Симеон Янев
писател
1.
В самия връх на еуфорията по повод ветото, което България наложи на Северна Македония при кандидатстването ѝ за Европейския съюз, работех над документален роман за живота и творчеството на Димитър Талев под заглавие „Талев. Голготи и Триумфи“.
Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си,
намира го с душата си.
Димитър Талев
Книгата е фокусирана почти изцяло върху последния период от живота на писателя – най-наситеният с превратности и събития и същевременно най-ползотворен за белетристиката му. Това е времето от самото начало на четиридесетте години, когато оживява мечтата му за освобождение на Македония и той след повече от двайсетгодишна емиграция на няколко пъти има възможност да се върне в родния си край. Но това също е времето, когато при обрата на войната и очерталата се нова загуба на Македония Талев трябва да преживее и най-тежката духовна криза в живота си и в нея да открие формулата на новата си проза, която ще го изведе до най-високите върхове на българската литература.
Преди това обаче го чака истинска Голгота:
- да бъде забравен почти напълно като писател, изключен от Съюза на писателите, със забрана да печата книгите си, въпреки факта, че не е бил съден от народен съд поради недостиг на доказателства;
- да бъде арестуван и да изтърпи последователно два концлагера, да бъде изселен от София в Луковит, където живее пет години с цялото си семейство, жена и две деца и с двайсет години по-възрастния си брат, отказал да се отрече от българската си самоличност и да се регистрира като македонец;
- да бъде заклеймен като фашист, като „идеологически крепител на михайловисткото движение“ и като великобългарски шовинист;
През цялото това време (от октомври 1944 до лятото на 1952 г.) той е без работа, без реални възможности да изхранва семейството си, поддържано единствено от нищожна заплата на жена му, работила в местен килимарски цех;
Накрая на всичко това по божия милост все пак има и нещо добро. Не е хрумнало на новите македонисти в Скопие да го изискат от съидейниците си в София, за да бъде разстрелян от титовите джелати, както някои други от активните дейци на ВМРО.
Но…
2.
През 1952 г. се случва чудото.
В издателство „Български писател“ след седемгодишно чакане, след многобройни рецензии и рецензии върху рецензиите излиза „Железният светилник“. Понеже излизането съвпаднало със смяна на парите, а цената на романа била доста висока – 13 лева (сума, направо космическа в оня момент), никой не го купувал.
И така месец, два, три – осем.
Но през лятото вече на 1953 изведнъж по улиците на София започва да се говори за някаква много хубава книга, невероятен роман… от някой си Димитър Талев, да не повярваш…
За съвсем кратко време тиражът (4100) се изчерпва и книгата започва да се предава от ръка на ръка. Да оставим това, но още от есента на петдесет и трета и като порой в годините след това, от цялата страна към автора заваляват покани: от читалища, ОФ-организации, профорганизации, гимназии, литературни кръжоци и още какви ли не… за литературни четения, за творчески срещи, за… за… и за…
Към Талев е прикрепен специален човек – млад литератор, който да пътува с него и да го подпомага в битовите проблеми.
Тук ще цитирам само едно от описанията за това как минават срещите на Талев с българската публика.
3.
Николай Фол: „ Бях тогава режисьор в Бургас (1956 г – б. м.) – пише Николай Фол, известен български интелектуалец и режисьор. – Талев беше поканен на четене в Бургас. Дойде денят на четенето. Отидох да го взема от хотела и бавно-бавно тръгнахме към залата. /…/ Като наближихме, видяхме, че целият площад пред нея беше препълнен с хора – може би две хиляди души, може би повече.
- Ние сме нещо сбъркали – каза Талев. – Тук ще става митинг.
Навлязохме между хората и попитахме.
- Не е митинг – отговарят ни, – а четене на писателя Димитър Талев. Но в залата не може да се влезе, всичко е претъпкано. Затова чакаме тука, барем да го видим.
- Ей го бе, ей го Талев – извика един младеж.
Изведнъж хората около нас млъкнаха и останаха неподвижни по местата си. Някои се поотдръпнаха и се загледаха в лицето му, безмълвни и смутени. Една млада жена се впусна с букет, подаде му го, без да продума нищо – само приклекна и му целуна ръка. Много възрастен мъж, който стоеше точно срещу него, изведнъж заизбърсва сълзите си, приближи се и го прегърна.
