Даруващ щастие гений.
Томас Ман
Йохан Кристоф Фридрих Шилер е роден на 10 ноември 1759 г. в Марбах на река Некар, град в пределите на тогавашното Вюртембергско херцогство. Освен него, в семейството на Йохан Каспар Шилер и неговата съпруга Елизабет Доротея (по баща Кодвайс) се раждат и три дъщери, към които братът е силно привързан. Бащата участва в Седемгодишната война (1756-1763), години наред е полкови фелдшер и достига в края на кариерата си до капитански чин. По ирония на съдбата пътят на военен медик ще поеме и синът.
На 16 януари 1773 г. младият Шилер постъпва в новооснованата Академия на Вюртембергския херцог Карл Ойген (1728-1793). Владетелят преустройва Дома за войнишки сираци в учебно заведение със суров вътрешен ред. Възпитаниците нямат право на отпуск, свижданията с близките стават по изключение, а „склонността към писане на поезия оскърбява институцията”. Ректор на Академията е самият херцог, а в нея се подготвят неговите бъдещи юристи, офицери, лекари, архитекти и художници. Първоначалното желание на младия Шилер е да стане пастор, но липсата на духовен факултет в Академията предопределя неговото бъдеще – от 1775 г. той започва да изучава медицина. За този избор вероятно повлияват различни фактори – медицинското обучение допуска повече либералност и хуманност, насочено е към човека, нерядко се преплита и с философията, към която бъдещият драматург и поет проявява наклонност. За това не случайно Албрехт фон Халер (1708-1777) става житейски идеал за младия Шилер. Швейцарският учен е енциклопедична личност – ботаник, философ, полиглот, поет и прочут лекар, автор на „Основи на физиологията на човешкото тяло”, където се излагат основите на нервно-мускулната дразнимост.
Повлиян от Халер, през 1779 г. Шилер написва своята първа дисертация „Philosophia Physiologiae” (Философия на физиологията), която включва пет раздела: „Духовно начало”, „Хранене на организма”, „Възпроизводство” (репродукция), „Връзка между тези три начала” и „Сън и естествена смърт”. Работата обаче е трудно разбираема, в нея се предлагат нови теории и философски категории, като например „междинна сила”, която играе ролята на свързващо звено между материята и духа. Поради това изложението е трудно за възприемане и изпитната комисия отхвърля дисертацията. След неуспеха Шилер пише нова теза – „De discrimine febrium inflammatoriarum et putridarium” (За разликата между възпалителната и гнилостната треска). В нея авторът прави обзор на медицинските знания за възпалението от времето на Хипократ до 18 век, като се позовава на авторитетни имена като Сиденхам и Халер. Представени са характерните клинични симптоми – температура, ускорен пулс, болка и функционални нарушения, които достигат своя максимум към четвъртия ден на заболяването. От патофизиологичните механизми се изтъкват общата и местната плетора (Allgemeine und lokale Blutueberfuelle), сгъстяването на кръвта (Zu trockenes Blut) и обилното потене. За овладяването на тези нарушения се предлагат характерни за епохата терапевтични средства: кръвопускане (вкл. използване на пиявици) и разреждане на кръвта с неутрални соли, като селитра, вегетарианска храна, както и охлаждане на тялото за отнемане на високата температура. Авторът отбелязва, че благоприятният изход от треската започва с „криза”, по време на която задачата на лекаря е да не пречи на естествения ход на заболяването.
За т. нар. гнилостна треска Шилер отбелязва, че тя има рекурентен характер, протича с изтощение, повръщане, диария, болки в диафрагмата и гърдите, а пулсът е малък и трудно се опипва. Най-често заболяването възниква при епидемии и рядко се предизвиква от фактори на околната среда. В патогенетичен план особено важно е натрупването на гнилостни вещества в тялото, които трябва да се отстранят чрез лекарства, предизвикващи повръщане, чрез клизми и пургативни средства. Интересно е да се отбележи, че единствената оцеляла рецепта, написана от ръката на Шилер, е за калиево-амониев тартарат, популярно средство за повръщане по това време. Пациентът остава неизвестен, но вероятно е страдал от „гнилостна треска”.
Трактатът за треските отново е върнат от екзаминаторите и Шилер подготвя трета дисертация – „Versuch ueber den Zusammenhang der tierischen Natur des Menschen mit seiner Geistigen” (Опит върху взаимовръзката между животинската и духовната природа на човека), която е защитена успешно през ноември 1780 г. На 15 декември 1780 г. Шилер е назначен за полкови лекар без портупей в Щутгарт с месечна заплата от 15 гулдена, без право на частна практика и забрана за напускане на гарнизона.
Още в Академията, „потиснат, стъпкан, тероризиран от казармения режим” (Т. Ман), Шилер започва работа над първата си пиеса „Разбойници”. За мото на драмата авторът избира мисълта на Хипократ: „Което не се лекува с лекарство, изцелява се с желязо; което не се лекува с желязо, изцелява се с огън”. Премиерата се състои през януари 1782 г. в Манхайм, чийто театър е един от най-значимите в Германия по това време. Авторът пристига тайно за представлението и скрит в директорската ложа, е потресен от спонтанния възторг на публиката.
