Животът няма синоним (есе за Иван Динков)

Брой № 4 (42) /септември 2017, Неинвазивна вентилация при хронична дихателна недостатъчност

Никола Иванов – литературен критик

 

Иван Динков е един от най-големите български поети на ХХ век. Това го изричам без каквото и да е преувеличение и притеснение, защото имам предостатъчно литературно-критически и литературно-аналитични аргументи за подобно твърдение. Иван Динков ходеше по земята, но стъпваше внимателно, сякаш да не нарани някой мъртъв, защото  казваше, че „мъртвите са по-дейни от живите“. В моменти на неодобрение, несъгласие и гняв от недостойното поведение на някои творци през годините, той бе записал, че мъртвите поети са под земята, а живите – още по-дълбоко. Негова е мисълта, че камъкът е общият ни прадядо, както и че кръвта няма предговор, че „животът няма синоним“ и че всички сме пепел от Освиенцим. С тези мисли той ни напомняше, че всички сме смъртни и временно на тая земя, затова трябва да потискаме злото в себе си и да дадем широко път на Доброто. Казваше също, че всички имаме нужда от милост. Разбира се, че както всичко, изречено и записано от него, тези мисли имат много по-широко и полифонично значение и носят много други послания и смисли.

 

Иван Динков беше машина за метафори, един безотказен и съвършен инструмент за най-високо изкуство. Още в началните си книги той въстана срещу насилието върху човека под каквато и да е форма. Неговото Слово защитава абсолютната човешка неприкосновеност и свобода, индивидуалния ни суверенитет. Помага ни да съхраним личната си територия, да я опазим от контрола на властта и вмешателството на другите, да я превърнем в крепост на собствената си съдба. Несъмнено този велик поет и писател е единен и неделим през целия си творчески път. Защото книгите му могат да се обобщят с поантата на стихотворението „Патент“:

           Който гризе решетката,

           той остава жив.

Или пък с последния стих от „Победа“:

           Никоя победа не връща мъртвите!

 

С един стих той анатемосва войни, въстания, революции, инквизиции, мракобесие, диктатури, насилия, убийства, издевателства, жестокости, зверства, кръвожадност, варварство, тероризъм, атентати и всичко, което е заплаха и застрашава човешкия живот и неговата неприкосновеност. Аз не познавам подобни стихове в световната литература, с подобен тотален хуманизъм. Те са неопровержими и вечни като живота. И когато светът е готов да приеме подобни послания, едва тогава можем да бъдем по-сигурни и по-спокойни за бъдещето на човечеството. С такива стихове и с цялото си творчество Иван Динков доказа, че е поет на България и на света и техен достоен гражданин. Той бе българин до мозъка на костите си. В стихотворението си „Пролог“ е записал:

          Така – за себе си – поет съм – български.

Но веднага в следващия стих допълваше и доуточняваше:

          По дух – без жителство…

Защото без съмнение той е европейски и световен поет. Неговата лична литературна мярка бе възможно най-високата – българската, европейската и световната класика.

 

Като доказателство за твърденията си ще приведа един пример, който ще изключи всякакви съмнения. До гениалните Ботеви стихове:

           На една страна захвърлил пушка,

           на друга сабя на две строшена.

           Очи тъмнеят, глава се люшка,

           УСТА ПРОКЛИНАТ ЦЯЛА ВСЕЛЕНА!

спокойно и без притеснение можем да поставим ИванДинковите:

           Образите са трагично мислене

           в пътя на разбойници и странници.

           Ниско над върбите обезлистени,

           ВЪРХУ ПАНТИ СКЪРЦАХА ПРОСТРАНСТВАТА!

 

Усещате ли съпоставимостта на тези стихове, която е несъмнена?! В тях откриваме едновременно и боготърсачество и богоборчество, смирение пред Бог и желание за съпротива, породено от несъгласието с нещастията и несправедливостите в живота и битието. Иван Динков в един момент някак си прихлупва, захлупва пространството и същевременно в следващия момент, подобно на великия си предходник, го отваря. Иван-Динковите лирични и мисловни откровения са като емоционални вълни и фантазни видения на инвенцията и като прорицателско вглеждане в душевните глъбини и загадките на битието. Иван Динков понякога е мрачен старец, пророк, обладан от бесовете на гнева, но винаги подкрепящ крехките кълнове на Надеждата.

