Гюлшен Алиева е родена в гр. Свищов. По професия е медицинска сестра .Обожава бялата стая, но и белия и класически стих. В момента живее в град Плевен и работи в Клиниката по пневмология и фтизиатрия. Поезия пише от дванадесетгодишна възраст.

Авторка е на две стихосбирки. „Бели чувства” излиза през 2003 г. от издателство Фабер с рецензия от поета Матей Шопкин.

През 2004 г. пак от издателство Фабер е отпечатана стихосбирката „Хапки от мълчания” с рецензия от писателя Георги Стойков.

Готов е ръкописът й „Горчив хляб”, който очаква надежден спонсор.

Гюлшен Алиева е носителка на повече от петнадесет награди от Национални поетични конкурси: трета награда в конкурса „Поетични хоризонти на българката” – Разград, втора награда в конкурса „Свищовски лозници” – Свищов, трета награда в поетичния конкурс „Кръстопът на музите” – София, носител на логото от SMS-поезия – София, специалната награда на читалище „Пенчо Славейков” – гр. София.

През 2009 г. тя спечели първа награда в Националния конкурс в Нова Загора, специалната награда на общината от конкурса “Биньо Иванов” – Кюстендил – 2010 г., а през март 2010 г. в Десетия национален поетичен конкурс за любовна поезия „Магията любов” получи любовната степен „магистър” и стана носителка на първа награда и статуетката „Виолина” на скулптора Красимир Младенов (на снимката). Има много публикации в областния и централния печат.

Монолог на сляпата

Аз съм сляпата.

Живея сред възбудения глас на Вселената.

Някъде коват пирони в мъката,

някъде децата играят на челик,

някъде се молят пред църковните икони.

Слушам вятъра, който лази

сред пукнатини на Времето,

слушам чепатия глас на съседа,

който се напива с руска водка

срещу стреса,

слушам дрезгавата изповед на безработния –

лумнал факел от реалност

(Боже, да нямаш пукнат грош за хляба си),

на хамалина, който ръмжи срещу безръкото

си битие,

вика на сирачето, което учи карате,

за да се отбранява от кучешките зъби

на злото.

Аз съм сляпата.

Вървя по ръба на две столетия

и добре, че си имам илюзорен свят,

в който гладният е сит,

под яшмака на утрото ръми любов

и душата ми жадна пирува

сред фойерверки от човешки разум.

Аз съм сляпата.

Вървя по междата на две столетия

и се страхувам да прогледна.

* * *

Мама си кърпи роклите

(а някога бяха

пъстра палитра от лято,

бяха капки роса

върху червени макове)

със оранжеви кръпки от месечина.

Фамилна черта.

Така някога и баба ги кърпеше,

кърпеше ги с конците на белите мигове.

Мама си кърпи роклите,

приседнала в топлата шепа на залеза,

а тези, които не стават

ги изхвърля като колабирали думи

през балкона на съвестта си.

Мама си кърпи роклите,

сякаш кърпи вярата

на астматика за въздух

и на вярващия в Бог.

Мама си кърпи роклите

със оранжеви кръпки от месечина.

А кой ще изкърпи

черните кахъри на този Свят?

Багря се

Багря се пъстра

лютичева багра

в очите на просяка,

думите пъстря,

багря се в жълто -

Вангогово жълто,

слънчогледи събирам

преди свечеряване,

багря се в охра,

премаляла в сълза

събирам камъни

да доиззидам Света,

багря се небесна,

ясминена се багря

напук на съдбата,

в любов се плакна,

присядам във изгрева,

събирам лъчи -

бохчата от думи

вече горчи,

отсядам във залеза,

събирам мълчания,

събирам цветове,

тропосвам зачатия,

любовта ми едрее,

щурава пари

и напук на злобата

оцелява без драми,

багря се луда

във торбата от лято,

пясъчна бързам

в крилете на ято,

минзухарена се багря

в окото на небе

и в ръцете ми пърхат

бели криле,

ураганна се багря,

тръпна за гладния,

нося дъжд във дланта си

и разсипвам на жадния

във гърлото ми буря

от изкапали илюзии,

във глезените мирис

от кипнали фрезии,

багря се песенна

в рубаи на Хаям,

спастрям думи смълчана

в поредния ямб,

багря се щурчова

в цвят от олеандър

и напук на злобата

играя в кадър.