Наказан от Вюртембергския херцог с арест за „самоотлъчване от поста”, Шилер взема съдбовното решение да се отдаде на литературен труд, напуска Щутгарт и пристига в Манхайм. Тук е назначен за драматург и уредник на репертоара на театъра. За сцената в Манхайм той записва „Заговорът на Фиеско в Генуа” (1783) и „Луиза Милерин” (1784), драма, която остава в историята на театъра с името “Коварство и любов”. Това е първата немска пиеса с политически заряд, „бичуваща интригите, пороците и влиянието на фаворитките в един типичен владетелски двор от осемнадесети век” (Т. Ман).
Работейки върху „Дон Карлос, испански инфант”, Шилер написва „История на откъсването на обединените Нидерландии от испанското владичество” (1788). Създаден първоначално в проза, след усилена преработка „Дон Карлос” се превръща в драматична поема от петстъпни ямбове в над 5000 стиха. Идеята на автора е, „като представи ужасите на инквизицията, да отмъсти за поруганото човечество и да прикове на позорния стълб нейните отвратителни злодеяния.“ Почти осем десетилетия по-късно геният на Джузепе Верди ще създаде безсмъртната музика на операта „Дон Карлос” и ще вдигне на крак парижката „Гранд Опера” през май 1867 г. За да остане завинаги на световната сцена.
През 1785 г., изпаднал в тежки финансови затруднения, Шилер е спасен от приятелския кръг около юриста Кьорнер. Вдъхновен от истинската човешка дружба, той пише одата „На радостта”. След почти 40 години на 7 май 1824 г. в Императорския театър във Виена прозвучава Деветата симфония на Бетховен, включваща на финала хор, който изпълнява безсмъртната Шилерова ода. Сред френетичните ръкопляскания посивелият и глух маестро обхожда с поглед вълнението на публиката. А век и половина по-късно финалът на Деветата симфония на Бетховен и одата „На радостта” от Шилер, свързани завинаги в монолитно единство, стават химн на Обединена Европа.
През 1787 г. Шилер пристига във Ваймар, където министър на княжеството е Й. В. Гьоте. Той помага на своя млад колега по перо да заеме длъжността професор по история в Йена. По-късно тяхното познанство преминава в необикновено приятелство – човешко и творческо. В благородно съревнование с Гьоте са създадени прочутите балади на Шилер – „Поръчителство”, „Жеравите на Ибик”, „Пръстенът на Поликрат” и др. Авторът на „Фауст” му предлага и сюжета на „Вилхелм Тел” – драма, написана само за девет месеца през 1804 г. Работейки само по карти, без дори да посети Швейцария, Шилер създава своя шедьовър, превърнал се за поета в предсмъртен лебедов зов за свобода и справедливост между хората.
Фридрих Шилер умира на 09 май 1805 г. от генерализирана тежка форма на туберкулоза – заболяване, което носи в себе си от 1791 г. Извършената аутопсия от д-р Хушке разкрива многобройни органни поражения: двустранни белодробни огнища с десностранен емпием, организиран субфреничен абсцес в дясно, хроничен илеус в резултат на сраствания в коремната кухина от специфичен перитонит, хроничен миокардит, спленомегалия, хроничен гноен пансинуит (В. Ланге-Айхбаум, В. Курт). Същите автори изказват съмнение, че леталният изход е настъпил в резултат на отравяне с Aconitum Napellus, но тази версия е малко вероятна и остава недоказана. Шилер е погребан в старото гробище при църквата „Св. Яков” във Ваймар.
В памет на поета на висока 28-метрова скала, извисяваща се във Vierwaldstaettersee, езеро край Брунен, е изсечен надпис: „На Шилер, певеца на Тел от Кантона Ури”. Надписът е направен през 1859 г. по повод 100-годишнината от раждането на поета. От тогава скалата носи неговото име – Schillerstein, т.е. скалата на Шилер.
Към Радостта
(откъси)
Радост, дева вдъхновена,
лъч божествен – дивен дар,
свеждаме опиянени
взор пред твоя свят олтар.
Ти сплотяваш в порив чуден
разделените от зло,
братя стават всички люде,
ти разпериш ли крило.
Хор
Във прегръдка, милиони,
край сложете на вражди!
С обич безпределна бди
бог от звездни небосклони.
Който е честит да има
драг приятел в труден час,
в мирен дом жена любима –
нека да ликува с нас!
Ала онзи, за когото
този свят е чужд и пуст,
нека да стои самотен
вън от нашия съюз.
Хор
Нека в сговор благороден
крепне този кръг широк –
той към звездния чертог
на неведомия води.
Радостта е мощ основна,
златен лост на вечността,
на световния часовник
колелцата движи тя.
Радостта подмамва нежно
всеки кълн да разцъфти,
тя в пространството безбрежно
със планетите лети.
Хор
С тоя полет на слънцата
в модрата небесна глъб
своя път без страх и скръб
следвайте и вие, братя!
Бодрост в мъка нетърпима,
помощ в нищета и мрак,
клетва вечна, нерушима,
правда към другар и враг;
мъжка гордост пред тирана,
заплатена с кръв дори,
смърт на подлата измяна,
слава на дела добри!
Хор
Дайте вярна клетва в тесен
кръг над тоя златен сок –
там от звездния чертог
гледа съдникът небесен!
Превод от немски:
Димитър Стоевски