Прозорците на залата започнаха да се отварят и разгорещени хора завикаха:
– Пуснете го! Който иска да го види, овде да дойде. Овде, овде!
С големи усилия успяхме да влезем. /…/ Салонът гръмна. Едни ръкопляскаха, други викаха: „Да живее!“, някои скандираха: „Талев, Талев…“.
Най-сетне успяват да се доберат до трибуната. Но овациите не престават почти четвърт час. „Те се обърнаха в демонстрация – пише Фол – в манифестация на дълго стаявани чувства. Не, това, което ставаше в салона, вече нямаше характер на „среща на писател с неговите читатели, това беше едно отприщване на бент…“.
Когато заговорва Талев, салонът притихва като пред светец.
„… Аз пишех искрено и без никакви съображения… Аз пишех по спомени за ония, кито не са вече живи, но голяма част от които помня, като че и сега са пред очите ми, защото са мои близки, мои чичовци и вуйчовци, лели и стрини, а некои от по-младите и досега си живеят. Аз пиша за тех /…/, за техния начин на живот, за техните вълнения и стремежи… Вие, които сте тука, сигурно си спомняте за тех, може би дори некои от тех са тука, в салона между нас.
– Тука сме! – изрева от дъното един стар човек и се разплака…“
Така тече срещата, а когато Талев свършва словото си, хората отказват да напуснат салона. „Никой не си отиваше – пише Фол. – Тогава Талев каза:
– По-добре е да си идете по-скоро. Вие сами разбирате…“.
И те разбират… Но на другия ден, когато си заминава, на гарата го чака „цял перон жени и мъже“… с букети.
4.
Събрал съм десетки такива по-кратки и по-подробни свидетелски спомени. Говорил съм с хора, присъствали на такива срещи с Талев. Има спомени на хора от различни краища на страната и от различни възрасти. Има един спомен от Атанас Свиленов, тогава ученик в гимназията, бъдещ литературен критик, с хитрост едвам успял да влезе в салона на кино „Влайкова“ всред шум и глъч, но когато Талев излязъл на сцената, пише той, залата млъкнала „като в църква“. Има хора, които сравняват словата му със слова на апостол, има хора, които се просълзяват, когато говорят за тия срещи…
След двата концлагера: 1944-45 г. и 1947-48 г., след няколкогодишното интерниране в Луковит, след като до 1958 – 59 г. живее под наем и при всичко това създава едно безсмъртно четверокнижие, най-великата книга за Македония и македонските българи, той най-сетне има вилата си в Бистрица, където го посещават в неспирен поток почитатели от всички краища на България и между тях и вероятно най-смелите от Македония.
Но аз искам тук да кажа няколко думи за вероятните причини, вече далечни за нас, които са карали тия хора така развълнувани да пълнят салоните, да го спират по улиците, да стоят под прозорците на „Паренсов“ с часове, за да го видят.
5.
Ако се запитаме какво е карало тези хора след тази на вид исторично-битова книга и, разбира се, последвалите я „Илинден“ и „Преспанските камбани“ да пълнят салоните или да търсят лични срещи с автора, вероятно трябва да започнем с онова изказване на Георги Димитров на поредния пленум на ЦК на партията през 1946 година, когато той оповестява новата политика на партията в Пиринския край, а именно: „Задачата на Отечествения фронт и специално на партията на българските комунисти сега е да работят за издигането на националното самосъзнание на македонците от Пиринския край“.
Тази задача обаче не е формулирана от Димитров. Той от своя страна я е получил от Сталин, бащата на народите, както са го наричали в онова време, в личен разговор от 6 юли на същата 1946 г. в още по-синтетична и точна форма, а именно:
„Трябва да се работи – казва той – за създаване на македонско национално съзнание в Пиринския край.”
Именно „създаване“, а не „издигане“ е казал Сталин.
Димитров приема задачата.
И колелото се завърта. Следват Бледските споразумения.
И всичко върви по разписание.
Но за кой ли път се оказва, че Господ е българин.
