Има места, свърталища на зли сили и тъмни енергии. Обикновено на тях са извършвани жертвоприношения, а духовете на убитите все още бродят тревожно наоколо. В търсене на покой. Или на възмездие. Често такива немирни души пакостят на невинни хора в своите кръжения. На такива места човек може да бъде нападнат. Да му бъде изпита енергията. Да бъде устрелян. Или урочасан. Да си изгуби разсъдъка. Или както неведнъж се е случвало – да пострада физически. Нещо подобно преживях и аз неотдавна, сблъсквайки се с един от най-големите кошмари в живота си. Случи се миналото лято в добрата, стара Шотландия. Дъщеря ми се дипломираше в университета в едноименния St. Andrews. Дотогава имаше близо седмица време и отседнахме в магичния Единбург. Средновековен град, пълен с готически тайни, мистики, предания и легенди. Неслучайно в него оживява Хари Потър. А из древностите му са черпели вдъхновения писатели като Майн Рид, Артър Конан-Дойл, Робърт Бърнс, Уолтър Скот, Робърт Стивънсън, Джоан Роулинг…
Бисер Тошев
Чувствах се на седмото небе. Да крачиш по улиците на любимите автори, да съпреживяваш авантюристични сюжети, да пиеш с тях в техните кръчми, да заживяваш в други времена и епохи. Да приключенстваш по мечтани места. Да отместваш камъни от градежи с поглед. Да откриваш богатства по древни карти. Да обираш банки и участваш в обири. Да учиш в колеж. Да се влюбиш в истинска принцеса. Да се возиш в карета. Да лежиш в каторга. Да заживяваш в други времена. Нямаше по-голям подарък за мен! Впуснах се жадно по следите на миналото, без още да знам каква огромна беда ме очаква. Жена ми бе решила да посети Кладенеца на вещиците. Това силно ме ужаси и я оставих без мен да търси себеподобни. Вече бях натрупал доста впечатления от града. Бях посетил най-важните забележителности. Идваше ред на ресторанти, клубове, пъбове и кръчми. Където и да съм скитал по света, винаги съм посещавал най-хубавите заведения. Тук, в Единбург, се намираше един от най-мистичните пъбове на земята, който от години мечтаех да видя и усетя. Почти не бях мигнал от вълнение. Казваше се „THE LAST DROP“, което означава „ПОСЛЕДНАТА КАПКА“! Бях далеч от мисълта да изпия последното си уиски. Но точно това са правели във въпросното заведение осъдените на смърт. То се намираше на Grassmarket – един от основните пазари на Единбург, създаден от крал Джеймс III през 1477 година. Около 1660 година на това място започват да се изпълняват публични екзекуции. Обесванията са почти ежедневие. Продължават до 1784-а година. Хиляди осъдени умират на този площад. Последният увиснал на въжето е обирджията Джеймс Андрюс. В добрата, стара Шотландия по традиция изпълнявали последното желание на смъртника. Най-често несретникът пожелавал да изпие последното си уиски, преди да поеме към ешафода. Това се случвало именно в THE LAST DROOP (ПОСЛЕДНАТА КАПКА). Мястото бе запазило спомена и атмосферата от онези мрачни дни. Наоколо всичко си беше същото. Още с влизането в заведението ме побиха тръпки. Бе мрачно и влажно. Нещо мъчно витаеше из него. Над масите и прозорците висяха бесилки. По стените маслени картини и графики пресъздаваха екзекуции. С едри черни букви бе разказана зловеща история за серийно убийство на 16 човека. Трагедията потресла цяла Шотландия през 1828 година. Несретниците били убити от някои си Burk и Hare. Килърите продали труповете за дисекции и лекции на Robert Knox – анатом със спорна репутация. В рамки пък бяха описани случаи на гневни духове, призраци и полтъргайсти, които не успели да се преселят в отвъдното и често нападали посетители на заведението. Попитах управителя къде най-често се е случвало това. Заведе ме на маса под прозорец с гледка към площада, където някога стоял ешафодът с въжената примка. Сградите, улиците и атмосферата бяха непокътнати от времето. Поръчах си един стар Glenfidich, който бързо ме пренесе в миналото.
Като дете винаги съм мечтал да присъствам на тези екзекуции. Съпреживявал съм мислено не една такава в приключенските романи. Но да съм на автентично място, където мога да се срещна с духа на някой от обесените герои, беше повече от невероятно. И аз бях готов за това. Исках го и чаках да ми се случи. Каквото и да ми костваше. Мястото и доброто уиски отключиха някакви дежа вюта в мен. Виждах как влизат и излизат обречени несретници, които мъжки приемат съдбата си и преди да умрат, просто плюят в лицата на палачите си. И презират до последния си дъх действителността, която отказват да приемат… Исках да усетя какво е да изпиеш последното си уиски в последните си няколко минути живот. Преди да излезеш и да се качиш на ешафода пред екзалтираната публика.
Вече се свечеряваше. Пиех поредното уиски с един от осъдените. Тъкмо го изпращах с поглед към бесилото, когато усетих мощна енергия зад себе си. Дочувах приближаващи, гневни стъпки. Нещо се беше устремило точно към мен с намерение да ме атакува и унищожи. Обляха ме топли и студени вълни. Втресе ме. Вцепених се. Настръхнах. Гърлото ми пресъхна. Нямах сили да се обърна. Или да вдигна ръце да се предпазя. Приближи ме. Усетих силуета му. Чувствах дъха му. В този миг то замахна и изрева толкова силно, че хората панически бутаха маси и столове и презглава се изнасяха към изхода.
– Не напи се, бе, ей! Не напи се! Не те ли е срам?! Цял ден те търсим. Телефонът ти е изключен, а ключовете са в теб. Виж колко е часът! И за какво си се заврял тук сред тия бесилки. Не си в ред с главата… Изтрезнях внезапно. Не беше таласъм. Ами нещо много по-страшно. Беше жена ми. Ключовете от апартамента, който бяхме наели, останали в мен. А батерията ми паднала. Те дълго чакали на последното място, където се разделихме. И дъщеря ми се досетила, че е възможно да съм в THE LAST DROOP, за който вдъхновено бях разказвал. Дадох им ключовете и останах да си допия и да се успокоя. Извиних се на посетителите и персонала. Управителят, доволен от прогонените духове, ме покани на тяхната маса. Една от служителките имаше рожден ден. Пък и призори имало най-много призраци, каза. Прекарахме си чудесно. Шотландците са прекрасни. Рожденичката също. Много си паснахме… Призори нямаше никакви призраци. Явно снощи нещо много силно ги беше изплашило. А аз дълго разсъждавах на поредния тъмен Guinnes дали да се прибирам при двете ми ядосани жени. Или геройски да увисна на ешафода. Към обяд във вече заредения ми телефон пристигна съобщение от жена ми:
– Жив ли си? Няма ли да се прибираш?
И се прибрах. Невидим призрак бе изпил всичките ми лири. До последна капка.