Керана Ангелова е родена в странджанското село Бродилово. От 1971 г. живее в Бургас. Има педагогическо образование, от 1979 г. работи в различни бургаски училища, най-дълго – в СОУ „Петко Росен“. Работила е като журналист и програмен ръководител.
Автор е на стихосбирките: „Лято” (1982); „Подземна река” (1988); „По-беззащитни глухарчета” (2000); „Катокала, името на пеперудата”, (2006); „Видения” (2008); „Леванте” (2014); както и на повестите: “Зана” (1998); „Папазини” (1998); и романите: „Елада Пиньо и времето” (2003); „Вътрешна стая” (2006); „Улицата на пеперудите” (2010); „Един след полунощ” (2013); „Слънчогледи за Мария” (2014); „Видение в Мемфис” (2016); „Мястото Янтара” (2020).
Романът „Елада Пиньо и времето” е носител на най-престижните български награди за литература: „Белетристична книга на годината” – награда на Сдружение на български писатели; наградата на името на голямата българска писателка Блага Димитрова, връчвана от Форум „Българка”; „Пегас” – литературната награда на град Бургас; наградата на читателската публика в конкурса, организиран от Фондация „Вик“ през 2004 г. (в този конкурс романът е единственият, номиниран едновременно от жури и публика).
Керана Ангелова днес е един от най-изявените и даровити бургаски майстори на перото, чиито произведения намират признание и в чужбина.
От кога пишеш?
От дете. Във времепространството на нашия живот единствено детството е пространство, в което време сякаш липсва, затова живеем с чувството, че сме безсмъртни. Тогава сме Великите откриватели и изследователи на един огромен непознат свят, в който всичко се случва за пръв път. Да посегне едно дете към писалката и белия лист, е може би интуиция, която ни кара да съхраним тези усещания за нататък. Така емоционалната ни памет опазва спомена за онова безгранично в нас, което ни е преизпълвало само и единствено в детството и се превръща в извор на вдъхновение за бъдещия писател. Поне аз така чувствам нещата.
Какви са ти спомените от първите публикации?
Вече бях ученичка в горните класове, когато се реших да изпратя свои стихотворения в областния бургаски вестник „Черноморски фронт“, в който веднъж седмично имаше и страница за литература и култура. И уж нетърпеливо и с трепет очаквах да ги видя публикувани, а когато това действително се случи, не можех да повярвам на очите си. Изумлението ми вибрираше на границата на някакъв емоционален стрес: беше ме представил кратко, но с много добри думи самият Христо Фотев. В един момент дойдох на себе си и се втурнах, и с алюрите на радостта обиколих в тръс и галоп цялото Царево, където по онова време живеехме. Радост си беше, признавам.
А от дебютната книга?
От дебютната си книга в известен смисъл останах разочарована. Беше стихосбирка, която излезе във варненското издателство „Г. Бакалов“, с редактор Панко Анчев. Бях сигурна, че подборът от стихотворения е достатъчно добър, но когато тя излезе, започна да ми се струва, че някои е можело и да не бъдат включени. Едва когато стихосбирката получи от Божидар Кунчев първия положителен отзив, се успокоих. Последваха и други насърчителни мнения, но най-щастлива бях, когато неочаквано получих писмо от Александър Геров, който ми пишеше, че е прочел книжицата ми и много я харесал.
Освен че си майстор на разказа, определено си и сред най-добрите ни съвременни белетристи и на по-обемните жанрове до романа. Кое, според теб, се пише по-трудно?
По-скоро пиша съвсем кратки разкази. Правилно е да ги нарека миниатюри, включвам ги в есеистичните си сборници. Разкази пишех в ранната си младост. Нямам представа дали притежаваха някакви качества, но емоционалната ми памет е запазила спомена за вдъхновено щастливо писане, което едва ли има общо с писането на разкази в зряла писателска възраст. Това младо писане бе почти същото еуфорично предчувствие за бъдещата ми отдаденост на думите. Впоследствие то се разви в широкопространственото движение на романовото сюжетиране, в което различните времена на времето започнаха да текат без хронологични ограничения. Ако обаче трябва да сравнявам двете – писането на роман с писането на разказ – мисля, че нито едното, нито другото са трудни. Просто става въпрос за различни пространства: обхватни или необхватни от един поглед. Както са различни и нагласите на пишещия да ги обитава.
