Иван Теофилов е един от най-стойностните ни национални поети от втората половина на ХХ век. Той е сред тъй наречените „тихи“ лирици със солидно присъствие в българската поезия. През целия си творчески път се опази от евтиния възторг, от кухия патос, от възпевните интонации. Той се интересува преди всичко от вътрешния глас, който идва от дълбините на неговата чувствителност. И едно от най-големите му достойнства и постижения е, че не изневери творчески на тази своя чувствителност, на световъзприемането, което е присъщо на творческия му натюрел. Този на пръв поглед привидно „мек“ лирик се оказа през годините достатъчно устойчив и със своето постоянство си извоюва заслуженото високо място в най-новата българска поезия. Своето творческо верую Иван Теофилов изразява в емблематичното си стихотворение „Пролог“:
Обожавам да съм сам, за мен
мълчанието има плът и нещо
от свойството на музиката.
И неволно влизам
като в игра със звучността на думите
цвят… форма… ритъм – и потокът
от образи започва да тече,
но аз не се успокоявам,
отхвърлям и променям, докато
не видя себе си в света,
от мен измислен, да, в това
огледало на медуза, за да мога
да се справям и с непоносимите неща.
Адрес
Както и да ви изглеждам, аз съм
Синонимният човек на самотата
и Думте са спътниците ми
в живота.
В това стихотворение Иван Теофилов прави собствена творческа автохарактеристика, споделя за същността на Поезията така, както той я чувства и разбира. За него преди всичко поезията е самота, вглъбяване, слушане на своя вътрешен глас. А това се случва най-вече в мигове на самота („Сам”). Дори пъстрите разпявания на канарчетата в „Магазин за канарчета” не могат да прогонят самотата:
Те влизат и жумят от пъстротата,
слухът им озвънен окаменява
и чувствата им схващат самотата,
която многобройно се възпява…
Поезията разчита преди всичко на мълчанието на думите, с които те ни говорят и чрез тишината. Поетът трябва да види себе си в света и да го изрази чрез себе си. Неговата същност и съкровеност са думите, които са най-верните спътници в неговия живот. „Античен мотив“ също допълва самохарактеристиката на лирическия Аз на този поет.
Поетът според Иван Теофилов трябва неистово да отстоява творческата си индивидуалност, творческото си Аз, да не се размива в множеството, да се съобразява единствено с вътрешния си глас, със собствената си съвест. За това става дума не само в „Бялата врана“, а и в редица други стихотворения. За това става дума и в „Дон Кихот“. В тази творба споделя отново за самотата на човека на изкуството, за нерадостния му живот, но и за устойчивостта му в името на творчеството, за пренебрегването на битовото в името на духовното. Всъщност Иван Теофилов е поредното доказателство, че знаменитият Идалго на Сервантес е сред най-любимите образи за хората на изкуството.
Никой поет и творец не може да избяга от биографията си. Собственият живот, личната биография са истинският и най-важен извор на тематиката и проблематиката на всяко творчество. Затова редица от поетичните творби на Иван Теофилов са свързани с родния Пловдив, с детството и юношеството на поета, с младостта му. Прочувствено-интимно е стихотворението Пловдив:
Твойто вечерно настроение
аз усещам дълбоко сега,
както никое стихотворение,
както никоя твоя тъга.
…..
Светят сенките мимолетни.
И небето е златна лоза.
И вървя. И в очите ми свети
необяснима сълза.
В тази съкровена лирична творба любовта на поета към родния град е изразена чрез две ключови думи, които са характерни за този поет: „тъга“ и „сълза“. Към тях можем да прибавим и „болка“. Дори най-радостните и светли чувства в неговата поезия са придружени и се изразяват и чрез тези думи. Това е характерно въобще за творчеството на Иван Теофилов.
Пейзажите в неговата лирика са повече статични, защото бавният поглед, съзерцанието на любимите места и топоси предполага вглъбяване и преживяването е същностно, защото зад видимостта на описанията се докосваме до сложни философски преживявания, които разкриват пред нас лирик с тънка чувствителност и фина сетивност.
Поезията на Иван Теофилов на пръв поглед може да се стори малко бавна, статична, в известен смисъл камерна. Но това е само привидно и измамно усещане, защото динамиката е налице, но тя е вътрешна, защото идва от дълбочината на тази лирика. В поетичните си творби Иван Теофилов категорично доказва художника на словото, който е адекватен на художника с четката и боите, способността му да разбира събрата. Всичко е пропито с мъдрост. Изобщо този поет е мъдър, дълбок, проникновен, философски вглъбен, емоционално ангажиран с цялата си лирична същност. И деликатен да не развали творческия момент на художника. Затова с трепет и вълнение почуква на вратата му.
