През 1974 г. почина Дюк Елингтън (Duke Ellington)!
Джаз музикантът Дюк Елингтън
През 1984 г. почина Уилям „Каунт” Бейзи (William “Count” Basie)!
Каунт Бейзи
За едно десетилетие светът на музиката загуби две от своите най-ярки звезди, огрели джазовия небосклон в епохата на суинга, превърнали се в емблематични за това направление, разпростряло се и възприето от целия цивилизован свят между двете световни войни. Та и далеч отвъд тази условна граница. „Дюк“ (duke, дук, херцог) оправдаваше прякора си чрез финеса и елегантността на създаваната от него музика, докато „Каунт“ (count, виконт, граф) защитаваше своя като най-ярко олицетворение на народностния характер на джаза. Самият Бейзи постоянно подчертаваше превъзходството на Дюк Елингтън, респектиран от академичната му подготовка (самият Бейзи музикално не е бил особено образован), композиторските му умения и нововъведенията в звука на биг бенда. Част от тези благородни, лишени от каквато и да е ревност признания могат да се прочетат и в автобиографичната му книга „Блус за добро утро“, разказана от него устно и записана от чернокожия писател и историк на джаза Албърт Мъри. Уви – и тази книга, подобно на множество други издания, посветени на джаза и неговите големи артисти, скоро няма да бъде достъпна на български език! Ето защо се спирам повече върху историята и приноса на Каунт Бейзи (за Дюк през 1987 г. излезе биографичната книга на Стенли Данс, издадена от държавното издателство „Музика“). Той събира своя знаменит биг бенд през 1935 г. в Канзас Сити, след като е пребродил номадските пътища на шоу бизнеса в Ню Джърси. Може да се каже, че имено в този момент той навлиза в професиналния джаз, „без да съзнавам напълно голямото значение на тази крачка“. Парадоксално е, че точно Канзас Сити, заобикалян дори от негрите, устремени към блестящия Чикаго, се превръща в люлка на две от големите явления в джаза. На първо място следва да поставим окончателното сливане на народните блусови мелодии с популярната танцова музика. А на второ, но без градация – концертите с импровизационна музика, като следствие от които се оформя класическия суингов състав. Нека прибавим и гениалния саксофонист Чарли Паркър, който също идва от Канзас Сити. За кратко време Каунт Бейзи успява да превърне оркестъра си в „най-чистата форма на биг бендовия суинг“ по думите на проф. Е.Д. Хобсбоум, историк и изследовател на джаза. Успехът на състава в ранния му период се дължи на способността на инструменталистите му да се отдават изцяло на музицирането. По думите на самия Бейзи „за нас музиката не беше всъщност работа“, а средство за самоутвърждаване като личности и творци. Никак не е случайно, че този ансамбъл и неговият ръководител се открояват не само като централни фигури през златния период на тази музика, съвпаднал с „Ню Дийл“, но и в процеса на „откриването на джаза“ като изкуство, изискващо напълно сериозно отношение, като поприще за изява на много големи музиканти. От формална гледна точка Бейзи не е надарен с някакви особени качества. Той го съзнава и дори споделя със знаменития продуцент Джон Хамънд, който го превръща във фигура от голям национален и дори наднационален мащаб. „Без него аз вероятно щях да си стоя в Канзас Сити – ако бях останал жив. Или в Ню Йорк, свирейки в нечий състав и страхувайки се постоянно да не ме уволнят.“
Г-н Хобсбоум задава риторичния въпрос: „Какво именно е онова, което Хамънд, а по-късно и целият свят бяха прозрели в Бейзи?“ Отговорът дават колегите му от оркестъра. „Бейзи си беше и остава ненадминат в ритмиката. Той си подрънква на пианото, докато намери точното темпо, съвсем както когато смесвате малц и мая, за да приготвите уиски, и все опитвате сместа, докато я намерите точно както трябва… Фреди Грийн (китариста) и Джо Джоунс (барабаниста) го следват, докато той търси темпото, а щом го намери – те го заковават.“ Какъвто и да е аранжиментът, той винаги го преработва и филира, докато се постигне желания от него звук. При това винаги с идея за моментните възможности на своите музиканти. За разлика от Дюк Елингтън, който има конкретни музикални идеи и подбира музиканти за тяхното изпълнение, Бейзи е нещо като „селекционер“. Големият му талант, твърди Хобсбоум, е умението му да слуша. Ето още един цитат, този път от книгата „Светът на Каунт Бейзи“, който потвърждава казаното. „Щом установи темпото, Бейси задава след това ритъма първо на саксофоните …после на пианото, а оттам поемаме и ние – разказва тромбонистът Дики Уелс. – И ето вече нашият ритъм се преплита с техния. Третият ритъм се задава на тромпетите… Солата се изпълняват в интервалите между ансамбловото свирене… Ето така Бейзи сглобяваше мелодиите си.“ В резултат от този маниер на работа, в който Бейзи не фиксира на хартия нито една нота, се получава великолепна комбинация от солови постижения и творческа колективна изява. В своите „златни години“ биг бендът му представлява забележителна сбирка от индивидуални таланти – Каунт Бейзи, Пейдж, Джоунс и Грийн, Хършъл Ивънс и Лестър Йънг, Бък Клейтън и Хари Едисън, Бени Мортън, Дики Уелс и Джими Ръшинг и т.н. Заслужава да се отбележи, както в личен разговор в Москва през 1971 г. ми сподели Дюк Елингтън (поради младост, неопитност и липса на звукозаписващо устройство този мой разговор остана недокументиран – уви!), че ерата на суинга предлага на музикалната сцена в САЩ над 10 000 (десет хиляди) биг бенда от всички равнища на квалификация. От тях, както е добре известно, до днешни дни широката публика помни само няколко. А сред тях неизменно и на челно място се споменават оркестрите на Дюк Елингтън и Каунт Бейзи.