Димитър Бочев*
От антични времена до ден днешен около най-съществените теми на битието кръжат най-много митове. Същественото е непоносимо и се нуждае от декора на въображението, за да бъде понесено. И въображението услужливо му предоставя този декор. Любовта, да речем, най-често се бърка с някакъв чудовищен фатализъм, с предопределеност, с една или друга форма на неустоима емоционална зависимост, докато тя е точно обратното: форма на независимост – духовен, интелектуален процес, свободен съзнателен избор, правен с участието, разбира се, и на чувствата, но винаги под върховенството на разума. Не по-малко обременена с митове, мистифицирана и демонизирана до неузнаваемост е и смъртта. Казаното е валидно особено за самоубийствената смърт. Една от най-популярните легенди счита, че се самоубиват само слабите, безволевите и безпомощни хора. Друга, не по-малко разпространена легенда гласи точно обратното: самоубиват се само силните характери – толкова борбени и силни, че са в състояние с твърдостта на волята да надмогнат дори най-могъщия инстинкт – инстинктът за себесъхранение. Няма що: наред с любовта, и самоубийството с охота се идеализира и героизира – идеализират се и се героизират съответно и самоубийците. Те често биват провъзгласявани за непорочни, по юношески чисти и лирични романтици – толкова чисти, неопетнени и болезнено-чувствителни, че не могат да понесат изначалната порочност на битието и предпочитат да съхранят непорочността си, прекрачвайки доброволно в лоното на смъртта. Много от литераторите на европейския романтизъм възпяват и превъзнасят смъртта – и тази им възторженост е колкото противоестествена, толкова и искрена. Тези гении на изящното слово считат по древногръцки образец смъртта за по-съвършена, а оттам – и за по-достойна за следване от живота. Немалко от тях съзнателно я търсят и съзнателно я намират, а на техните гробове се самоубиват ритуално безчет техни последователи – всички на тяхната младежка възраст. Ако не цитирам имената на тези химнописци на пожеланата смърт, то е, защото те са общоизвестни и съвсем не са рядко изключение. Пък и не имената ме интересуват мен – интересува ме феноменът.
Истината е далеч по-елементарна от натрапчиво търсеното съвършенство: самоубийството в най-общия случай е психиатрична диагноза. Всички онези самоубийства, за които вярваме, че са отговор на една или друга критична житейска ситуация, като дълбока, но несподелена любов, като нелечима болест, като загуба на близък и непрежалим човек, като икономически фалит и пр., и пр., са всъщност продукт на едно или друго душевно разстройство. Много от тези разстройства са циклични и лечими само частично, други пък са нелечими. Сам Карл Густав Юнг признава, че не умее да лекува шизофрения, която често е свързана със суицидния импулс. Милиони хора по света ежедневно изживяват несподелена любов, милиони заболяват тежко, милиони губят близки и скъпи родственици, милиони фалират – малцина от тях се самоубиват. И най-жестоките удари на съдбата са само отключващи фактори – не и първопричина за самоубийството. Първопричина е винаги, както споменах, едно или друго психическо разстройство. Ако е налично и не се терапира, то винаги ще търси и рано или късно ще намери ключа, който да развърже онези неукротими бесове и демони, които дремят в душата ти и които, веднъж пробудени, повеждат деструктивния процес до необратимия му завършек. В „Дневници”-те си Макс Фриш пресъздава дори едно конкретно самоубийство, извършено поради бушуващо щастие. Може да му се вярва, но само с уговорката, че не щастието убива – не убива дори нещастието.
Върху всичко това разсъждавам в есето си „Самоубийството: начин на (зло)употреба”, издадено неотдавна като книга. Тук ще се спра на един феномен, който не е намерил място в цитираното изследване. Малко са класическите, радикалните, физическите самоубийци – много са хората, които ден след ден се самоубиват, съзнавайки го или не, само частично. Частичните самоубийци са несравнимо по-многобройни от тривиалните. Малко преди да си пръсне черепа, депресивният Хемингуей оставя като последно наследство поредица от съвети как да живеем пълноценно. Да тръгнеш доброволно и съзнателно да умираш, а да съветваш неумиращите как да живеят подобаващо, е, меко казано, нелогично, но и предсмъртната ситуация на писателя не е логична – патологична е. И така, любимият ми съвет (доколкото си спомням, Хемингуей нарича тези съвети заповеди) е седмият, който гласи: „Не се противете на желанията си!”. В немалкия си вече живот аз наистина винаги съм се опитвал да го следвам – общо взето успешно. А го следвам не само поради вродения си хедонизъм, а и защото подозирам, че всяко неосъществено, всяко потиснато под въздействието на една или друга конюнктура, на един или друг външен регламент, на един или друг обществен цензор вътрешно желание, е едно от онези малки ежедневни самоубийства, които се опитвам да разнищя.
Спомням си как, защитавайки веднъж на малкия екран тази си явно оспорвана теза, водещата ми опонира с коварния въпрос: „А не е ли опасно да следваме винаги желанията си – ами ако имам желание да убия някого?” Отговорих, че нормалният човек може да има амбицията да убива или намерението да убива или мъстта да убива, но не и желанието да убива – желанието е по своята природа винаги благородно, конструктивно, съграждащо, животворно – и никога некрофилно. Според мен човек няма и не може да има желание да убива – най-малко себе си. Вярно е, че в друг текст, отправен към младите писатели, Хемингуей предупреждава, че ненаситните желания за повече жени, пари, алкохол и слава са пагубни, но според мен в случая става дума не за естествени желания, а за амбиции и алчност. Така или иначе аз считам, че акумулирането, натрупването на неосъществени желание в душата рано или късно си отмъщава – и то със смърт. Която може да е физическа, а може да е и метафизическа. Тази преносна смърт е повсеместна като живота, изживявал я е многократно всеки от нас – дори и онзи, който не е подозирал това. Когато е резултат от натрупани негативи от неосъществени желания и непостигнати цели, тази мета-смърт е, разбира се, самоубийствена и деструктивна. Когато обаче е естествен спътник на екзистенциалното ни израстване, на личностното ни съзряване, същата смърт се превръща в конструктивен, в съграждащ фактор.
