Златимир Коларов: През март при Карловия мост

Брой № 1 (39) / февруари 2017, Торакална ехография и трансторакална биопсия

В Прага съм за пореден път – на „среща на върха“ на ревматолози от Европа и света – summit, както са го нарекли организаторите от известна фармацевтична фирма. Трите дни на срещата минават бързо в залите на хотел Хилтон. Лекции водят именити световни ревматолози. Включваме се в дебатите и в ежедневните workshop-ове по теми. Нямаме време за разходки. Отлагаме ги за последния ден в късния следобед. И посещаваме найемблематичните места за Прага – Старое место с тесните средновековни улици, катедрали, кулата с часовника и куклите, които отброяват часовете, и Карловия мост, разбира се…

Винаги ми се е искало да опиша Карловия мост, в чийто калейдоскоп се отразява многообразието на живота, и винаги нещо ми е липсвало. Ако срещна за втори път Мария, разказът ще стане, ако не – няма да се получи – пророкувам. Стискам палци да се случи и влизам в Старое место.

Краят на зимата е, хладно е, пара излиза от устата. Духа вятър, въздухът е напоен с влага, облаците пълзят като сенки по небето. Въпреки студа улиците са пълни с туристи – звучи реч на десетки езици. Развели знаменца на дълги тънки дръжки, за да се виждат отдалеч, екскурзоводите водят групите си, спират, разказват и продължават разходката по тесните и оплетени като мрежа средновековни улици, покрити с едри шлифовани камъни, различни от традиционния неравен балкански калдаръм. Подминавам естрада, на която ученици в национални носии танцуват чешки танци.

Встрани цвърчат скари, пред сбити нагъсто маси продавачи продават сандвичи, банани, портокали, напитки, сувенири. Туристи, наметнати с одеяла, със зачервени от студа и бирата лица хапват кренвирши и пият чешка бира в уличните ресторанти край високи кръгли печки и ръкопляскат на децата. Те се покланят и отстъпват място на следващата група. Нямам време да видя следващото представление – смрачава се.

Стигам и до кулата с часовника и куклите. Седемнайсет без минута е. Пред часовника се е събрала пъстра, многонационална тълпа туристи. Провирам се между тях и заставам с децата най-отпред. Звънарят, висока слаба кукла, дръпва верижката, камбанката му звънва и шоуто започва, такова, каквото е било преди векове, при построяването на кулата и часовника – капаците на средновековни прозорци се отварят един след друг, куклите – мъже и жени в пищни средновековни одежди, се появяват от тъмнината, поздравяват тълпата и се скриват, други дефилират по парапета, звънарят неуморно бие сребърната си камбанка…

Шоуто свършва след минута и тълпата се разпръсва, за да се събере друга за следващото представление след час. Надниквам в катедралата… Свещи проблясват в тъмнината и разсейват мрака, звучат ангелски гласове и орган. Нямам време да вляза, въпреки че съм православен, а храмът – католически, и да запаля свещица за здраве, късмет и за „бог да прости“ по традиционен балкански обичай, загнезден в гените от вековете, да почитаме едновременно живота и смъртта, да се покланяме едновременно на живите и мъртвите, да не смеем да се зарадваме на това, което имаме, но и да се страхуваме от това, което ни очаква – резултат от трудното ни балканско битие на хора, родени на кръстопът и отрасли в смутни времена.

Възпира ме мисълта за Мария – искам да я видя, ако все още е в Приказното магазинче и отминавам. Но първо трябва да мина по моста и после ще я потърся – след час ще се стъмни, чарът на моста ще се разтопи в сумрака и няма да уловя детайлите от калейдоскопа.

Стъпвам на моста и се надвесвам над дебелия половин метър парапет, покрит с лишеи и пера на птици. Корабчета с надписи Boat trip, Prague boat, River journey минават под мост а, въртят обратно пред бента и продължават надолу по реката. Туристите на палубата снимат, децата се гонят, майките им ги дърпат за ръцете да не паднат във водата. Край брега плуват лебеди и патици.

Мостът гъмжи от туристи, продавачи на сувенири, художници и музиканти. Ниски сергии или изправени скари и табла са отрупани със сувенири от стъкло, кожа, кристал, мъниста и картини. Огърлици, медальони, обици, сърца, верижки… Има всякакви картини – живопис, графика, с маслени бои, фотографски снимки на Карловия мост, на другите мостове на реката, на катедралите, на града, на Джон Ленън, на филмови звезди…

Покрай туристите се разхождат рицари, гладиатори и клоуни. Художниците подканят туристите да ги рисуват. Негри в бели матроски униформи раздават покани за разходка по Вълтава с лодка. Пътя ми прегражда дявол с черно лице и черни дрехи, давам му няколко монети, той се покланя и ми прави път да мина. По-надолу срещам втори дявол с черно лице и черни дрехи, но с криле на прилеп. И да ми препречи пътя, няма да му дам пари – си мисля, но той не го и прави и аз го отминавам. Намигва ми замръзнала бронзова статуя – оригинален костюм на уличен артист. И аз му намигвам, но не пускам монети в канчето пред него.

