Здравка Евтимова е българска писателка, родена през 1959 г. Разказите ѝ са публикувани в 31 страни: САЩ, Великобритания, Канада, Китай, Австралия, Германия, Франция, Япония, Италия, Швейцария и др. Нейните разкази, публикувани в чужбина, са:
Във Великобритания, издателство Skrev Press, в сборниците:
„Горчиво небе“, 2003 г.;
„Госпожица Даниела“ 2005 г.;
„Невъзможно синьо“ 2013 г.
В САЩ са публикувани сборниците с разкази:
„Някой друг“, Mag Press, 2005 г;
„Стари коли“, Fomite Books, 2012 г;
„Време за косене“, ATTM Press, 2012 г;
„Притча за камъните“, ATTM Press, 2017 г.
В Канада и Израел е публикуван сборникът с разкази „Блед и други постмодерни български разкази“, Vox Humana, 2010 г;
В Гърция – сборникът с разкази „Безкраен юли“, Paraxenes meres, 2013 г.
Във Франция е публикуван сборникът с разкази D’un blue impossible („Невъзможно синьо), издателство Le Soupirail, март 2019 г.
В Италия е публикуван сборникът с разкази “La donna chemangia va poesie” („Жената, която се хранеше с поезия), издателство Besa Editrice, април 2019 г.
Романът на Здравка Евтимова „Четвъртък“ е публикуван в САЩ, Fomite Books, 2014, в Италия, Salento books, 2015, в Китай „Изкуство“ 2015 г. в Македония Antolog, 2015 г; в Сърбия от Draslaar, 2016.
Романът ѝ „Божество за предатели“ е публикуван в САЩ 2007 г. от издателство Bucks Books.
Романът ѝ „В града на радостта и мира“ беше публикуван през 2017 г. от издателство Fomite Books, САЩ, през 2017 г.
Романът „Една и съща река“ е публикуван в Италия, издателство Besa Editrice, 2017 г.
Романът „Една и съща река“ е публикуван в САЩ, февруари 2020 г. от издателство Fomite, USA, с подзаглавие „Може да се усмихваш в сряда“ (You Can Smile on Wednesdays)
Вече повече от 40 години си в българската литература. Каква е равносметката?
За голяма жалост аз не поддържам архив от свои публикации. През годините семейството ми е сменяло много пъти постоянния си адрес. Дори снимките на децата си не съм събирала и затова малкото книги и снимки, които сме запазили въпреки честите премествания, са ми ценни и докосвани с обич. Спомням си, че първата ми книга „Разкази за приятели“ беше издадена, когато големият ми син беше на две, а малкият на една година – трябва да е било 1985 г. в издателство „Народна младеж“. Нямам нито един екземпляр от този сборник с разкази. Интересно е как се стигна до неговата публикация. Професор Боян Биолчев тогава не беше професор, а само асистент в СУ „Климент Охридски“ и редактор на студентския литературен вестник. Оставяше ми бележка под вратата на редакцията: „Донеси нов разказ“ – така се събраха историите за сборника.
Имах щастието моя редакторка да бъде Весела Люцканова, която и до днес е моя скъпа приятелка. През 1981 г. спечелих награда „Чудомир“ на в. „Стършел“. Бях на 22 години – получих наградата след три месеца и въобще не знаех, че съм я спечелила. Редакцията е срещнала трудност да ме намери. След обичта към децата и внуците ми, най-голямата любов в живота ми е писането – в зависимост от свободното време: на разкази, когато съм щастлива да откъсна няколко дни, а седмица – на романи. Днес късите ми разкази са публикувани в 31 държави по света, 5 сборници с мои разкази са публикувани в САЩ, 3 във Великобритания, по един в Канада, Китай, Италия, Франция, Гърция, Израел, Македония. Мои романи са публикувани в САЩ – 4 романа, в Италия – 2, в Китай – 1, в Сърбия и Македония – по един. Другата любов в живота ми е облагородяването (ашладисването) на дървета. Заради книгите си съм била канена на писателски резиденции в много страни по света – САЩ, Швеция, Китай, Босна и Херцеговина, Италия, Франция, канена съм на литературни четения в много страни, но най-щастливото е срещите с читатели в България. Заради облагородяването на дървета съм била и съм щастлива непрекъснато. Пътувайки по света, се убедих, че наистина България е най-красивата страна, а най-хубавото място в нея е моят див имот край Радомир, село Друган, махала Старо село, близо декар и двеста място – камънак, останал ми в наследство от моя дядо Здравко. Там писането се ражда по щастлив начин.
Какви са ти спомените от първите публикации? А от дебютната книга?
