Препоръки за диагноза и лечение на белодробен карцином
Симеон Янев
писател
(Продължение от предишния брой)
Арестът на вече добилия всеобщо признание на авторитетен и способен водач на българските волентири е повратен момент в живота на капитан Буюклиу (Мамарчев).
Оттук нататък в оставащите му още петнайсетина години живот към легендарната му храброст, доказана в две войни, към безапелационното признание на качествата му на военачалник от (Кутузов, Суворов) – световно известните руски пълководци, трябва да се добавят арести, затвори, военни съдилища, разжалване и отнемане на военните отличия (включително императорските), предаване на турски военен съд, доживотно заточение и за завършек бавно угасване на гръцки остров, чийто управител е българин.
Именно в тези последни години животът на Мамарчев в пълна степен достига величината и трагиката на Шекспиров сюжет; всичко, така самоотвержено завоювано, се преобразява в своето отрицание. Героят, признат и възславен, като че в един миг става неудобен, който не само трябва да бъде отстранен и наказан, но дори и предаден на съда на тези, срещу които е извършил геройствата си. Малко са хората, които могат да понесат такива съдбовни преображения.
Бюст паметникът на Кап. Мамарчев – първият български кмет на Силистра
Но нека вървим по ред.
Кутията на Пандора се отваря за Мамарчев през април 1835 година, когато за втори път бива арестуван в Плачковския манастир близо до Търново – този път от турците. Заварват го облечен в руския си офицерски мундир, което ги принуждава да не го смесват с останалите арестувани тук монаси и цивилни българи, а да го отведат при търновския паша и докато бесят другите, него да отправят при валията в Ловеч, а оттам направо за Истанбул при Високата порта.
Причината е, че е разкрит голям български заговор, подготвящ въстание, което трябвало да избухне до дни, а наличието на руски офицер сред заговорниците би предизвикало дипломатически скандал, тъй като отношенията между двете империи по клаузите на последните мирни договори изобличават Русия в нелоялност. Макар че Мамарчев има сериозно алиби (или именно поради него) турците предават арестанта направо в руското посолство, където не знаейки как да постъпят с него след проведения и документиран разпит, със стража го отправят към Одеса.
В какво се състои загадката?
Вече видяхме, че след ареста в Сливен и военния съд в Букурещ, Мамарчев е направил всичко необходимо за да се разграничи от руските институции (армията конкретно) и вероятно също така от недоказаното му документално руско поданство. Оженил се е, има деца, има гражданско занятие ( търговец на вино) и всичко това му дава свободата да действа по свое усмотрение. Кога и как е влязъл във връзка с търновските завераджии, той ли им е дал идеята за Заверата или те са го поканили в нея, не е доказано документално. То и няма особено значение, тъй като участието му в нея осъществява старото му намерение да се възползва от историческия момент, когато Балканите отвсякъде горят и да превърне България от постоянно полесражение на чужди сили в политически субект.
Обективно погледнато, именно в тази част на живота си Мамарчев се оказва човекът, който единствен прозира историческия миг в съдбовната възможност за завръщане на историческата сцена на потъналия в четиривековно забвение негов нещастен народ.
Нека си представим човека, закален в десетки битки, разполагащ с поне няколко хиляди негови сънародници, също калени в две руско-турски войни, в гръцкото въстание, във влашките бунтове или поне в десетилетните битки с кърджалиите. При това никога дотогава у тези хора не е имало толкова оръжие – собствено, трофейно или раздадено на ония, които са воювали в редовете на руската армия. Ако се запитаме, кое друго българско въстание от по-ранно или по-късно време е имало такава база, едва ли ще намерим почва за сравнение. Нищо случайно няма в това, че именно в 20-те, 30-те години на този век, когато Балканският полуостров гори от Пелопонес до Карпатите и от Сава до Днепър, шансът за България е многократно по-висок. При доказаните си вече командирски качества, би ли могъл капитан Мамарчев да пропусне този шанс?