Макар космополит и мултикултурен поет, Иван Теофилов носи българска чувствителност и културните асоциации преминават през нея. Български бит и дух изпълват лириката му. Материалното е одухотворено от човешкото присъствие, но то е типично българско – и къщите, и дворовете, и интериора, архитектурата, и цветята, и подредбата („Спусница“ и много други).
В редица случаи лириката на Иван Теофилов разчита на културните асоциации. Това е друга нейна характерна особеност още от първите му стихотворения от 50-те и 60-те години на миналия век. Дължи се на културните му и литературните познания, придобити от четене и общуване с изкуство. Но винаги са лично премислени и преживени, станали са част от собствения художествен опит („Песничка наум“, „Бърнамската гора“, в което сред водещите мотиви е и този за възмездието и редица други).
Иван Теофилов няма определено трагични стихотворения, защото в него постоянно живее детето, споменът, който го крепи и не угасва надеждата. При Иван Теофилов всяка битова картина е одухотворена по своему. „Дългата тишина“ в „За нощния влак“ е „измерена от щурци“. Зад битовите описания откриваме духовност, която ни провокира да се домогнем до посланията.
В лириката на Иван Теофилов е някак си тихо, в нея се чувстваме сигурно, уютно. Много топлина излъчват стиховете на този поет. Той е вътре в пейзажа, в описанието, но обикновено в края на творбата някак си се отдръпва и от дистанцията завършва стихотворенията си, придавайки им търсените акценти. Всичко това става ненатрапчиво, но достатъчно категорично. Това ни предразполага към дълъг и дълбок размисъл след прочита на творбата.
Като творец Иван Теофилов притежава богата душевност и впечатляваща чувствителност. Не са му присъщи яркият колорит, блестящите метафори, не разчита на поетичния ефект, за него очевидно е най-важна поетичната ефективност на словото, способно да въздейства трайно върху читателя. Той не се интересува от случайното, повърхностното, елементарното, от поетичната шумотевица. Съсредоточен е изцяло в предаването на завладелите го чувства и състояния. Поетичният му език е богат, нюансиран, въздействащ. Не го блазнят поетичните екстравагантности, при него няма изсмукани от пръстите съчинени стихове, той не разчита на примитивната чувствителност, а на смисления възприемател на поезия. Привидна е поетичната му меланхолия, в стиховете му отсъства хладната констатация, усетът му за важното и същественото в живота е несъмнен. Преходите му от конкретното към обобщението са естествени, в неговата лирика детайлите играят съществена роля.
Иван Теофилов е безспорен майстор на стиха. Пише както в безупречен класически стих, така и в свободна поетична форма, но толкова майсторски си служи със свободния стих, че се възприема като класически. С поезията си създава усещане за лекота, но това е само привидно. Очевидно работи с фин поетически инструментариум.
Несъмнен е усетът на Иван Теофилов към природата. Макар градски човек, в поетичните си творби се вглежда в дърветата, полето, небесата, слънцето, в стиховете му присъстват вятърът, цветята, селяните, в дворовете пеят петли, той общува копнежно с тях. Чрез флората и фауната преосмисля живота, човешкото битие.
Обемите в поетичните творби на Иван Теофилов се дължат и на това, че той използва контраста като художествен похват както конкретно, така и при цялостното изграждане на стихотворенията си. Характерно за неговата лирика е преминаването от трагичното, през драматичното към светлото, оптимистичното. Това вероятно се дължи и на факта, че в него не умира детето, детството, затова въпреки философската вглъбеност на неговата лирика възприятията му винаги в последна сметка са свежи и светли.
В лириката си този поет се интересува от трайното, вечното, извънвременното („Атия“, „Фиордите“ и др.), стреми се да се домогне до тайнствата на битието, до скритостите на същностите, до неназовимото – цикълът „Да чуеш Бог“. Макар че в цикъла става дума за морето, това не са типични маринистични стихотворения. При Иван Теофилов сушата е свързана с морето, брегът му е по-близък от водната шир. Дистанциран е някак си от морето, то го смущава и плаши със своята мощ и неизвестност, непредсказуемост. В морската тишина поетът по-ясно чува гласа на Бог и общува с него. Морето го интересува във връзка със сушата („Безкраен поглед“).
В центъра на поезията на Иван Теофилов е предимно малкият, неизвестен, почти анонимен човек. Няма да срещнем патосно героизиране, герои на труда, партийни активисти и т.н. Иван Теофилов успява да се опази от евтиния повърхностен оптимизъм, от декларативно-наивните стихове. И това е характерно за него още от първите му стихотворения от 50-те години на миналия век. При този поет и възторгът е интимен, изпълнен с интимност, сякаш се стеснява да го изрази на висок глас, за да не го опошли. По този начин го прави същностен, дълбок, съдържателното винаги надделява над повърхностното („Творчество“).