 

И още един повече от категоричен пример:

          Нека носим йоще срама по челото синила от бича,

          следи от теглото;

          нека спомен люти от дни на позор

          да висне кат облак в наший кръгозор;

          нека ни отрича историята, века,

          нека е трагично името ни, нека…

          Нека! Но ний знаем, че в нашето недавно

          свети нещо ново, има нещо славно,

          що гордо разтупва нашите гърди

          и в нас чувства силни, големи плоди.

Разбира се, че става дума за „Опълченците на Шипка” на патриарха Иван Вазов.

 

А ето ги до Вазовите и Иван-Динковите стихове:

           Може да сме бедни българите – може.

           Може да се въдим под коноп и лен.

           Може да миришем на рачел и кожи.

           Може да живеем само ден за ден.

           Но зад нас Клисура мята гневен пламък.

           Но зад нас Марица шава и шуми.

           Но зад нас високо – върху Милин камък

           свободата точи яростни ками.

 

Примерите могат да се множат. Те по неоспорим начин доказват творческата величина на Иван Динков. Съпоставени с великата поезия от посочените примери, поетичните колене на Иван Динков не се прегъват от гениалните Ботеви стихове, поетичните му рамене не се привеждат под колосалните стихове на Иван Вазов.

 

От тези примери се убеждаваме и как Иван Динков в своето творчество съхранява, доразвива и дообогатява съществени фамилни черти от най-високата българска класическа поезия. Защото величината на един творец особено силно се изразява в количеството класическа традиция, която той е способен да пренесе на ново, следващо ниво. В този смисъл тези и много други творби на Иван Динков ще останат в бъдеще и ще илюстрират класическото, до което е могла да се издигне нашата съвременна поезия. Наблюдаваме благодатната приемственост, която съдържа сериозните доказателства за новаторско обновление, за автентична, а не подражателна принадлежност към световните явления в поезията. Иван Динков е поет от Ботево-ВазовскоЯворовско-Дебеляново-Фурнаджиевски тип.

 

Иван Динков казваше, че универсалното е регионалното и локалното без стените. Макар корените, зародишите и импулсите за всичко, сътворено от него, да са в родния му край, той като велик поет бе срутил стените в творбите си, тях просто ги няма. Мисълта и чувствата са безбрежни и странстват свободно по цялата земя и Вселената.

 

В поезията на Иван Динков няма да срещнем нито една чужда дума, нито една чуждица. С лириката си той доказа на всички модернисти и постмодернисти, че на родния български език, само с български думи може да се изразят и предадат и най-фините и сложни човешки усещания, преживявания и състояния. Като древен мъдрец

 

Иван Динков изричаше неопровержими истини чрез безсмъртни поетични формули. Той постоянно дълбаеше в себе си и изваждаше поетични ядки, които са неразложими във времето. Неговият незаменим приятел, големият български писател Никола Радев пише за Иван Динков: „При него всичко е омесено и изригва като лава. Животът и смъртта, величието и низостта, върхът и бездната. Тази огнена лава, втвърдена на белия лист, е с непознат химически състав… Той пише поезия от нов тип, нов вид. Тя е като нов вирус и още няма антибиотик за нея“. Ще добавя, че между думите в неговите стихове прехвърчат не само искри, но и проблясват волтови дъги. Той изнамираше нов ред на думите и по този начин в неговата поезия и творчество словата придобиват неочаквани значения и допълнителни смисли.

