Повечето българи от отиващото си поколение (над 70 год.), изживяха младостта си в условия на абсолютна еднопартийна власт, в мълчаливо безвластие, а над едно десетилетие – в авторитарна партокрация. Разочарованията от тази имитация на „народна власт“ затвориха българина в една консервативна притихнала общност, която приема властта за нещо външно, извън ежедневното битие на отделния индивид, с вътрешни властови правила, в създаването на които той не участва и до които не го допускат. За българите словосъчетанието „власт на народа“, по десетилетна традиция, е слоган за безвластие на народа. В тази традиция са въвлечени над 2 000 000 българи в пенсионна възраст. Голяма част от тази милионна общност, по инерция от миналото, не вярва, че може да влияе пряко върху управлението на държавата, има патерналистична представа за властта и управляващите, които счита за неизбежна предопределеност, не позволяваща решаващи външни намеси и промени. Това създаде мнозинство от пасивни скептици сред малцинство от оптимисти, които продължават да вярват, че политическа промяна е постижима с активно участие на гражданите.
Първите, по-старите, скептиците, са били свидетели и активни участници в поне два провала – своя и на родителите си.
Вторите, по-младите, оптимистите, не желаят да участват в провали.
На този фон са над 1 000 000 облагодетелствани от предишните управляващи, които овладяха всички административни лостове и държат хляба и ножа в ръцете на останалите българи.
Около три милиона негласуващи скептици и един милион доволни егоисти, срещу по-малко от милион оптимисти.
Сметката за промяна и излизане от непреходния преход засега не излиза.
Едно статистически значимо милионно мнозинство няма активна гражданска позиция и наблюдава безучастно и с ехидна усмивка как корабът-майка се клатушка върху вълните. Обладани от поколенчески скепсис, че нищо няма да се промени, защото не зависи от тях, няколко милиона българи не участват в обществените процеси, които могат да променят управлението на страната. Стават неволни съучастници на статуквото, на абсолютната власт, която развращава абсолютно. Остават пасивни наблюдатели на корупцията и грабежа, лъжите и манипулациите, които растат като троскот върху чернозема на българския скептик, даряващ щедрата си пасивна подкрепа на популизма и клептокрацията, определящи от години съдбата на всички нас.
За да се преборим за промяна, трябва да изведем от летаргията поне половината скептици, особено по-младите, носители на новото и надеждата, които нямат „гръбначни“ изкривявания от дългогодишно прегъване, нямат патологични остатъци от безнадеждност, с които ние, по-възрастните, преживяхме миналото и бутаме настоящето. Не бива безнадеждните скептици и подлъганите от популизма да решават съдбините ни.
Мечтаното бъдеще все още е непостижимо, докато всички власти – законодателна, съдебна, медийна и религиозна, са под контрола на изпълнителната власт, която за повече от десетилетие грубо погази базисните принципи на либералната демокрация и превърна републиката в популистка автокрация. Не бива да останем потопени в тази квазидемокрация, функционираща фасадно през имитацията, с две лица: едно пред народа, друго пред Европа – уродлива форма на демокрация, олигархично-мафиотски управленски модел, действащ на принципа “две за мен, едно за теб” или:» “давам, за да ми върнеш”.
Жорж Волински, талантлив карикатурист, главен редактор на „Шарли Ебдо“, загинал при атентата върху редакцията на изданието в Париж, казваше, че днес „светът се е превърнал в огромен бардак, където различните държави са, според обстоятелствата, сводници, курви или клиенти“.
Къде сме ние в този глобален разврат?
Имаме ли път, без да продаваме плът?
Кои са българските сводници, които ни насилват от десетилетия?
Искаме ли да продължим да живеем като клиенти на повикване в международния политически бардак?
Можем ли да се освободим от веригите на политическия клиентелизъм и вместо да въртим съблазнително очи на изток, да останем в демократична Европа, в която е забит коренът ни.
Можем ли да останем европейци, без да намигаме на запад, а да правим завой на изток?
Принадлежността ни към Европа и европейските ценности е в опасност. Твърдото отстояване на това разбиране като условие за успешно и сигурно бъдеще е най-трудната задача днес. Най-съществените въпроси за бъдещето изведоха по площадите през лятото на 2020 г. най-будната и най-чувствителна част от народа, която не желае да живее повече в лъжа и с наведен гръб. Може да не са много будните българи, но народът винаги е малцинство. Останалото е популация.
Ако събудим за промяна поне още 1 000 000 българи, ще надделеем в битката за нашето бъдеще, за да извършим така очакваната промяна в обществото.
Европейско развитие в условия на организирана корупция е дървено желязо. С лъжци, крадци, лицемери и марионетки не се гради демокрация. Битката е за България, а не за десния или левия крак на козата. Битката е за децата ни, за възрастните ни родители, срещу провала в образованието, културата и здравеопазването. Битката е за европейското ни бъдеще, застрашено от нов тласък към политическа и икономическа зависимост от тоталитарна държава, която не успя за цял век да осигури достоен живот на народа си.
Някога Йордан Радичков казваше, че Човекът е дълго изречение, написано с много любов и Вдъхновение, ала пълно с правописни грешки. Ако нашият живот е също такова дълго изречение, написано с много любов и Вдъхновение, ала пълно с правописни грешки, от него първо изчезват удивителните, после въпросителните, следвани от прилагателните и глаголите. Накрая остава само точката. Трябва да спасим колективната душа, преди да е стигнала до точката…
Септември 2022 г.