Планът на Заверата е всъщност неговият план от преди пет години. Да се повдигне населението, да се завардят старопланинските проходи, докато в старата столица тържествено и гръмко се обяви възкръсването на българската държава. Дори при пълен неуспех, актът на възкръсването е щял да бъде свършено дело, което легитимира българското присъствие, наред с вече добилите известна автономия Гърция, Сърбия, Влашко и Молдова. България отново след четири века би се провидяла като субект в международната политика.
Но тук на сцената излиза вечният български Юда, бащата на бъдещите поп Крьстьовци, Ненко Балдевци, дядо Въльовци и всички останали в новата ни история. Тук той се казва Йордан Кисьов и ако оцелее България, в един бъдещ паметник на българските Юди, името му трябва да бъде на първо място в новата ни история.
Властта се разбързва – арестува и избесва водачите на заверата, но при Мамарчев среща затруднения; той е арестуван с руския си военен мундир и с дръзновеното си поведение на свободен човек ги принуждава да го разкарват, както вече стана ясно, от началник до началник, та чак до Високата порта.
Изглежда отношенията между Русия и Турция след Одринския мирен договор и особено след Ункярискелесийския договор (1833), който от вечни врагове ги превръща едва ли не в съюзни държави действително са се били променили, защото невъзможното преди е станало възможно сега. Провинилият се към Турция бивш руски офицер може да бъде предаден на Русия за да го съди руски съд и впоследствие дори самата Русия да го върне на Турция за окончателната му присъда. Така между зъбчатите колела на двете империи българинът, който е работил единствено за свободата на собствения си народ, се е оказал изкупителна жертва и на едните, и на другите.
Под предлог, че не може да установи самоличността му, посланикът на Русия в Истанбул го отправя за Одеса.
Това е повратният момент в живота на Мамарчев.
Илиадата е свършила. Следва Одисеята, но не като завръщане у дома, а само като неосъществима мечта.
* * *
Управител на Одеса по онова време (1835) е граф Воронцов, самият той действащо лице в последната (1828 – 1830) руско-турска война и поради това вероятно лично познавал (или поне слушал) за подвизите на българския капитан. Това се оказва без значение.
Разжалването на офицер е мъчителна процедура; то зачерква морално и фактически военната биография на провинилия се. Пред строената войскова част, под такта на барабаните се извежда провиненият, чете се заповедта на командващия, след което пак под такта на барабаните се скъсват пагоните му.
Мамарчев изглежда е преценен като твърде неудобен при новите приятелски отношения между двете империи. Поради това Русия го съди само в рамките на военния устав, а за действията му срещу Турция (като изобличен в заговор срещу нея) със специален ескорт той бива върнат на турците, за да бъде съден и от тях.
В историята липсват каквито и да било подробности за тази странна размяна. Забележителен е обаче един факт: самият султан Махмуд ІІ пожелал да се срещне с препратения затворник. Раковски е описал достатъчно живописно тази среща на своя вуйчо с първия човек на империята. „Капетан Георги, който знаяше добре турский язик, отговорил е султану с най-голяма дързост, че докогда ся…принася така свирепо и безчеловечно с българи, не щът отбегна турци от това зло.”
Изглежда, че турците са били респектирани от поведението на българина и не го осъждат на смърт, а само на заточение, макар че заточението само по-себе си за човек на действието като Мамарчев е по-лошо от смърт, защото означава бездействие.
* * *
Мамарчев е заточен в Коня, град в центъра на Малоазийския полуостров, и там пребивава най-вероятно от 1835 до 1841 година в най-мъчителното за него състояние – пълно бездействие и усамотение с едно изключение – разрешават му при него да пристигне жена му с децата.
Тази българска Пенелопа извършва подвизи, по-велики от митичната, най-напред защото, вместо да чака мъжа си сред букет от ухажьори, тя избира да го следва десет години в заточенията му, в което време му ражда поне пет деца и непрекъснато търси начини да облекчи участта му, стигайки (по слухове) чак до султана.