 

В лиричната му лексика няма да срещнем думата „враг“. Защото творчеството му има за цел да обединява хората в името на личното и общо Добро, а не да ги противопоставя. Заедно с Яворов  са двамата най-драматични и спазматични поети в българската класическа литература. Питал съм го дали има някаква мечта, а той ми отговори, че най-голямата му мечта е, ако може, като с хавлиена кърпа да си изтрие мозъка и да не мисли за нищо. Той не можа, а и не можеше никога да я постигне. С цялото си творчество Иван Динков ни призоваваше да облагородим Ада, в който живеем и горим и за който човеците сами сме си виновни, защото иначе не ни чака нищо добро. В разговорите ми с него е ставало дума както за най-дълбоките бездни на човешката душа, така и за най-сияйните върхове на човешкия дух. С него често сме си говорили, като сме мълчали.

 

Несъвместимостта му с конюнктурата бе абсолютна. Той не направи никакъв компромис в творчеството си. Казваше, че от съвест също се посивява, а стихотворението му „Рецитал“ завършва с поантата:

          След съвестта и стиховете

           едва ли има трети ад.

 

Иван Динков бе един от стожерите на българската поезия и литература, един от пазителите на нейните скрижали. Той бе толкова невероятно автентичен, защото по изумителен начин и вторичното, придобитото, преминало през него, той превръщаше в автентично. При него индивидуалното и личното винаги ставаше универсално и общочовешко. На литературното поле той не се състезаваше с никого, защото си имаше лично своя писта. А в чисто литературен смисъл в някои отношения той беше извън литературното състезание през втората половина на миналия век. Неговите стихотворения са като скулпторите на великия Хенри Мур – единни, могъщи, непоклатими, неопровержими.

 

Ако някой е очаквал да получи от Иван Динков еднопланов, опростен, праволинеен и еднозначен отговор на свой въпрос, то той нищо не бе разбрал от и за него, то си е оставало за негова сметка. Иван Динков просто го съжаляваше. Ако пък някой би поискал от него да му обяснява творчеството си, повече от сигурен съм, че той щеше да престане да разговаря с него.

 

Иван Динков нагледно доказва, че голямата поезия се създава от големите идеи, които идат направо от живота. Той бе висококултурен творец, но в неговите стихове няма да открием книжност, чувството в тях не е обуздано от ерудицията и опита. Творчеството му сякаш ни уверява, че придобитата култура, преминала през сърцето на твореца, е още едно сетиво, с което надниква в страданието, и още един език, с който го изразява. Поезията на Иван Динков е всеобемаща универсална лирика. В материал за лирическо пресътворяване при него се превръщат мъката, страданието, несъвършенствата на живота. Той бе изтъкан от поезия и болка и в свое стихотворение е записал, че „обратната страна на рана/ пак е рана – пак е болна плът“, неговите поетични каверни бяха постоянно отворени, разранени и кървящи. Иван Динков бе гениална индивидуалност на поет, но и на личност. При среща с творци от величината на Иван Динков не толкова читателите, а преди всичко литературната критика и наука усеща както своето призвание, така и своята мъка и вечна неудовлетвореност. Тепърва литературната наука ще си блъска главата над забележителното му творчество, ще го тълкува, претълкува, анализира и разгадава.

 

Като всеки велик творец и Иван Динков бе изпреварил и продължава да изпреварва времето си. В този смисъл в мигове на самота в стихотворението си „Календар” той споделя:

          думите ми  някъде, отвъд, напред,

          хълцат като пингвини на дрейфащ лед.

И ние трябва да извървим пътя до неговите думи, за да ги достигнем. Защото не той, ние имаме нужда от неговите думи.

 

След 1989 година Иван Динков съвсем заслужено получи всички най-стойностни и значими Национални литературни награди. Но през годините той неизменно имаше най-високата литературна слава – „подземната“. Най-талантливите млади го приемаха за Демиург и Учител по поезия и го боготворяха. Удивително при него бе и това, че до последните си земни години той създаваше голямо изкуство, личният му критерий не се снижи, не промени и не изгуби мярата си. Иван Динков се бе родил велик поет, живя и твори като велик поет и си отиде от този свят като велик поет

 

Достатъчна част от творчеството на Иван Динков вече е станала неразделна от безсмъртната и велика висока българска класика. Поезията му, „Почит към литературата“, блестящата му новаторска проза са сред най-доброто, сътворено в българската литература. С творец като него би се гордяла всяка национална литература.


 

Вашият коментар