Да израстваме в биографичния си път от детството към зрелостта, значи на практика непрекъснато да се разделяме със старите си поведенчески модели и да усвояваме нови. Звучи като най-естественото нещо на света, но това е мъчително-труден процес. Раздялата със старите поведенчески модели е болезнена – болезнено е и усвояването на нови такива. Но друг, по-лек и пряк път на израстване няма – алтернативата на този път е ужасна, алтернативата е ригидност и застой, засядане (понякога доживотно) в коловозите на детството. Тъкмо затова Питър Пан живее в Небивалата земя, тъкмо затова Оскар на Гюнтер Грас с тенекиения барабан през рамо не цъфти от щастие – защото от страх пред предстоящата болка на израстването е предпочел застоя, стагнацията, себезакрепостяването в една възраст. Когато един мой приятел и актьор, самоубил се неотдавна съзнателно чрез безконечните си и слепи запои, ми се похвали, че и на 50 години си е останал детето, което е бил на пет, аз му отговорих, че е живял 45 години напразно. Целта е не човек да зацикли в една възраст – целта е да бъде адекватен на възрастта си. Естествено е човек да предпочете избягването на болката пред конфронтацията с болката, но израстване на цената на заобиколената, на спестената болка няма – няма и път към личното щастие, който да не преминава през личната болка. Този ни болезнен преход продължава (вече на друго равнище) и след детството, той придружава маршрута ни по дъгата на земята доживотно – винаги когато с годините периодично коригираме възгледите, разбиранията и светогледите си, да речем.
Ето че, неочаквано и за мен самия, текстът ми стана биографичен. А е на път и още по-биографичен, и съвсем личен да стане. Правя го не поради една или друга преднамереност, а следвайки перото си. Става дума за моята най-голяма от многото ми малки частични смърти, за които отворих дума. В моето житие тази смърт е несъмнено емиграцията, нелекото решение да избягам от най-добрия от световете – колкото и опасни рискове и премеждия да ми струваше това. В онези сурови и зли времена ние, гражданите на НР България, не можехме да отидем и от София до Петрич без специален пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от Народната (народна, доколкото издевателстваше над цял един народ) милиция само на политически благонадеждните – не и на такива като мен. По държавните ни граници тогава се стреляше на месо по всеки, дръзнал да напусне страната. И всичко това (забележете!) в един исторически момент, в който американските астронавти стъпиха без паспорт и виза на луната! Тук няма да разказвам в детайли авантюристичния и така рискован начин, по който се добрах до Свободния свят, а после и до българоезичните му радиостанции – правил съм го в романите и мемоарите си. Ще спомена само, че това ми бягство бе едно ново раждане – саморазправа с досегашния ми робски живот и усвояване на новопостигнатата свобода. Като всяко раждане, и това беше болезнено. (Добре, че и кърваво не се оказа!) Но и преобразяващо – като всяко раждане. Възнаграждението за страха и изпитанията си струваше инвестицията. Като всяка съдбовна сделка, и сделката със злата ми съдба бе адекватна – колкото е вложеното, толкова е и спечеленото. Подобни сделки са като сделката на д-р Фауст с Мефистофел – те не допускат хитрувания, надигравания и преигравания, в тях не може да се играе вабанк, там залогът винаги е равен на придобивката. Та тази съдбовна сделка сключих и аз, само че не с Мефистофел, а със свободата. На тази сделка дължа и до днес себе си, с нея във вървежа ще прекрача един неминуем ден и в отвъдното.
И накрая, както му е редът, равносметката. Една равносметка, която преднамерено ще изключи многото морални самоубийства, които предприемаме попътно чрез лъжи, измами и компромиси – макар и да са ежедневие, тези самоубийства не са мое поприще, в тях аз биографичен опит нямам. „Късно ми е вече да се развращавам” – казваше моят безценен приятел Константин Павлов. Късно ми е и на мен – с годините житейското ми време става все по дефицитно, то може и да не ми предостави шанса да възстановя нанесените морални щети. На фона на всички досегашни токсични вълнения моята персонална равносметка ще се окаже неочаквано лека. Тя гласи: За предпочитане, хиляди пъти за предпочитане са тези ни малки циклични мета-самоубийства пред суицидната смърт. В този смисъл заглавието на книгата ми не бива да подвежда – тя не е с некрофилна насоченост, не е апологетика на смъртта, а още по-малко – инструкция за самоубийство. Напротив: текстът ми е вик за живот, есеистично противодействие на самоубийствения порив. Животът ни е природно даден да се живее – да се умира ни е природно дадена само смъртта. И човек не бива да размества, да преобръща този естествен ред на нещата – това би било недопустима людска намеса в Божия замисъл. Който ние, неговите земни чеда, трябва само да следваме – не и да коригираме. При това да следваме цял един живот. И след това.
*Димитър Бочев е автор на книгата „Самоубийството: начин на (зло)употреба”, издание на „Жанет 45”, 2019 г.