Поетът Бойко Ламбовски
Да превърнеш личните си търсения в стихове, да нарисуваш битието с рими, да се вдигнеш високо и да почерпиш мъдрост от небесата – това е пътят на всеки, захванал се с поетичното слово. Това е пътят и на Бойко Ламбовски, който твърди, че „животът е нещо тежко, героично за изживяване“.
Преминал през доброто образование на Френската гимназия в София, както и на голямата школа в Москва – Литературния институт „Максим Горки“, поетът сменя, през тридесетте години творчество, различни стилистики, експериментира, наслоява, надгражда, после изведнъж избистря образите и ги подава на читателя за дълго размишление.
Автор е на 9 поетични книги, една със статии, есета, фейлетони, една с разкази и една с детски приказки.
Носител на множество литературни награди, между които „Владимир Башев“, „Гео Милев“ и др., Бойко Ламбовски узрява в годините и се налага като ярък поет с неподражаем стил и широки възможности.
Освен поезия пише публицистика, есеистика, превел е Йосиф Бродски, а неговото стихотворение „Каменоделство“ украси метрото в Брюксел в рамките на фестивала „Транспоези“ (Transpoesie) през 2013 г.
От 2014 г. е председател на българския ПЕН-център, често е член на журита на престижни национални литературни конкурси.
Едно от представянията на книгата му „Аути со“ („Жанет 45“, 2016 г.) бе в поредицата „Галерия на думите“ в Националната библиотека „Св. св Кирил и Методий“. На срещата Ламбовски изрази огорчение, че в България днес няма критика, че много езици са застрашени, нашият – също, че младите хора не развиват българския език, тези, които пишат – също. „Пишат без да използват метафори. Това е подражателство – влияние от западни течения. У нас поезията е далеч от изживяването на такива течения, то не е естествен процес и подобно подражателство е пагубно.“
Но нека поетът влезе в сърцата ви чрез своите стихове.
РИБОЛОВ В ДЕНЯ НА МЕЛАНХОЛИЯТА
До смърт си омръзнах. Тогава стозъбият дъжд
дойде и ме сдъвка, и глътна
в стомаха си блатен.
И ето – зелени велурени пръски
и лигав камъш,
и риби опашки
полека покриха краката ми.
И какво, че наблизо
се гънеше лудият влак,
като червей, нанизан на релсите
стръв и закана.
Аз бях вече невидим от глад и от
хлад,
и напразно
като ганглиев пръстен подпухна
вагон-ресторантът.
А когато и
мойта забравена въдица звънна
и сред пукот на паяжини
вдигна снага като кула,
аз разбрах, че ме чака –
жестока
и тъжна
на дъното,
най-самотната
в целия космос акула.
Из книгата „Вестоносец“, изд. „Български писател“, 1986 г.
МОЛИТВА
О, дебелокожи владетелю,
Създателю соленокръвни,
не засищай нашите детски,
нашите земноводни души!
Остави нашата ученост
да се развива спокойно.
Остави наивността ни
без взривове да расте.
Остави нетърпеливите
не ги парализирай със мъдрост.
Остави танкерите до допоят
с нефт жадните им коли.
Остави фанатиците
при ядрените им индулгенции -
нека благоговейно
остареят край тях.
Нека делфините научат
таблицата за умножение,
нека до Марс подскочи
жизненият стандарт!
Нека социално се впишат
гениите и маниаците,
нека дискотеките не пресъхват
от жизнерадостен оборот!
О ти, който излизаш
с тризъбеца от морето
и придържаш полека
бутафорната си брада -
дай на гладнияцял залив
пастети от водорасли,
дай на сития глад
или апокалипсис.
Из книгата „Тежка картечница преди сън“, изд. „Жанет-45“, 2004 г.