За покварата и надеждите

Духът укрепва с добродетели, 

както тялото със здравословна храна.

На двете фотографии се вижда интериорът на изоставеното читалище в град Шипка, свидетел на пасивността, с която допуснахме духовната разруха. Сградата е построена през 1930 година с все още видимо интериорно великолепие. Читалището е основано преди 160 години.

Не знам какво е моментното състояние на сградата и каква е днешната му съдба, но тези фотографии показват само един детайл от хроничното духовно пропадане. Бутафорните възстановки на крепости и площади, станали традиция в последното десетилетие, не компенсират липсите и не връщат „духа на мястото“.

Върху това си струва да се замислим.

За бутафорията, с която маскираме покварата, Бенжамен Констан има безкомпромисно мнение: „Покварата намалява, като се маскира“.

Как я маскираме? Като имитираме поведението на добродетелните, за да убедим всички, че сме също добродетелни и да ни допуснат до себе си. Молим се, кръстим се богоугодно и разчитаме, че с тези външни изяви на добродетелност ще бъдем приети като добродетелни християни. Нашите добродетели идват чрез другите, които ни мотивират да поставяме маската на добродетелността, за да бъдем възприети като неделима част от човешката общност. Иначе бихме били себелюбиви и посредствени самотници.

Ето някои данни в контекста на показаната фотография:

• През 1985 г. общият брой на библиотеките в страната е бил 9800. Читалищата – около 4 000.
• През 1994 г. библиотеките са вече 8166, от които 3727 са читалищни.
• Днес България има по достъпните данни между 3 371 и 3 500 читалища.
• Освен намаляване на библиотеките през последните години, намалява броят на читателите и на заемния библиотечен фонд.
• От 1989 година насам попълненията с нови книги са намалели с 2/3.
• Чуждестранната литература, доколкото я има, е предимно от дарения.
• Библиотеките и читалищата не разполагат с почти никакви нови технологии за библиотечно управление.

Това е днешната маска на обществото, погледната през фактите. Не я сваляме, за да не се сблъскаме с неприветливото лице на духовното обезличаване.

Ларошфуко пише: „Ние тъй сме свикнали да се преструваме пред другите, че накрая започваме да се преструваме и пред себе си“.

Самозалъгваме се. Обществото предпочита красивата илюзия пред истината.

А истината е, че в себелюбието и егоизма си оставихме неконтролираните от незрялото общество политици да ни върнат обратно по пътя, който вече сме извървели от килийното училище, през класните училища, до днешните гимназии и университети, въпреки че българските университети днес са твърде далеч от челото на световната академична общност. В първите 1000 университета в света само Софийският университет е успявал да се нареди между последните двеста. Останалите са само за вътрешна консумация. Медицинското образование е далеч от световните стандарти, дори от стандартите на времето преди „демокрацията“. Образованието на децата ни все повече зависи от тяхната лична амбиция и жажда за самообразоване, отколкото от качеството на образованието, което получават. Числото на преподавателите, които приемат преподаването като мисия, драстично намаля. Изчезнаха ерудираните бохеми, които събираха студентски тълпи и всеобща възхита. Стремежът към знание едва си пробива път през телевизионната простащина и свинските медии.

Този поруган роял от фотографията и тази помръкнала святост – българското читалище,  са символ на загубената страст към просвета и дух.

Това е днес България.

Остава надеждата, че това читалище и тази сграда все пак ще имат по-радостна съдба от тази на образованието и духовността в България.

А трябва да убедим децата си, че сме направили света по-добър за тях. Но как?

Човечеството поумнява, но не помъдрява.

Последните 100 години взеха повече човешки жертви, отколкото всяко друго столетие. Няколко световни войни, нацизъм и Холокост, концентрационни лагери, Колима и Гулаг, гладна смърт на милиони в Украйна и стотици хиляди в Африка, апартейд, две вероломни атомни бомби над Хирошима и Нагазаки, унищожителни войни във Виетнам, Афганистан, Ирак, Либия и Сирия, бомбардировки над Белград – хиляди невинни жертви, унищожени артефакти от древни цивилизации, хаос и насилие в региони на света, които споделят други ценности и не желаят демокрация, наложена с външна сила, непонятна за тяхната културна традиция, религиозни порядки и хилядолетни традиции. Всичкото това насилие противоречи на духовните ценности на християнството и човешката цивилизация.

Вече три десетилетия експериментираме в Отечеството си, което след неуспешна оперативна интервенция превърнахме в хибрид от недоразвит социализъм и развратна клептокрация. Цената, която платихме, е достойнството на родителите ни и безчестието на обществото, което мултиплицира духовния разврат и политическата мерзост. Надеждите на децата ни заспиват в безнадеждната ни кротост. Ние се примирихме да живеем като малки хора (по Румен Леонидов), джуджета, изгубили своето вълшебство, въоръжени с конформизъм и бездушие към ближния и общото благо. Бунтът ни срещу мерзавците е кухненски, с мирис на мезе и ракия, „танго със спомена“ за минало величие, за което нямаме никаква лична заслуга. Превърнахме се в поколение от носталгици, „подземни“ критици, които узакониха тиранията на необразованите богаташи и овластените простаци, самодоволни крадци на детски мечти.

На бъдещите политици, които ще правят опит да върнат Отечеството ни в тази държава, ще припомня думите на стария мъдър циник Хенри Чарлз Буковски:

„Политиката и властта са като жена – увлечеш се сериозно по нея, но накрая се оказваш дъждовен червей, размазан от чепика на някой докер“.

Когато прегърнете отново децата си, не забравяйте, че всичките им надежди за по-добър свят са свързани с нас, техните родители.

Коста Костов

юни 2021