Каква е ролята на биографията при теб?
Житейската биография е много важна за пишещия, естествено. Особено за романиста. Да умееш да живееш по съдба, да си центърът на своя живот, но и на живота изобщо – защото реално е така – и в същото време да го наблюдаваш и откъм периферията, такова е живеенето на един пишещ. Тоест да наблюдаваш интровертно себе си, но и да си екстровертен, емпатичен на всичко, случващо се с човеците, наблизо и надалече – тази особена раздвоеност на вниманието е характерна за писателя по всяко време.
Как възникват сюжетите при теб?
Идват сами. Отначало от всички посоки започва да приижда усещането за близко писане. Без предварителна нагласа, просто вълнението от ден на ден расте и самото усещане започва да се превръща в работна нагласа. Тя става все по-категорична и това в един момент ме подсеща да започна да си търся темата – разбира се, не във въздуха, а сред всички останали теми, които са ме интересували някога, но не съм смятала за нужно да започна да пиша по тях.
Тук трябва да отбележа един много важен момент. В ежедневието на писателя тъкмо в неписането се е скрил първичният атом на бъдещото писане.
Нещо като точката сингулярност, заредена с енергията на предстоящия Голям взрив. Казват, че първичният атом е следствие без причина – и на писане като моето, което първоначално няма представа откъде ще тръгне и къде ще отиде, му трябва да се самосъздаде сякаш без причина. Става така, че от тази безпричинност се случва нещо като малък взрив и се започва сътворението на бъдещия роман. Завихрят се някакви турбуленции, формират се галактики от думи, оформят се системи от паралелни вътрешни истории, появяват се места, хора, времена… случват се в момента на писането сякаш от само себе си и всички те непрекъснато си взаимодействат. Понякога е поток на съзнанието, по-често обаче не е.
Какво е мнението ти за съвременната българска литература?
В нея почерците днес са много и различни, и интересни. Интересна е тъкмо тази еклектика на писателски стилове, теми, дихания, ако мога така да се изразя, както и еклектиката и на читателските вкусове. Мисля, че литературата ни се движи в правилната посока, имаме движение напред и нагоре и определено тя трябва да започне да достига нивата на някои от съседните балкански литератури, както и на европейската. Макар че всичко – с времето си, както като цяло за съвременната ни литература, така и за отделните автори. Това се отнася и за всяко едно писателско произведение: неговото време трябва да узрее като всичко, което ражда на тази земя и дава плод в точния сезон.
От кои български и световни писатели си се учила и са ти помогнали в известен смисъл?
Мисля, че когато на пишещия се задава този въпрос, се има предвид кои писатели са го развълнували, затрогнали, впечатлили, станали са му необяснимо, родствено близки – повече от всички други, също големи писатели. Понякога това усещане за родство остава за цял живот и тогава може да се каже, че, да, този писател е бил твой литературен учител.
Ще се огранича и ще посоча две имена: Йовков с разказите си и Селинджър с „Девет разказа“ и „Семейство Глас“. Но имената са много, много повече. Наистина.
Имаш, съвсем заслужено, присъдени литературни награди. Това стимулира ли те?
Наградите са последното нещо, което вълнува писателя. В това отношение той всъщност си има един скрит страх, който често го тревожи. Безпокойството на отдадения е: да не изчезне внезапно и завинаги онова усещане за близко писане, за което по-горе споделих. Защото тъкмо радостта от писането е голямата и единствено важната награда за всеки един писател. Прилича на клише, но не е. А иначе, да. Понякога е удовлетворително да получиш награда, която е от истински сериозните и авторитетните – означава, че вдъхновението, почти денонощният ти труд и твоята посветеност на думите са били забелязани и оценени по достойнство.