Миряна Башева. Снимка сп. „Жената днес”
Миряна Башева започва да пише поезия сравнително късно според общоприетото и типичното начало. При нея отсъства писането на стихове в ученическите години. Тя „прописва“ поезия едва когато е 23-годишна, а първата ѝ стихосбирка „Тежък характер“ се появява през 1976 година. Следват „Малка зимна музика“ (1979), „Сто години суета“ (1992), като всяка от тях включва и немалко стихотворения от предишните стихосбирки. След това се появяват издания, които съдържат стихове от предишните ѝ поетични книги, защото Миряна Башева просто престава да пише поезия. Поетесата е автор на по-малко от сто стихотворения. Но и те са достатъчни да я ситуират в националната ни поезия като значима българска поетеса.
Адекватно, типично и характерно за поезията на Миряна Башева е стихотворението „Ще се стъмни, скоро ще се стъмни…“. Макар че е здрачно в поезията ѝ, очаква ни не разсъмване и ден, а нощ. Това са преобладаващите настроения, образи и картини в стихотворенията на тази поетеса.
Още с първата си стихосбирка Миряна Башева впечатлява с антиконформизма в поезията си, с напускането на традиционните рамки на поетически изказ, с новия си поетичен език. Наблюдава се по-освободен израз, близък до разговорния, стил, подобен на Вапцаровия. В стихотворението „Мълчание“ с подзаглавие – пояснение „Кошмар“ поетесата споделя своите разбирания за живота и поезията, житейската си философия.
Поетесата навлиза в живота нахакано, като завоевател, но себеиронично споделя, че това е прекалено самонадеяно. За младостта морето е до колене. Откриваме присъщи на младостта мечти, нощен живот, музика („А бяхме луди“, посветено на Христо Ганов).
Основната линия в поезията на Миряна Башева е несъгласието с действителността, бунтът срещу статуквото, срещу блатната обстановка на живота. Със сюрреалистичен привкус са зловещите картини в „Малка зимна музика“, лексиката е потискаща, метафорите – също. Май се споменава, само че не идва, не се задава. Не се променя нищо в „Ден да мине“, животът си тече по инерция и очакваме нещо да се промени от само себе си, без наше участие. В „Подлеци“ не намираме сили и смелост да изкрещим в лицето на подлеца, че е подъл и гаден и така той просперира и се изкачва безпрепятствено по обществената стълбица. Миряна Башева усети и изрази и Космическата пустота в „Марсианци“.
Разминаваме се и в интимността, и там си оставаме чужди. („На тези, с които случайно се срещаме“). Въобще отчуждението, алиенацията е сред основните теми и мотиви в лириката на Миряна Башева. Затова живеем в самота – човешка и екзистенциална.
Любовната тема е сред впечатляващите в поезията на Миряна Башева. Не се сбъдва очакването на предпочитания, истинския, желания Мъж в „Бързия ли, експрес ли чаках“. Любовта също не носи радост в „Сутрин“, тя е по-скоро представа, илюзия, отколкото реалност, любовта също е самота. Въобще любовта в поезията на Миряна Башева е предимно нереализирана, лирическата героиня постоянно се разминава с нея, това са скучни безрезултатни срещи и разминавания, без следа и памет („На тези, с които случайно се срещаме“).
Една от най-силните поеми въобще в националната ни поезия е „Любов“. В творбата става дума за истинската, автентичната любов, не за сексуалния младежки плам, за зрелите чувства, които са проверени и устояли във времето. Лирическата героиня си представя смъртта на любимия, съпроводена с престорената формална скръб от бивши жени, на измислени фалшиви приятелства. Истинска е само скръбта на лирическата героиня. Само нейната скръб е искрена, непресторена, автентична. Затова е толкова дълбока и истински неподправена. Привързаността и чувствата към любимия са толкова силни, че лирическата героиня присъства на аутопсията му, защото връзката между двамата е духовна. С най-голяма съсредоточеност лирическата героиня наблюдава мозъка на любимия, защото там са тайнствата на човека, неговата неразгадаемост, необяснимостите на интелекта и дарбите му. Мозъкът на любимия побира целия Космос. И започват да валят най-важните и фундаментални екзистенциални въпроси:
и тая вечна вяра – че сме вечни!
За възможното прераждане:
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Поемата е толкова въздействаща, защото интимното преминава през екзистенцията, любовта придобива екзистенциален смисъл и израз, макрокосмосът става част от микрокосмоса.
Темата за съдбата на поета, който е обречен и орисан на поезията и въобще на хората на изкуството няма как да не вълнуват Миряна Башева. В „Кръст“ поетесата споделя съдбовно. Споделянето продължава и в „Като всички истински списатели“. Разбиранията си за поезията Миряна Башева споделя в „Из моминския ми дневник“. Всичко може да се прости на поетите, освен:
Но така обидно е, че – ето:
не умеят да ме разтревожат.