Иван Теофилов има стихотворения, инициирани от посещенията му във Франция и други страни. „Марсилия“ естествено провокира към аналогия с блестящото едноименно стихотворение на Димитър Бояджиев. Двете творби са доста различни в акцентите. Докато Димитър Бояджиев е впечатлен и потресен преди всичко от миазмите и пороците на Марсилия, то Иван Теофилов поглежда панорамно-обобщено на големия град.
Иван Теофилов свързва ежедневието с вечността, няма каквото и да е преиграване или маниерничене, отсъстват ненатоварени кухи стихове просто за връзка, без висок смисъл. Поетът търси и разчита на вътрешната, понякога невидима и неподозирана на пръв поглед енергия на думите, на словото. В лириката на Иван Теофилов си дават среща античност, средновековие, възраждане, настояще, бъдеще. Те съжителстват и преминават едно в друго, преливайки се, защото поетът е взрян в бъдещето, пренася миналото през настоящето в бъдещето, в следващото, идващото време. Интерес и център на поетическото му внимание са паметници на културата с несъмнена естетическа стойност, плод и творение на човешкия гений. В лириката му класическата яснота съжителства с модерна поетика. Неговата поезия е хармонична и стилово разпознаваема. Като поезия Иван Теофилов стои между Лилиев и Далчев, налице са и романтични елементи. Това е чувствителен и високо интелигентен поет с деликатно и ненатрапчиво поетическо въображение. Усещаме едно самонаблюдение, свързано с уклона към изповедно-философски тип поезия. Чрез тревожните самоизповедни стихове и диалози словото на поета често достига до своите тъжни истини за преходността на времето, но не престава да мечтае. Неговите стихове звучат с различни трепети и тоналност, от тях извират дълбоки интимни преживявания на автора. Тази лирика облъчва читателя с неотразимата вибрация на материята, превърната в поетична магия, със скритите богатства на духа, със сиянието на своята вътрешна светлина. Това са дълбоко откровени поетични признания, стихотворения със своя собствена светлина и звучене. Стиховете му подтикват към съпреживяване и общуване, провокират чувствителността ни, активизират сетивата ни. Тази поезия е високо етична, нравствено чиста, сдържана и деликатна, изтънчена и благородна, акт на почит към Словото. Картините в нея напомнят за личната памет, история или желание. Образният пласт на творбите е осмислящ, дълбок, води ни към основите на живота, покорява ни с тревожност и същевременно със стремеж към хармония. Иван Теофилов е сред ония поети, които опитомяват и разширяват пространството, изпълват с емоции и динамика стиховете и обикновените думи. Чрез натежалата си от мисловност лирика този поет активизира интелектуалната ни чувствителност и разширява светогледа ни. Материалният и предметният свят е одухотворен, вещите имат свой вътрешен живот. Иван Теофилов е поет на естеството, на природата, лириката му е родена по естествен път. Чрез нея той въздейства върху всичките ни сетива. Неговата поезия е съчетание между ерудиция, придобита култура и автентичност.
Ще завърша със стихотворението „Живях“, което е само от два стиха:
за гордата наслада и
за злорадството на времето.
Такава е истината за времето, в което живя, живее и твори Иван Теофилов. Бих добавил, че този поет живя и живее с достойнство и талант.
Спасени мигове
А можех в този миг, тъй както работите ми вървяха,
от нерви целият да зазвъня,
но катеричка в този миг с пъргавина
нави часовниците на леса и те оптично зазвъняха.
На катеричката благодаря!
А можех в този миг, тъй както се натрупваха нещата,
от невъздържаност да вдигна глас,
но в този миг петли с креслива страст
като изтърсени възглавници обиколиха махалата.
На буйните петли благодаря!
А можех в този миг, за да избегна болката от взрива,
дори и този миг да премълча,
но в този миг иронията на лъча
изчезналото копче от яката ми в саксията открива.
И аз на този миг благодаря!
Родопчанки
Те вървят в свойта бяла пътека,
наредени във строй по една,
и изглеждат по-светли и леки
в тъмносинята планина.
Стъпват тъй, сякаш ходят по жица,
със нетрепващи прави тела
и приличат на малки царици
в древношитите си облекла.
Преминават ребрата каменни
на извития мост и сега
аз отблизо ги виждам – пламнали
като мила внезапна дъга.
Вкупом спират и в хор се засмиват.
И пак тръгват във хор по една.
Подир малко запяват. И жива
става синята планина.
Дон Кихот
Къде си тръгнал, дон Кихот?
Останал само тънка щриха.
О, щриха на един живот,
що вековете не сломиха.
Мечтателю, къде така?
Към мелниците?
Тях ги няма.
Ти сам си – с лъвската ръка,
с оптическата си измама.
В доброто винаги заклет,
звънящ със бронята ръждива –
пътувай, странен силует,
мъдрец на кон без плът и грива!
Приятелю, върви на път!
На тоя свят живеят хора.
Ако ръце за зло те спрат –
сърцата път ще ти отворят…