От Сливен, където се оженват, малко преди генерал Дибич да арестува мъжа й, през Букурещ, където го съдят, през Силистра, където живеят до втория му арест и после в заточенията му в Кония и на Самос, тя е след него и с него при всички обстоятелства. Пак Раковски, чийто записки за Мамарчев документално многократно са проверени от биографите им, с възторг говори за нея: „…она дойде пак в Цариград /…/ да ся потруди за освобождение капетан Георгюво от заточение/…/ успя да получи желаемое си намерение и Порта[та] да освободи заточенаго, но с том условие да живее вън от България”.
Тази необикновена жена, велика във верността и майчинството си, загубва още като пеленачета повечето от децата си. Оцеляват само две: първородният й син Стефан и последвалата го дъщеря Мария. Докато баща им не е в немилост, те учат в Русия: момчето във военно учебно заведение в Херсон, момичето – неизвестно в какво училище. Известно е само, че по-късно дъщерята се омъжва и остава в Русия, докато, както пише биографката на баща й Кирила Възвъзова, „след това следите й се губят”.
Съдбата на сина е не по-малко неясна. Известното е, че след завършването на училището в Херсон той не е могъл да постъпи в юнкерско училище и да стане офицер, какъвто силно е желал да го види баща му, защото нямал „дворянско потекло”. По тази причина и тъй като не разполагал с никакви средства, отишъл и се замонашил в Киевско-Печерската лавра. По свидетелства пак на Раковски, великата им майка, след смъртта на мъжа си, ходила и в Русия, за да търси помощ за „бедните сирачета”, но безрезултатно и се върнала, казва Раковски, „по-бедна и по-огорчена”.
* * *
Мамарчев умира на 16 юли 1846 година на остров Самос. Изпаднал в крайна нищета, без възможност да подпомогне сина си в Русия, както и да изхранва семейството си на Самос, той е принуден да изпрати жена си с децата в Котел на издръжка при сестра си Руса Мамарчева.
Последният горчив хап, който му предлага съдбата е да завърши живота си в област, управлявана от българин и при това съгражданин. Официално управител на острова е съгражданинът му Стефан Богориди, син на Софроний Врачански, висш сановник към Високата порта. Богориди от своя страна избира и прави свой заместник друг котленец – близкият до семейството му Гаврил Кръстевич. Именно Кръстевич е човекът, който не само не прави нищо добро за съгражданина си, но и утежнява с непосилни нареждания и мерки режима на заточеника.
Биографите на Мамарчев от Раковски до Възвъзова обясняват това необяснимо (защото е нечовешко) разминаване между двамата съграждани с педантичната до раболепие склонност на Кръстевич да се отблагодари на покровителя си с пълна отдаденост и старание за доверието, което му е гласувал. Несъмнено такова поведение е изцяло в унисон с природата на Кръстевич към хората, които са го покровителствували. Той остава докрай верен не само на Богориди, който го поставя наравно с децата си, но и на първия човек, който забелязва дарбата му за езици и за наука изобщо – Райно Попович. Нещо повече – той остава докрай верен и на султана, направил го генерал-губернатор на Източна Румелия и след Съединението се завръща и дочаква края на живота си в Истанбул, докато например един Иванчо хаджи Пенчович, подписал смъртната присъда на Левски след Освобождението, напуска Цариград и се преселва в София за да дочака края на дните си в къща на 150 метра от паметника на Левски. Драстичността на подобни примери не е достатъчно да ни се обясни в различността на характерите. Тук болезнено се докосваме до драмата на идейните различия у първите хора на Възраждането. Гаврил Кръстевич не е по-малък патриот от Мамарчев, но е непредставимо да го поставим до него по решителност и усет за историческия момент.Той работи за историята, вървейки след събитията, докато Мамарчев прави събитията, залагайки себе си в изпитания, които превръщат живота в сюжет за избраници на историята.