забавя завоевателния си устрем. В резултат продължилата няколко години война с тях завършва към 863 г. с успех за християните. Малко преди това, през 860 г., е отблъснато сериозно варяжко нападение срещу Константинопол.
Отношенията с папството, което по време на иконоборската криза се опитва да вземе надмощие над Константинополската патриаршия, се усложняват с избора на видния интелектуалец, енциклопедист, ритор и богослов Лъв Фотий (между другото, по произход е арменец) за патриарх. В борбата му с амбициозния папа Николай I се стига и до известната Фотиева схизма, която проправя пътя и към окончателния разрив между Източната и Западната църква, ознаменуван с Великата схизма от 1054 г.
Считан за най-влиятелния патриарх на константинополския престол след Йоан Златоуст. Светец на Православната църква под името Фотий, патриарх Цариградски. Изиграва централна роля в покръстването на славяните и мисиите на Кирил и Методий. Основна фигура в т. нар. спор “филиокве” с Римския папски престол, станал век по-късно една от основните причини за схизмата между Източната и Западната църква.
Св. равноапостол Фотий Цариградски патриарх.
http://www.pravoslavieto.com/life/02.06_sv_Fotij.htm
Патриарх Фотий е възлова фигура за събитията, които са предмет на нашия разказ. Той дава достоен отпор на попълзновенията на папството за върховенство в християнския свят. Негов е грандиозният замисъл за приобщаването на многобройното славянство в Европа към християнството. Той е в основата на покръстването на българите при княз Борис-Михаил. Той е основният двигател на съюза с Великоморавия и организирането на мисията на Константин Философ и Методий там. Най-вероятно, именно негова е и идеята за създаване на славянска азбука, която да улесни изпълнението на тази религиозно-политическа стратегия на византийската държава.
Междувременно към средата на века всички западни страни, без Скандинавия, са вече християнизирани. Разбира се, по места все още са запазени езически остатъци сред простолюдието. Важното е, че владетелите и местните елити изповядват християнството, което е издигнато в ранг на държавна религия. Но повсеместно в тези страни родният език се използва само във всекидневните дейности, докато официалният държавен и богослужебен език е латинският. Това прави богослужението напълно неразбираемо за масово неграмотното население и затруднява процеса на утвърждаване на новата религия сред тези племена. От друга страна, в перспектива поддържаният от папството латински език се превръща в общият език на богословието, политиката и науката, което ни дава основание да говорим вече за Латинска или латиноезична Европа през Средновековието. Така латинският език се превръща в един от стълбовете, които крепят папското влияние в отделните страни. Затова този подход на западното мисионерство се съхранява в продължение на векове. Вярно, че първият превод на Библията на готския немски език е направен още през IV в., но той остава в силно ограничено обръщение само сред готите-ариани. Едва от края на XII в. датира първият популярен превод на немски език, през XIII в. тя е преведена и на френски, през XIV в. – на английски и чак през XVIII в. – на италиански език.
В противовес на папската политика по отношение на богослужебния език, Константинополската църква има доста по-гъвкав подход. Това се дължи на редица особености на Източните църкви. На първо място, те са съборни църкви, което означава, че върховният орган в тяхната структура и организация е църковният събор, който решава основните въпроси на вярата, а не както на Запад, където папата еднолично управлява своята църква и дори претендира за върховенство и над Вселенските събори, които представляват най-висшия орган за управление на единната Божия църква. На второ място, в Изтока са в обръщение богослужебни книги на арамейски (езика на Христос), гръцки, арменски и други езици. Наред с това там винаги е съществувала традицията на самостоятелни поместни църкви, като коптската, арменската, етиопската и др. Затова не е изненада и крайният избор на княз Борис-Михаил I да обвърже новооснованата Българска църква с Константинопол, а не с Рим.
(край на Iчаст)
Литература:
- Петканова, Д. КОНСТАНТИН КИРИЛ Денница на славянския род, ДИ „Народна просвета“, С. 1983
- Николов, Ал. и др. История и цивилизация 11., Изд. Просвета, С. 2012
- „ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА КОНСТАНТИН – КИРИЛ“ от Св. Климент Охридски /Стара българска литература. Том 4. Житиеписни творби. Български писател, С. 1986. Превод: Хр. Кодов по преписа на Владислав Граматик (1469)/.
- „ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА АРХИЕПИСКОП МЕТОДИЙ“ от Св. Климент Охридски /Стара българска литература. Том 4. Житиеписни творби. Български писател, С. 1986. Превод: Хр. Кодов по текста на Успенския сборник от 12. – нач. на 13. век./
- Черноризец Храбър, „За буквите“, Източник: https://chitanka.info/text/16262
- https://clubz.bg/54291putin_slavyanskata_pismenost_doyde_v_rusiya_ot_makedonskata_zemya