Творческото верую на Миряна Башева е Истината и само Истината, макар и нелицеприятна. Страстен зов за духовност е „Шинел“ по мотив от Гоголевата повест. Преследвачът призовава лирическата героиня и я изправя пред дилемата. В избора между духовното и материалното поетесата не се колебае:
А все ми се струва, че някоя нощ
ще тръгна
да грабя
шинели…
Държавата на духа е идеалната държава за Миряна Башева. Този мечтан духовен свят не може да бъде осъществен без Свободата. Лирическата героиня на Миряна Башева се идентифицира с всеки, паднал за свобода в „Партиресморир“. Тя е с пълното съзнание, че Свободата изисква жертви, цялата световна история го доказва. Силно емоционално и покоряващо е „Продължение“:
Че имаме единствен път
С едно едничко знаме
За свобода, любов и смърт.
ТОВА Е. ДРУГО НЯМАМЕ.
Стихотворение, в което Миряна Башева е обобщила и казала почти всичко, за което си заслужава да се живее.
Миряна Башева е градска поетеса, защото е вярна на биографията си. Тя е живяла 55 години буквално на Орлов мост, на пъпа на София. Не е свързана биографично със селото, не го познава, то не я привлича. Нейната поезия е урбанистична. Отношението ѝ към големия град е сходно с това на предходници като Смирненски: „Ти целият скован от злоба си/ о, шумен и разблуден град“, на поетите от 40-те години – Вутимски, Б. Райнов, В. Петров, Вапцаров… Но докато при тези от гореизброените поети, които са пришълци в столицата, градът е изцяло враждебен и неуютен, то за родените в София е малко по-различно. За това говори „Булевардът“, в който картините са от любимото място, градският софийски пейзаж е харесван повече от прочутия парижки Шанз Елизе, лирическата героиня на Миряна Башева се чувства уютно на Булеварда. Тук можем да направим аналогия между поезията на Калин Донков и Миряна Башева, което ще потвърди споделените наблюдения и изводи.
Почти три десетилетия (до смъртта си през 2020 г.). Миряна Башева не публикуваше поезия. Същото наблюдаваме и при други значими национални поети като Иван Цанев и Борис Христов например. Някои поети се отдават на голямо стихопроизводство, което не е нищо друго, освен стихоплетство. Тя можеше да съчинява с лекота стихотворения, да имитира поезия, защото притежаваше виртуозна стихотворна техника, което ѝ позволяваше, ако реши, да стихоплетства и да съчинява поезия. Но не го правеше, защото знаеше кое е поезия и кое не е, и защото беше наясно, че това е сигурен път към творческо фиаско. Затова е значима национална поетеса.
Миряна Башева пишеше с прости и искрени думи. Нейният поетичен език е езикът на всекидневието, на улицата, кафенето и кръчмата, тя не се страхуваше да използва непоетични думи, натурализми и жаргон, но те не звучат вулгарно и пошло, а придават експресивност и оригиналност на поезията ѝ, защото е намерена мярата. Майсторски смесваше високия с разговорния стил. Диапазонът на нейните чувства е широк. Темите и мотивите в поезията си тя разширяваше с различни акценти, по този начин ги универсализира и полифонизира, обогатява ги с различни нюанси. Мелодрамите и сантиментите не ѝ бяха приоритет. Само за миг се поддаваше на сантименти и романтизъм, но бързаше да се върне в реалността, защото смяташе, че има опасност да запее фалшиво или да изпадне в преиграност и неискреност, поетичното лицемерие ѝ беше органично чуждо. Нейната поезия е реалистична, до болка сурова, на места безпардонна, на моменти до предела, и въпреки това прочувствена и крехка. Това е само маска, зад която поетесата прикриваше своята чувствителност и уязвимост. Когато поискаше, можеше да си служи с много фин поетичен език, да изрази фината си чувствителност. Това ще открием в редица стихотворения.
Стиховете на Миряна Башева са издигане и разпиляване на душата в най-мръсните и тъмни ъгли на града, със стремеж към морал и приличие. Тя притежаваше чувствителност и усет за драматичното, трагичното и екзистенциалното. Поезията ѝ е драматично изповедна, болезнено откровена, понякога по-сдържана, но винаги въздействаща, завладява и покорява с поетичната си страст, с чистотата на емоционалния порив, с нежността си, с мъдрото прозрение. Стихотворенията на Миряна Башева са стилово различими, поезията ѝ е свободна, в нея няма преднамереност и маниерност. Тази поетеса не е стандартно скроена, по-скоро е строга към човека и слабостите му, но се опитва и да го разбере. На места е иронична и присмехулна. Стиховете ѝ са сътворени със сила и характер, тя не криеше болката си. Сериозна поетеса и „мъжко момиче“. Нейната поезия тревожи, буди и стряска, защото е своеобразен камък в блатото. Миряна Башева е със запазено солидно място не само в съвременната българска поезия.
