Влюбен в гените и скаран с Бога, Ричард Доукинс написа най-провокиращата книга за еволюцията – The Selfish Gene. В “себичен ген” Доукинс не включва всекидневния смисъл на егоизъм и липса на съпричастност. “Себичните гени” бдят над организма, те пренасят през поколенията здравословните вариации на гените. В тази книга са представени и гените на културата – меми (гр. mimeme – имитирам). Аурата на съвременната генетика се появява през 1865 г. в една манастирска градина в Бърно – там Грегор Мендел кръстосва семена от грах и открива първите закони на наследствеността. След около век, през ноември 1951 г. историята се пренася в King’s College в Лондон – там Розалинд Франклин, влюбена от дете в науката, изнася лекция за изследванията си на структурата на ДНК. Джеймс Уотсън, тогава 25-годишен, също присъства на лекцията. След това той се връща в Кембридж и заедно с Франсис Крик продължават да правят техния модел на ДНК. Те имат и копие от кристалографския портрет на ДНК, направен от Розалинд Франклин на 2 май 1952 г. в King’s College. Така Крик и Уотсън правят „своя” модел на ДНК – завършват го в събота вечер на 23 феруари 1953 г. в стая № 103 в Кавендишката лаборатория в Кембридж. След това отиват в кръчмата The Eagle и съобщават на приятелите си, че са открили „структурата на живота”1.
След години Douglas Noel Adams – автор на известния “Пътеводител на галактическия стопаджия” – се гордеел, че съкратено името му се изписва DNA (DeoxyriboNucleic Acid) и, че е роден в Кембридж една година преди нейното „раждане”.
Не беше късноесенна вечер, но пак бе „сезонът на легендите и чашите” (Христо Фотев, „Морето“) – единственият сезон на Бургас. И пак бяхме седнали в “Малкият лисик” – този път говорехме за Ричард Доукинс – един от съвременните протагонисти в дарвиновата теория за еволюцията. За книгите му, особено за The Selfish Gene, където той разказва за мисията на гените, успяващи да преминат дългия път на еволюцията. И за гените на “зелената брада”, разбира се!
„Малкият лисик”, регистрирана официално, като „Латинка”, е кръчма, сгушена под високите дървета зад гърба на “Краставицата” – архитектурно величие на един от крайбрежните райони на града. Интериорът на „Лисика” ни посреща с ергономично опростената си инфраструктура: девет маси, една класическа печка със зачервени от огъня дърва и кухня, в която се правят най-хубавите кюфтета и кебапчета – реминисценция на онези през ученическите ни години с Ичо Петлярката и със собственика Стоян Георгиев, по прякор Малкия лисик, брат на Димитър Георгиев-Лисика – и двамата най-добрите печатари на града през миналия век.
Точно в тази бургаска вечер любознанието на Петлярката ме провокира да му разкажа историята на гените на зелената брада – една метафора на Ричард Доукинс, която наскоро бе доказана научно: внесените в САЩ огнено-червени мравки (red imported fire ants – RIFA) опазват популацията от мравки, които имат алтруистични гени и изяждат цариците, които нямат такива гени. Дадох на Ичо отпечатък от статията на Keller и Ross, озаглавена Selfish genes: a green beard in the red fire ant (Nature 1998; 394: 573-575). И той се зачете – любознанието му винаги е било по-силно от желанието му да пие водка. Задълбочен в историята на Зелената брада, Петлярката заговори на глас, кръчмата се превърна в аудитория, клиентите – в студенти, Христо Захариев (името на Ичо по паспорт) – в професор по еволюционна биология.
Ето само откъси от лекцията: “Eфектът на зелената брада се ръководи от група гени, които осигуряват: първо – синтеза на сигнали със специфична миризма, в случая с мравките – феромони; второ – разпознаването на тези сигнали, и трето – съхраняване на популацията, която излъчва алтруистичната миризма. Накратко, уважаеми колеги, Зелената брада е вид генетичен непотизъм.” По-нататък професор Захариев каза, че “непотизъм” произлиза от латинското nepos (внук, племеник) и, че от студентските ни години до днес непотизмът често идва в България.
Лекцията приключи, кръчмата стана пак кръчма, клиентите – клиенти, професорът – Ичо Петлярката. Малко по-късно среднощните акорди на чашите затвориха “Малкия лисик”. И всеки от нас тръгна към къщата си, а Зелената брада се завърна при огнено-червените мравки – в Тексас, на хиляди мили от Бургас.
___________
1 Евристичните приноси на Розалинд Франклин са омаловажени, както в книгата „Двойната спирала” на Джеймс Уотсън, така и от списанието Nature и Нобеловия комитет на Шведската академия на науките, която удостои само Уотсън, Крик и Морис Уилкинс с Нобеловата награда за медицина за 1962 г.