Стигам до бронзовия кръст на парапета с метална пластика на светия и много катинарчета, закачени на решетката под тях. Докосвам кръста, като другите пред мен, за здраве, късмет и най-вече да се върна пак. Спирам пред усмихната лъчезарна марионетка, която свири на китара, направлявана от седемдесетинагодишен старец. Звукът идва от тонколони на потъмняла от времето уредба. Срещата ни с лъчезарния китарист е втора – срещнах го преди години на същото място. По същия безгрижен начин галеше струните на мъничката си китара, танцуваше и пееше с ръждивия глас на проядените от влагата и времето колони.

Почувствах го като добър стар познат, не можех да го подм ина и пуснах в кутията на китарата му крони. Той и старецът ми се поклониха и аз продължих, стоплен от милата усмивка на мъничкия китарист. И наближавам зоната на музикантите. С различна сила, на приливи и отливи, на вълни звучи джаз, поп, пънк, преобладава класическата музика. Спирам пред Bridge band, изписан на широка картонена табела.

Състои се от петима музиканти – саксофон, тромпет, банджо, субтромбон и ударни – телена решетка, чинел и метални напръстници на пръстите на тимпаниста. Средната им възраст трябва да е шейсет и пет години. Вятърът пронизва, музикантите от Bridge band свирят без да спират. И на тях пускам няколко монети в отворения калъф на банджото. По-нататък друг оркестър изпълнява класическа музика – пак тромпет, банджо и ударни (тимпан), но този път и виолончело. Още по-нататък – три цигулки, виолончело и тимпанистка с индиански там-там.

Средната им възраст трябва да е двайсет години. Явно са студенти и ученици от музикално училище, професионални музиканти – свирят изключително красиво. И в края на моста срещам човекът-оркестър: чинели, тръба, китара, барабани, хармоника, кастанети, свирка, пищялка и още два-три инструмента, които вади от широките джобове на черната си дреха. Няма как да не почета ентусиазма му – и на него пускам няколко монети.

„Както съм я подкарал, джобът ми ще отънее…“ – задейства се вроденият ми балкански инстинкт да не се пилеят пари за глупости като „певачки и певци“, защото песен душата храни, но тялото си иска свойто, а то е сирене и топла пита, но, както е известно, сиренето е с пари… Заричам се повече да не пръскам крони и продължавам.

Минавам покрай четиридесетинагодишна жена с плетена шапка и разгърдено палто, с широко отворени сини очи с утаена в тях налудност. Върти латерна. Пред латерната искри плетено от лико кошче. Като на всяка друга, тембърът и на тази латерна е горестен, натежал от копнеж и болка, от желания за ласка и любов, от мъничката надежда, че ще я намери, от многото страх, че ще я загуби… Разчувствам се и на нея пускам няколко монети, въпреки протеста на балканския ми инстинкт да се пести, особено, когато си в чужбина, и най-вече в Чехия – по примера на националната ни светиня – героя на Алеко.

До жената с налудния поглед е коленичил просяк, прегърнал черно куче, но не пускам пари в кофичката пред сведената му до земята рошава глава. По-надолу подминавам втори просяк в същата поза на молещ се мохамеданин, но без куче. Ръцете му са напукани, посинели от студа, с нащърбени, дълги черни нокти. Още по-надолу влюбени младежи си правят селфита, прегръщат се и се целуват, и отминават, хванати за ръце. Две момчета се прегръщат и целуват по устата. „Щом младите се обичат, да се вземат…“ – промърморвам. Младите нехаят, че с целувката си са скандализирали ретроградната ми балканска представа за нежност и любов и отминават, хванати за ръце, притиснати един в друг.

В края на моста накокошинени гълъби се разхождат по парапета, черни гарвани вървят по асфалта встрани от музея на Кафка долу, перата им трептят от вятъра, човките им проблясват в сумрака, който бавно плъзва над реката и заличава очертанията на улицата към върха на хълма Храдчани с катедралата Свети Вит и сградите на висшата държавна администрация.

Обръщам се и се връщам към Старое место, за да търся Приказното магазинче на Мария. И си спомням:

Беше преди години – пет или десет, не мога да кажа. Минавах по една от уличките на път за Карловия мост. Погледът ми привлече усмихнат палячо от дърво с вишнева шапка, синя риза, червени панталони и големи жълти обувки за тъничките му крака. Потракваше с обувките си по паважа, ръкомахаше и пращаше целувки на туристите. Помислих да го купя за жена ми – артистът в душата й продължава да си играе с кукли. Спрях се.

– Добър ден – поздрави ме момичето, което разиграваше куклата.

Българският ми прозвуча неестествено сред глъчката, която пълнеше уличката с многонационална реч.

– Как разбрахте, че съм българин? – попитах.

