От кога пишеш?
От ученик, бил съм някъде шестнайсет-седемнайсетгодишен. Оттогава сериозно, инак като дете съм правел опити за подражателни стихчета и съчинения.
Спомените ти от първите публикации?
Спомням си, беше в сп. „Родна реч“. Подготвих цикъл от три стихотворения, сигурно съм бил на шестнайсет-седемнайсет, отнесох ги в списанието, тогава редактор му беше Георги Константинов. Той ги прочете пред мен. И ми направи няколко редакторски забележки, повечето доста уместни. Стихотворенията ми бях силно повлияни от поезията на символистите, с която се запознах в един стар учебник по литература от Иван Радославов. Там за пръв път прочетох Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов… Тази поезия ми направи силно впечатление, тя кореспондираше с тогавашните ми настроения, а в училище се учеше друго – не казвам по-лошо, но някак задължително пронизано от утвърждаващ патос. Та аз поработих върху цикъла още и скоро бе отпечатано първото ми стихотворение – нещо за Икар беше, струва ми се..
А от дебютната книга?
Тя се наричаше „Вестоносец“, бях работил много върху нея. Чисто приятелски при редактирането ѝ ми помагаше поетът Иван Методиев, Бог да го прости, а ме покани да я дам в изд. „Български писател“, тогавашният му главен редактор беше Иван Давидков. Беше прочел един мой цикъл стихове в сп. „Септември“, където ми ги беше пуснал същият Иван Методиев, и се беше заинтересувал кой съм, откъде, кой ме познава… Методиев му беше дал моите координати и Давидков, и него Бог да го прости, ми се обади да дам ръкопис направо за дебют в „Български писател“. Това беше голям шанс тогава, защото в „Народна младеж“ се чакаше с години за първа книга.
Кога получи признание от читателите и литературната критика и доби увереност?
Още като ученик бях награждаван – в конкурси. На „Родна реч“, на училищата, асоциирани към ЮНЕСКО… Бях амбициозен, но и исках да стигна до големия майсторлък в това изкуство – поезията. Работех много усилено. Спомням си, че предпочитах да мисля над две думи в някое стихотворение примерно, вместо да отида на купон с младежите, мои връстници. С тях чувствах, че губя безценно време, което никой няма да ми върне. Те не можеха да разберат това, понякога ми се сърдеха. Но така дойдоха успехите, самочувствието също. То не се дължи толкова на наградите – разбрах, че не те са важното, а собственото усещане, че си постигнал максимума си, дори понякога си го надхвърлил.
Възпитаник си на едно от най-престижните и единствено по рода си учебно заведение – Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Какво ти даде институтът?
Той ми задълбочи постигнатата още преди това вяра, че над текста трябва да се работи упорито, че всичко може да стане по-въздействащо, по-силно, по-ярко с повече работа и умение. Освен това ми даде познания по световната и руската литература, но и интересни запознанства – с други култури и обичаи.
Очевидно си възпитан и си привърженик на класическия стих, на който си безспорен майстор, макар че прибягваш и до свободния стих. Някои казват, че класическият стих се е изчерпал, смятат го за «старомоден» едва ли не. Аз имам свое мнение, но какво ще кажеш за подобни твърдения?
Пиша и класически, и свободен стих. Вярвам, че не е важно какъв е стихът, а трябва да съответства на съдържанието и да бъде концентрат на внушението, което искаш да направиш. За мен старомодни са само бездарието, небрежността, баналността… Те се срещат и при адептите на най-свободния стих, при това – уви – често.
Какви тенденции се наблюдават в лириката през последните години?
Капсулизация, отказ от метафората, от римата, от ритмиката. Това не е добре за поезията като цяло, тя се превръща понякога в обикновен опит за афористика, разтеглена графично по листа, и човек има чувството, че чете един и същи автор, макар имената да са стотици. При това автор с по едно-две попадения на стотици страници бледи, почти акварелни, незапомнящи се словесни мъглици…
Какво е мнението ти за съвременната българска поезия?
Тя в чисто обществен план днес не се радва на същия интерес, на какъвто романистиката например. Но времето на поезията не е свършило. Докато има език и хора, ще има и желание да се познаеш с мълниеносния взрив на концентрираната словесност, който дава само поезията.
Кои от по-младите поети ти правят по-силно впечатление?
Изброяването на имена е рисковано занимание, със сигурност нещо ще забравя. Сега ми хрумват имената на Васко Балев, Златозар Петров, Валери Валериев, Иван Ланджев, още много са всъщност…
Коя поезия е добра?
Която, първо, може да се напише само в това време, когато живее авторът, и която е уловила тъкмо този език и тази форма, които съответстват тъкмо на това време, на тези обстоятелства. Освен това добрата поезия има душа, тя те грабва, а не те чака да я разгадаваш като ребус.
Как при теб се „ражда“ стихотворението?
Най-често така – перва ме някаква мисъл, догадка, дума, кратко прозрение – често в най-неочакван момент. Примерно както си ходя по улицата, или се возя в трамвая, или зяпам без никаква мисъл близките хълмове… Веднъж ме перна идея тъкмо както се бях забъркал в нещо като предстоящ бой с едного, на по-млади години… Обаче понеже в такъв момент обикновено нямам време, я заключвам тази идейка в едно чекмедженце в мозъка си. По-късно – след ден или седмица, или дори година – бъркам в това чекмедженце, настройвам се, ако успея, и сядам да пиша…
Каква е ролята на биографията при теб?
Със сигурност голяма, може би като при всички. Но много повече ме интересуват прозренията, идеите, които ми идват покрай биографичните факти и колизии, отколкото реалните случки в нея.
Известен преводач си. Какво ти дава преводът?
Преводът на поезия дава много. Там си някак освободен от егото на поета, от личното его, защото работиш като пчеличка за чуждата идея и образ. Там обаче можеш да трупаш още майсторлък, защото влизаш много вътре в чуждата глава, в чуждото умение. И привнасяш и своето, за да постигнеш максималния ефект, който се съдържа в чуждия текст. Много ми е трудно да превеждам по-слаби поети, хвърлям се на големите – те са трудни, но си струва, когато стане „спойката“, някак чувствам как Богът на поезията, ако има такъв, разбира се, а аз вярвам, че има – те тупва по рамото и ти казва – добре!
Познаваш националната, европейската и световната литература в най-добрите ѝ образци. Кои български и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти помогнали в известен смисъл?
Обичам писатели като Лев Толстой, Томас Ман, Хемингуей. От поетите – много са. Верлен и Бодлер, Блок, Т. С. Елиът, Йосиф Бродски…
Носител си на престижни национални литературни награди. Това стимулира ли те?
Нееднократно съм изразявал отношението си към наградите. Те са приятно нещо, разбира се, но поради субективния характер на оценката могат и да са конюнктурни, и закъснели, и подранили, и несправедливи, и всичко… Дават се от хора на хора. Те са светски, социални събития. А успехът или неуспехът на поета е само пред листа и Богът на поезията, пак повтарям – вярвам, че го има – е този, който не само вижда кое е достойно, ами често самият той помага, самият той се намесва при най-големите неща. Това е най-голямата награда – да предизвикаш Бога на поезията да се намеси в работата ти. Вярвам, че се случва.