А бяхме луди
А бяхме луди, млади, убедени –
на пъпа на Земята сме родени.
Заплитахме се в пъпната си нишка.
С Едит Пиаф не жалехме за нищо.
Под нас Земята беше още плоска,
но вече се въртеше като плоча.
Над стихващите духови оркестри
вилнееше духът на Елвис Пресли.
Растяхме. И Земята се закръгли,
но щръкнаха най-острите й ъгли.
По прави линии вървяхме денем,
Висоцки беше нощният ни гений.
Растяхме – малки мислещи растения…
В нас никнеха и вери, и съмнения.
Растеше с нас светът като след болест.
Растеше и противният ни полюс:
запретнаха ръкавите на ринга
Джон Ленън, Пол Макартни, Джордж и Ринго.
А ние – все на София във скута,
в средата между Лондон и Калкута…
Земята се въртеше ли, въртеше.
Ах, бяхме луди, млади! Бяхме. Беше.
Под нас Земята беше до колене…
Деца, простете, за да сте простени.
Сега е ред на вас да превъртите
Земите, от бащите неоткрити.
Булевардът
Под дебели подметки и проза
дреме есенно жълт тротоар.
На разсъмване всичко е розово -
за петнайсет минути макар.
Своя автомобилен оркестър
вдъхновен дирижира денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват. И пак цъфтят.
Аз ги имам за съученици -
тия честни дървета – на пост
пред вековната наша традиция
да ме чакат на Орлов мост.
Дефилират милион непознати -
Димитрова, Николов, Петров…
И повикана по телепатия,
бърза новата ми любов.
Булеварда с лиричния ритъм
аз не сменям за Шанз-Елизе -
тук почиват след дългото скитане
уморените ми нозе.
Този факт е световноизвестен -
че на „Руски“ започва денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват…
И пак цъфтят!
Мълчания
(кошмар)
С традиционно буйна грива
очаквам вятър – за из път.
А ветровете се разсмиват
или невярващо мълчат.
С порой от упреци-надежди
нахлувам в нечий тъмен кът.
И жителите се споглеждат,
но като пънове мълчат.
С любовни стихове и клетви
държа за шията плача.
А ти – другарски ме съветваш
да се науча
да мълча…
Лято
Да е лято, само да е лято!
Топло и зелено
като горски мъх,
да струи тревата –
силна, некосена –
искам да е лято
до последен дъх.
Да е тихо, тихо над земята,
на кравайче свито
времето да спи,
да звучи в нивята
пеещото жито –
нека да е лято
милиони дни.
Да е лято! Още да е лято –
дълго като зима,
топло като гръд,
тежко като злато,
звънко като рима,
вечно да е лято -
за последен път.
Сутрин
Къде бях тази нощ? И в чии ръце?
Помня устните само до мойто
сърце.
Помня дланите – дебнещи,
нежни и зли.
Помня: „Още! Всичко да те
боли!“
Помня как по гърба ми се
стичаше дъжд.
(Не беше друго: не плачеше мъж.)
Помня дълго прощаване, помня
краткия път.
И заспах като котка, самотна
до смърт.
* * *
Бързия ли, експрес ли чакам?
Чаках, пушех и ставах – мъж…
Някой тихо псуваше в мрака
и валеше страхотен дъжд.
Между две океански локви
като малък архипелаг
два семафора в сто посоки
разпиляваха влак след влак.
В отчаяние и тревога
с мен гореше зелен фенер.
Всеки миг ми искаше огън
някакъв милиционер.
Стар джебчия с печална морда
се въртеше над куп палта.
Дъжд валеше. Над всички лордове
и над всички крадци в света.
И над мене. Аз все тъй чакам.
Аз от чакане станах мъж.
Над безумните черни влакове
се изсипва страхотен дъжд.
Бясна свирка процежда пара
през присвита и зла уста.
Дъжд се лее! Над всички гари
и над всички мъже в света.
Кръст
Вървял ли си из улиците нощем,
по-стъпкан и от уличната прах,
по-мъртъв
от добре изтлели мощи?
А аз вървях.
Седял ли си над бялата хартия,
по-бяла от лицето на монах,
по-страшна
от потънала гемия?
А аз седях.
Разбирал ли си колко си излишен,
по-жалък от напразно сторен грях,
по-скучен
от това четиристишие?
А аз разбрах.
Живял ли си единствено с перото
любовник, брат, тиранин и аллах,
зачеркнало и хляба, и леглото?
Така живях.