– По мартеницата – посочи тя мартеницата на ревера на палтото ми.

– Батко Златко – подадох й ръка.

– Мария – представи се тя.

Бе двайсет и няколко годишна. Сребриста диадема затискаше кестенявите й къдрави коси като корона, очите й бяха големи, кафяви, топли. Очи на фея или на принцеса от приказка на Андерсен – помислих си. Усещането за приказност ми навя и тясното магазинче с дървена врата и тъмни дървени капаци на тесните прозорци. Стените и рафтовете бяха отрупани до тавана с кукли и марионетки – големи, малки, шарени, от дърво, от плат, всякакви…

– Това е Сашко, а това е Златко –  представи ни тя един на друг с дървената кукла.

Сашко се поклони и ми подаде ръка. Наведох се и стиснах малката му, корава длан. Той пак се поклони и потропа радостно с крака.

– От къде сте? – попитах аз.

– От Карнобат – отговори тя. Разприказвахме се.

Каза, че работи по десет часа на ден. Получава по триста евро на месец плюс 10% от продажбите. Праща пари на майка си да се лекува. Живее в апартамент с още пет момичета – делят си наема. Доволна е от живота и бита. Попитах я дали иска да се върне в България. Всеки иска. Във всяко второ магазинче – кимна тя към улицата, по която се редяха магазини за сувенири като броеница – работят българи.

Всеки иска да се върне, но няма работа. Само да се оправи малко положението в България и всички ще се върнем.

– Не Ви ли е скучно по цял ден в тясното магазинче? – попитах.

– Обичам куклите. От малка. Хубаво ми е със Сашко. И на него с мен – каза тя.

Сашко ме погледна с големите си кукленски очи и кимна утвърдително с глава.

Сега, на път за Приказното магазинче си спомням разказа на колежка от предната вечер за стогодишна родопчанка, която се страхувала да не заспи преди да каже молитвата си. Колежката я попитала каква е молитвата, а столетницата казала: „Боже, направи така, че двама, които се искат да не останат несъбрани…“ Намерили са се – мисля си в отговор на молитвата на старицата – Сашко и Мария. И двамата се искат, и двамата имат нужда един от друг.

Наближавам магазинчето и осъзнавам, че пак е март и пак съм с мартеница, този път две, вързани на китката от жена ми и от сина ми – чакам да видя лястовица или щъркел, за да ги завържа за клона на разцъфнало дърво за здраве и късмет. И го виждам – Сашко. Пак потропва с големите си жълти обувки по паважа, маха с ръка на туристите за поздрав и се радва на живота.

Здравей, Сашко – навеждам се и стискам малката му корава длан.

– Батко Златко – подавам ръка и на Мария. Гледа ме учудено, явно не може да си спомни.

– Запознахме се преди години – казвам аз.

– Всеки ден минават много хора… – свива рамене тя. Очите й пак са големи, топли, но уморени, обрамчени от ситни бръчици. Диадемата е пак на главата й. Като корона. В косите й сребреят единични светли нишки.

– Нормално – казвам аз. – Беше преди години.

– Може. Тук съм вече десет години. Всеки ден срещам българи…

– Как е майка Ви? – питам.

– Почина. Като пристигнах, я извадиха от хладилника и припаднах –отговаря тя.

В нозете й Сашко потропва по паважа с дървените си обувки. Мария говори с мен и оглежда минувачите, за да не пропусне желаещия да влезе в Приказното магазинче – 10% от покупката са за нея.

– Погребахме я, беше студена като лед. Замълчаваме и двамата. Сашко се радва на туристите, маха им с ръка и ги кани да влязат в магазина.

– Повишиха ли Ви заплатата? – питам.

– Да, с двеста евро – отговаря тя. – Добре е. С процента от продажбите стигам хиляда. В България никога няма да ги спечеля.

– Пак ли живеете пет момичета в един апартамент?

– Преместих се, сега съм в апартамент с още едно момиче – говори в единствено число.

Явно пак е сама – мисля си. – Всъщност не съвсем, Сашко е с нея. Намерили са се преди десет години. Бог ги е събрал – сбъднала се е мечтата на стогодишната родопчанка.

От вътрешността на Приказното магазинче зазвучава пианото и гласът на Елтън Джон „Like a candle in the wind…“, посветена на принцеса Даяна.

– Довиждане – подавам ръка на Мария.

– Довиждане – стиска тя дланта ми.

Сашко ми праща въздушна целувка. Отговарям на поздрава му и се смесвам с тълпата. Мисля си за една уморена фея, една българска принцеса, която десет години разиграва марионетка в едно тясно магазинче в Стария град на Прага срещу заплата от петстотин евро и 10% от продажбите. И за един палячо, който нехае за проблемите в света, защото е намерил своята половинка – принцесата от Карнобат.

Фотография

„По тяло познават минало, по дух познават бъдеще.“ (Николай Заяков 27.10.1940 – 06.07.2012)

Снимка: Георги Байчев


 

Вашият коментар