Когато излезе първата ми книга „Разкази за приятели“, не можах да отида на представянето, защото децата ми бяха малки. Сборникът спечели една от по-малките награди на фестивала „Южна пролет“ в Хасково и майка ми каза: „Не си никакъв писател, щом не спечели голямата награда. Зарежи писането докато е време. Учи медицина, за да се гордея с тебе. Щом не си спечелила голямата награда, значи нищо не става от тебе“. Баща ми обаче беше много щастлив, не зная как убеди мама да вземат децата, за да си отспя. По това време ми се спеше и денем и нощем, следвах във Великотърновския университет английска филология и за своя чест ще кажа, че по това време най-ниската оценка на изпит беше петица. Моята свекърва, светъл път на душата ѝ, Богдана Георгиева, беше библиотекарка, изпитваше огромна обич към книгите. Гледаше малкия ми син – бебе, за да мога да чета книгите на английски език за изпитите. Оттогава здраво е укрепнала обичта ми към английската и американската литература – изчитах не само задължителните, но и всички книги от даден автор, защото ми беше много по-добре да чета, отколкото в ушите ми да пищят децата. Тогава успях да напиша и втората си книга, „Разкази от сол“, излязла след 10 ноември 1989 г. Нямам нито един екземпляр от тази книга.
Сред майсторите си на късия разказ в нашата литература. Някои казват, че разказът е царят на литературата. Ще се присъединиш ли към подобно твърдение?
Дали съм майстор, или не, ще покаже времето. То е най-точният литературен критик. Всеки жанр има своята красота – за да пиша разкази, ми е необходимо свободно време, каквото рядко съм имала на разположение. Винаги съм работила в София, а живея в Перник – хората говорят за вдъхновение, при мене вдъхновение е свободното време. По кратките разкази личи, че то, времето за разкази, в моя случай е много малко. Пътува се с влак по час и нещо в едната посока; излизам в шест и половина сутрин и се прибирам към осем и половина вечерта. Не майсторство, просто радост е, че се е появил свободен час, за да напишеш нещо, което е останало в главата ти, което те е мъчило дълго време. Никога не съм била началник на някого, винаги съм била в отбора на хората без протекции, без референции, без телефонен звън в тяхна полза – затова се научих да превеждам разказите и романите си сама. Така да не завися от подкрепата на когото и да било, разчитам на Вселената. За да запазя работата си, взех изпити, доказващи, че владея немски език и френски език, така че моят път е винаги бил трудният. Убедена съм, че трудното прави ума и гърба, мускулите и костите много здрави.
Нито похвалите, нито критиките ми влияят особено. И когато ме хвалят, и когато ме критикуват остро, продължавам да пиша. Правя го хубаво или лошо, иначе няма да мога да изтърпя бремето на живота.
Какви тенденции се наблюдават в жанра на късия разказ през последните години?
На първо място остър, стигащ до болезненост реализъм. Пестеливост по отношение на прилагателни, стегнатост на изказа. Аналитичност. Това забелязвам, защото това привлича погледа ми към разказа. Не мога да твърдя, че съм чела толкова къси разкази от български автори, колкото ми се е искало. Моите обичани автори са Чехов, Ани Пру, Фланъри О’Конър, Алис Мънро – превеждала съм с огромна радост разкази на Алис Мънро много време преди тя да спечели Нобеловата награда за литература. Най-обичаният ми автор на къси разкази е Йордан Йовков, с него съм пораснала, баща ми – електротехник – знаеше разказите му наизуст и дълго време мислех, че двамата са приятели и заедно пият във вторник и четвъртък чаша ракия в кръчмата „Левчето“. През последните години много хора в България пишат разкази, това ме радва. Нека посоча сборника „Кедер“ на Йорданка Белева, много красива книга! Едва ли бих могла да следя – както ми се иска, постиженията в българския разказ поради чисто практически причини. Слушам проза на английски език, аудиокниги – за да разбера как големите майстори, нарушавайки граматическите правила, използвайки инверсии, за които в университета намаляват оценката ви, поставят фокуса именно върху фразата, която ги интересува. Всяка минута във влака, по време на пътуване със самолет, с кола слушам аудиокниги – големите световни майстори в превод на английски език. Това много помага, когато превеждам моите неща, смазващо трудно е. Писането е радост, преводът огромно изпитание, при което всеки момент крие риск от пълно фиаско.
Кои са характеристиките за добрия разказ?
Характеристиките на добрия разказ неизменно са следните: този разказ остава в живота ви като приятел, като съдник, като позвъняване на вселената, която ви напомня да не извършите нещо подло, да не предадете някой човек. Добрият разказ е като дума от майка ви – много строга жена, която обичате въпреки строгостта и ината й. Добрият разказ е като спомен от баща ви, разказвал ви наизуст „Най-малката сестра“ на Йовков. Добрият разказ е чашата вода, която мъжът ви дава, ако сте страшно съсипана след дългия работен ден. Добрият разказ е пакостите на децата и усмивките на внучетата ви. Това са характеристиките на истински добрия разказ за мене. И най-важното – не го забравяте никога.