Другарот Тито от другар става враг, изменя на социализма и на Сталин и така се приключва (но не изведнъж) македонизацията на Пиринския край, но и на половин София, половин Пловдив и кой знае колко още български градове.
Малко по-късно излизат и книгите на този Талев. И народът започва да пълни салоните. В Бургас, макар „в края на Бургас „ ний, бежанците, някога живеехме“, както е бележил поетът, но за хора като Талев пълнят салоните чак в центъра. Големите поети, особено измежду бежанците в България, по принцип се раждат или живеят в края на градовете.
Като бледоликия юноша от Кукуш например.
Но още преди това, някъде във времето, след като излизат „Илинден“ (1953) и „Преспанските камбани” (1954), потокът от „люде“, както би казал самият им автор, е вече потекъл. „Тия хора тук – продължава в същия спомен Николай Фол – не са дошли тук да славят един венценосец /…/, те са дошли да го чуят – него, изповедника на най-съкровените им мисли, лечителя на най-лютите им рани, вдъхновителя на нови надежди, на нова възкръсваща вяра в родината и нейната велика и вечна правда“.
6.
Службите обаче в новата ситуация изпадат едва ли не в паника. Книгата с невинно заглавие „Железният светилник“ се е оказала динамит в пазвите на властта. В донесенията, рапортите, справките се чете объркване, признава се „невъзможност“ да се проследят хората, които го посещават. Това, разбира се, не означава, че наблюдаването на „обекта“ се преустановява; то е само реално описание на обстановката около него.
Затова пък някогашните досиета, както и да ги четем, си остават най-добрият начин за опознаване на човека, особено когато той е и творец. Защото биографите с кодови имена, смутени от невъзможността да изпълняват служебните си задължения (в нашия случай, поради многото посетители на „обекта“), проговорват накрая и с друг език. За първи път се заговорва за писател, а не за фашист, говори се за човек „многоуважаван“, за писател с „авторитет“.
Иначе хората от службите изглежда са нямали никакво доверие на човека, когото са сложили под общия знаменател на най-големите, ако не на държавата, то на партията, врагове: фашистът, великобългарският шовинист или най-общо гнилият интелигент. Би могло да се допусне, че след невероятния успех на „Железният светилник“ и на книгите след него те ще мирясат и ще прекратят следенето, дознанията и периодичните опити за вербовка.
Нищо подобно!
През цялото десетилетие на 50-те, когато е вече ясно, че Талев е живият класик на българската литература, агентурата бдително следи всяка негова стъпка, стъписана от все по-трудното проследяване на лицата, които го посещават.
Ще си позволя само един пример.
В рапорт от 8 февруари 1958 г. ст. разузнавач 895, работещ по задача 221, с голяма загриженост докладва: „Обекта (правописът запазен) често ходи в различни градове на страната ни, където присъствува на обсъждане на негови романи. Получава голяма кореспонденция. Посещават го в домът му много хора, но източниците не могат да кажат кои и какви са“.
Много ценни с оглед на отношението на наблюдаемия обект към материалните блага са и следните сведения: „Живее под наем, заедно със жена си, синовете си – студенти, и тъста и тъщата си“, описани като „грохнали старци“. За кабинет му служи спалнята на синовете му. „Обекта води скромен начин на живот и материалното му състояние не е много добро“.
Нека добавим: Талев в посочената година на рапорта (1958) е на 60 години. От 1944 до 1952 г. практически е без работа, агентурното му проследяване продължава до 1960 година, след като вече е и лауреат на Димитровска награда.
7.
Властта се оказва в чудо, още в началото на 1953 г. Месеци след излизането на „Железният светилник“ тиражът е изчерпан, както вече се каза.
Но това е само началото.
До 1960 г. романът претърпява четири издания, до 1970 – девет, а през седемдесетте години на същия ХХ век при първото издание на събраните (непълни) съчинения на Талев в 11 тома по 70100 всеки или 771 100 общо. Преведен е в почти всички социалистически страни, а в СССР излиза в космически тираж от 200 хиляди екземпляра.
Не е преведен само в Югославия, а един негов превод вече в Скопие се оказа незаконен, доколкото е без зачетени авторски права и при това подложен на цензура по съображения, известни само на пазителите на истината в независима Македония.
Но това е друга тема, за която е нужен документален роман.