На 25 март християните празнуват благодатната вест за предстоящото раждане на Исус Христос. За това денят е наречен Благовещение (Благовец), а старото народно поверие свързва светлия празник с настъпването на пролетта. Вярвало се, че тогава лястовичките се завръщат от Южните земи, а мечките се надигат от зимния си сън… И точно на тоя ден, като предвестник на новото и красивото в българската поезия, в далечния Цариград през 1934 г. се ражда поетът Христо Фотев. Неговото име се е превърнало в живата метафора на съвременната родна поезия, а за мнозина и днес е синоним на думите море, любов, Бургас. Христо Фотев е явление в българската поезия, „едва ли не последният от една бохемско-романтична кохорта”, както го определя литературният критик Светлозар Игов. И ако четем внимателно неговите стихове, ще усетим в техните редове преродените гласове на Димчо Дебелянов, Пенчо Славейков, Николай Лилиев и Иван Пейчев…
Биографичната справка за поета е кратка и разнолика: роден в Истанбул, завършил фабрично-заводско училище в Сливен (1951), моряк на моторен кораб (1953-1954), художник в стенописно ателие в Ямбол (1961-1962), творчески секретар на дружеството на бургаските писатели (1964-1990), главен редактор на алманах Море (1990). Но неговата истинска, вечно млада визитка е:
Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.
Но българин. И жител
на Бургас. (“Кълна ви се…”)
Може да се каже, че градът край Босфора е неговото географско родно място, но истинският роден град на Христо Фотев е Бургас. Той е не само жител, не само гражданин, но и поетът, написал едни от най-вълнуващите редове за южния ни морски град. И ако за стария дядо Либен от Българи от старо време Копривщица е неговата родина, то Бургас е „малкото отечество” на Христо Фотев :
Единствено в Бургаското пристанище
живота ме изпълва с възхищение. (“Пристанище І”)
В Бургас – на края на града,
в Бургас – ний, бежанците, някога живеехме. (“На баща ми”)
…Бургас е най-жестокият театър. (“Кълна ви се…”)
Известно е, че Бургас е стар културен център, но както отбелязва Светлозар Игов, „той заживява с поезията… едва с Христо Фотев”. Става дума за т.нар. Бургаска школа в поезията, в която личат имената на творци като Кръстьо Станишев, Никола Инджов, Иван Теофилов, Недялко Йорданов, незабравимата Петя Дубарова. Но несъмненият стожер на Бургаската поетична школа е Христо Фотев, а неговото присъствие в Бургас остава завинаги. Макар последните години от живота си да прекарва скромно в София, духът на морето го тегли към слънчевото Равадиново, където се ражда една от късните творби на поета – Елегия Равадиньоти. Днес духът му, освободен от сковаващата плът на тялото, навярно броди край морския бряг или прелита като гларус над бургаското пристанище, за да се радва на живота, макар и от високо.
Още с първите си книги – Баладично пътуване (1961), Лирика(1965) и Сантиментални посвещения (1967) – поетът завладява читателите си със своя възвишен баладично-романтичен патос. Следват Пристанище (1969), Обещание за поезия (1978), Литургия за делфините ( 1981), Венецианска нощ (1989) и др. Негови постоянни теми и образи са морето и Бургас, любовта и жените, свободата и поезията, думите и мълчанието между тях. Кой не си спомня неговия възторг:
Морето!
Най-голямото събитие! (“Морето”)
Има ли някой, който не е шепнал в ухото на любимата жена:
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Това е истинска поезия, поезия, изградена от крехката тъкан на словото. Защото в Светото евангелие от Йоана е казано: „И словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му.” Можем само да допълним: Словото е живо и ще живее сред човеците, докато има свещенослужители като Христо Фотев.
Паметникът на поета в Морската градина в Бургас
На Христо Фотев
Делфините за тебе днеска плачат,
морето бурно свойта грива тръска
и първите звезди, родени в здрача,
са всъщност лeдени солени пръски.
Брегът – една илюзия за сила –
отстъпва в битка вечна със водата
и губи се по пясъка унила,
от нечий крак оставена, следата.
Душите ни са като гларусите смели,
политнали на вятъра под воя –
все дирят обич, обич закопнели,
в прегръдката солена на прибоя.
Добрин Паскалев, 17 март 2007 г.
Христо Фотев
***
Прилича ти старинната прическа.
Прилича ти, като че ли ме гледа
тракийката от приказната фрезка,
направена от влюбени прадеди.
О, ще изрежа на скалата сива
главата ти, косите разпилени…
Да знаят колко си била красива
жените неродени.
***
Бях на върха на мойта младост.
Бях див, несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз – със ярост
и се учудвам, че останах жив.
Бях млад, красив и неправдоподобен.
Как падах аз над тъмния ти глас.
Виновен съм – от твоя скръбен спомен
не справедливост – милост искам аз.
И пак сънувам оня светъл хаос…
(не подозирах, а съм бил щастлив).
Обичах те без милост аз – със ярост.
И съжалявам, че останах жив.
***
Ти би могъл да бъдеш весел,
и ти си весел всеки час.
Как иначе ти би понесъл
да си писател във Бургас.
Бях млад и по-жесток от гларус.
Несправедлив – не знаех аз
оная скръб, любов и ярост –
да си писател във Бургас.
И днес – аз тая чест понесъл,
с най-властния и нежен глас
ти заповядвам да си весел
и да останеш във Бургас.
Пази ни ти от скръб и завист.
От смърт и от сълзлив екстаз.
С любов, мой скъпи, и с ненавист
Твой Христо Фотев от Бургас.