Освен че си майстор на разказа, определено си и сред най-добрите ни съвременни белетристи и на по-обемните жанрове до романа. Кое, според теб, се пише по-трудно?
Писането е свобода – нима фактът, че е трудна, я прави по-малко красива? Какво ще напиша, зависи от свободното време – открива ми се възможност да пиша романи, когато съм на писателски резиденции. 24 часа в денонощието съм свободна. Пиша почти през цялото време – отслабвам 3-4 килограма, не излизам от стаята, ям каквото е останало, не зная на кой свят съм и като лудите говоря с хората в романа. Когато после чета написаното, не мога да повярвам как се е случило и как се е получило. За разказите имаш два часа през нощта – цял ден си превеждал, телефонът е звънял. Трябвало незабавно да действаш с превод, с редактиране, да се консултираш с колеги. Ако не искате да пишете, ако нямате жажда като на умиращ от писане – ще стоите ли до 2 след полунощ и на другия ден да станете в 6 сутринта? Тук не говорим за трудност, а за глупост, както казваше майка ми: „Ако писателите са като тебе, те са глупав народ“. Баба ми, която можеше да чете само късите думи от 4 – 5 букви, а дългите ги сричаше цяла минута, ми повтаряше: „Яж повече, оти че се откинеш“. Но тя знаеше наизуст песните за Крали Марко, Хърватска девокя (девойка), Хрельо Клилратица и беше една вълшебна жена. Брат ми и аз слушахме приказките ѝ със зяпнала уста. Радвам се, че моят внук в Германия носи нейното име Лазар – тя беше Лазарина, светъл път на душата ѝ.
Каква е ролята на биографията при теб?
Биографията принадлежи на миналото. Онова, с което разполагаме, е днес и сега. Сега да пишем, сега да откъсваме минути и седмици от времето си – защото това откъснато време е най-огромната печалба. Чувстваш се така, като че си в друга, щедра галактика в часовете, докато нощем или през деня – няма никакво значение кога – си писал. Биографията има значение за издателите на запад – публикации в някое престижно литературно списание, реномирано издателство ти донасят, както се изразяват редакторите, ярко перце върху шапката ти. Наистина, литературните критици в САЩ зорко следят периодичните университетски издания, избират разкази, съставят антологии и ако имате късмет разказът ви да е избран, ви поканват да им изпратите свой сборник от разкази. Но това е само открехната врата и не означава, че ще публикуват книгата ви, ако не им допадне.
Как възникват сюжетите при теб?
Много ми е трудно да отговоря на този въпрос. Понякога срещам човек на гарата, мъж или жена, млад, стар, и виждам някаква история. Друг път слушам музика – мелодията ме хваща до такава степен, че ще се блъсна някъде, ако не спра колата, ако едновременно слушам и карам. Случвало ми се е да спра радиото, след това никак не ми върви цяла седмица; идва някакъв разказ, сигурно от музиката, и ако го напиша, нещата отново тръгват добре. Това със сигурност е самозаблуда, но все така се получава. Понякога чувам откъслечни думи и историята идва. Ако нещо ме зарадва, може да дойде история, по-скоро не идва. Разказите ме засипват, когато ми е трудно, когато съм превита от унижение, когато не мога да се справя с нещо и се налага да търся помощ. Историята, която идва в последствие, е хубав подарък за мене.
Какво е мнението ти за съвременната българска проза?
Имам поглед върху романите, публикувани от български автори през 2019 г. Мога да кажа, че днес има силна белетристична вълна. Мощна проза, силна. Бих изтъкнала романите „Хроника на неведомото“ на Николай Терзийски, „Струни“ на Радко Пенев, „Нула време“ на Николай Табаков, „Компарсита“ на Димитър Шумналиев, „Поразените“ на Теодора Димова, „Чудовището“ на Владимир Зарев, „Балкански ритуал“ на Георги Тенев, „Малкият бог на земетръса“ от Петър Денчев, и, разбира се, „Албатросът“ от Деметра Дулева! Прави ми впечатление аналитичността, анализа на миналото, многостранната обрисовка на настоящето. Реализъм, философска дълбочина, красота на изказа. Прави ми впечатление също така, че имаме мощен белетристичен талант и в областта на фентъзи прозата в лицето на Никола Чалъков, неговият роман „Изпитанието на розата“ е много увлекателен, с потенциал да стане бестселър. Силният приключенски роман „Преследването“ на Симеон Ботев също е заявка за светли постижения в бъдеще поради таланта и умението на автора да държи читателя без дъх до самия край на книгата.
Би ли посочила имената на млади български разказвачи, които са те впечатлили в последно време?
Николай Терзийски – това момче, родено през 1983 г., притежава необикновено ярък и щедър белетристичен талант! Петър Денчев, Йорданка Белева, Деметра Дулева с нейния роман „Албатросът“, Росен Карамфилов – ние сме страна, богата на белетристичен и поетически талант!
От кои български и световни писатели си се учила и са ти помогнали в известен смисъл?
На първо място Йордан Йовков. Заради своя баща, още не можех да чета, а можех да разкажа по памет почти без отклонение от оригиналния текст разказа „По-малката сестра“. Гео Милев с тази ненадмината, блестяща поема „Септември“; Димчо Дебелянов; Димитър Талев; безспорно Чехов с неговите блестящи разкази и ненадминатата за мен „Степ“; Маркес „Сто години самота“, макар че след прочита миналата година – 2019, очарованието сякаш избледня; Алис Мънро; Маргарет Атдууд; Фланъри О’Конър; Томас Ман; Мопасан; Флобер.
Съвсем заслужено си сред най-превежданите български писатели в чужбина (най-превежданият). Наскоро разказът ти „Кръв от къртица“ бе включен в учебник по литература за осми клас в САЩ. Там си заедно с разкази на Едгард По, Рей Бредбъри, Айзък Азимов. Това стимулира ли те?
По-скоро го отчитам като случайност, разказът се е вписал в кръга на литературните цели на авторите. Този разказ е писан преди повече от 30 години и понеже беше къс, лесен за превод, се насочих първо към него – преведох го сравнително бързо, за един ден, на английски език. Просто този разказ имаше доброто щастие да попадне в точното време на точното място. С колко много разкази на талантливи писатели това не се е случвало… Един разказ не прави писателя; за да бъдеш писател, разказите трябва да стесняват територията на болката и унижението. Тези разкази трябва да бъдат вход към смелостта, обичта и човешкото достойнство. Ако това се случи, написалият ги наистина може да мисли, че е писател – това едва ли ще му помогне да си купи хляб, лекарства, да си плати сметките. Писателят е уязвим повече от другите хора, защото освен собствената си болка, го боли и болката на непознатите хора. Писателите, поетите, за жалост, наистина имат дяволски чувствителни рецептори за безчестие, болка и гнет.
Отличен преводач си. Кое е по-трудно – преводът или собственото творчество?
Преводът е красиво и кърваво изкуство. Случвало ми се е да превеждам една страница цял месец. Пиша, после я преработвам, преработвам я пак – десетки пъти. И накрая резултатът не ми харесва – в това е трудността. Да го направиш литературния превод така, че да си кажеш: „Браво майсторе, оставил си в тъканта на превода чудото, което истинският майстор, авторът, е създал.“ Обикновено съм кротък и сговорчив човек – това не се отнася единствено към преводите, които получавам и чието качество трябва да оценя. Никога не обиждам човека, просто го връщам за преработка. Не си пожелавам такъв редактор, каквато съм аз.
Когато пиша, съм на оня свят, то не е писане, разходка е до лошо място, а раждането на текста е намиране на път към здравото, към доброто. Често ми се случва да пиша на компютъра толкова бързо, че натискам погрешно букви. След това не мога по никакъв начин да разчета написаното. Наистина ми е интересно да направя тези пасажи отново. Луда жена, казвам сама на себе си. Какво си мислела тогава? Никой не знае – аз обичам загадките и повторното раждане на тези загадъчни пасажи ми носи светло удоволствие. То е като разгадаване на убийство, изобличаване на престъпник, спринт към справедливо и защитено място.
Имаш, съвсем заслужено, присъдени литературни награди. Това стимулира ли те?
Давам си сметка, че понякога присъждането на наградите зависи от конюнктурата, от литературните предпочитания на журито, от различните проекции на икономическата и политическата обстановка в страната, в която е присъдена наградата. Да, прекрасно е човек да получи награда, но аз се опитвам да я приема, както се приема хляб след остър глад – хапваш, добиваш сила да започнеш нещо ново. Но и да не печелиш награда, изпитваш същото нетърпение да работиш върху новото. Истинската награда е като уважението към хляба – знаеш, че след като си похапнал, можеш да прекараш часовете си или в мързел, или в работа. Литературният хляб си струва само когато духът и кръвта ти работят отново в полза на смелостта, добротата и достойнството. Иначе в наградата едва ли има смисъл.
Сега и преди, Дрезден, Германия, Фотография: Росен Калпачки