Трагизмът на човешкия живот е не толкова в конфликта на доброто и злото, а в конфликта на ценности.
Николай Бердяев, „Йерархия на ценностите. Цели и средства”
Кризите – финансова, икономическа, политическа – идват и си отиват, но хората и обществото продължават да страдат от кризата (на йерархия) на ценности. В Китай и Япония „криза” се изписва с два иероглифа: единият е за „опасност”, другият – „възможност”. Но не и в България, където има изобилие от объркани приоритети на ценности – не количеството и консумацията на стоки, телевизионни сериали и жълто-силиконови вестници, а качеството на живот* на хората е най-важното. Тук „йерархията на ценностите се определя според принципа на ползата, при пълно равнодушие към истината” в здравеопазването, образованието и науката.
Абрахам Харолд Маслоу (1908–1970) е създател на постфройдистката психология – той описва теорията на човешката мотивация и йерархия на ценности в две поредни статии през 1943 г., които за първи път през 1962 г. представя обобщено в книгата „Психология на съществуването”. Хората се различаваме по равнището на надфизиологичните си потребности – знание, творчество, морал, сътрудничество, съпричастност. И на върха – йерархия на ценности и самореализацията – това, което всеки, но с различни средства и цели, се стреми да постигне. Тази йерархична пирамида се отнася и за обществото, може би и за политиката.
А нашият народ го е казал по-ясно: „Който учи, той ще сполучи.” По-късно – на 15 април 1892 г. – Стоян Михайловски написа:
Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, гдето знанието живей!
Да, но около 7 април – ден на лекарите и медицинските сестри – научихме, че 600 български лекари напуснали Родината и отишли да работят в чужбина – „напредваме”, през 2010 г. техният брой беше 481. Затова запитах 10 български лекари, завършили наши университети, защо емигрираха? „Защото съм ненужен и неискан специалист в България” – отговори един от тях. За мото беше написал реплика от второ действие, втора сцена на “Хамлет”:
Може да съм затворен в орехова черупка
и да се считам за крал на безкрая.
И продължи, че в книгата “Вселената в орехова черупка” гениалният математик и физик Стив Хокинг – професор в университета в Кембридж – обяснява научно тази реплика на Шекспир, но ние, негениалните, не можем да усетим неговата тревога за разширяването и безграничността на Вселената. Ние се измъчваме от живота в черупката, особено тази, наречена България – написа моят приятел емигрант. И емигрираме, за да търсим по-добра следдипломна квалификация, по-добри условия за работа, по-добър стандарт на живот и по-добър социален статут.
Въпреки че около 7 април министър-председателят каза, че лекарите получават повече от министри и депутати (надявам се, че на 24 май няма да каже, че това се отнася и за учителите и учените). И, че като строим спортни зали и пътища, не остават пари за болниците – не ми се вярваше, но чух този празничен поздрав по една от българските телевизии. С голямо уважение към всеки всеотдаен труд за доброто и радостта на човека, включително този на големите спортисти, не е ли ясно на министър-председателя и на другите политици, че един нобелист е много по-престижно постижение за всяка страна, отколкото един или пет олимпийски и световни шампиони.**
Тогава написах на моите емигранти следните стихове от “Котка и гълъб”:на (д-р) Калин Терзийски
От смешна пушка,
стреляща със въздух,
беше лишен гълъбът от правото си на летене
във неговия роден въздух.
От Кембридж, Каназава, Токио, Ню Орлеанс, Бремен, Сейнт Луис, Бостън, Торонто, Ваймар, Синсинати ми отговориха, че това е една много тъжна метафора за причините на емигрирането от България. И продължиха: голямата разлика е, че там заслужилите (лат. meritо) със способностите си хора са на власт (гр. kratos) във всички сфери на човешкия труд. Докато меритокрацията не съществува в България.
И разбрах, че Кралят на безкрая няма скоро да се появи в България. А и Христо Фотев отдавна бе написал:
О, самота с кошмарните претенции
на някаква родина,
на отечество!
… Там някъде –
на дъното на самотата – Родина!
Изгнание е тя – и нищо повече!
Quo vadis, medici? – запита друг от нашите емигранти. И продължи: “Интуитивно мога да обобщя, че емигранти, работещи в престижни университети и болници на света, ще се върнат и ще дадат много на България. Истината обаче е, че няма научни доказателства, които да подкрепят интуицията.”
За да сполучим, господин министър-председател!
* На политическо равнище за начало на концепцията за quality of life се приема програмната реч The Grеat Society на американския президент Линдън Джонсън през 1964 г. „Доброто общество” звучи много по-престижно от “добрите магистрали”, за които прекалено често говори българският министър-председател.
** Освен с колеги, израстнал съм с поети, артисти и спортисти (гимнастиците Васил Константинов – вуйчо ми, Стоян Коев, Велик Капсъзов, Минчо Тодоров, Никола Проданов, атлетката Диана Йоргова, футболистите Никола Димитров и Бончо Бонев…). Като ученици в бургаската гимназия бяхме дори национален отборен шампион по спортна гимнастика (1953-1957). Неотдавна с мои приятели написахме отворено писмо в подкрепа на Христо Стоичков за избирането му за доктор хонорис кауза. Накратко, „Платон ми е мил, но истината ми е по-мила” – казал Аристотел на своя учител. Така за мен един нобелист е по-ценен от пет олимпийски и световни шампиони. И приемането на световно известни учени, писатели и артисти в кабинетите на политици е по-достойно и по-престижно, отколкото приемането на певици от съседни и далечни страни. Казано с други думи, в честотния речник на политиците думите „здравеопазване”, „училище” и „университет” трябва да са много преди „пътища” и „футбол”, което означава, че ще ги виждаме по-често в библиотеки и научни лаборатории, отколкото по футболни игрища и тенис кортове – и държавата ще инвестира приоритетно в здравеопазването (задължително в спортни зали, басейни и стадиони за здраве), в образованието и науката. И след това в магистрали и зрелищни спортни зали.
Възхвала на лекаря
През 2006 г. Самуел Финци бе признат за „най-добрия Иванов“, за което получи наградата на Берлинската театрална среща за пиесата на Чехов „Иванов“, режисирана от Димитър Гочев на сцената на „Дойчес театер Берлин“.
Днес, четейки вестник „Черно море” (30 май 2012 г.), за мен Иван Иванов от Добрич стана „най-добрият Иванов”. Именно той ми даде куража за „Възхвала на лекаря” – тази, която отдавна исках да напиша, но все отлагах, опасявайки се, че може би няма да бъда разбран от хората, пострадали от системата на българското здравеопазване.
Иван Иванов или „Читателят”, както е изписан на 5 страница в споменатия брой на „Черно море”, споделя възхвалата си за лекарския екип на неврохирурзите Явор Енчев, Тони Аврамов и Николай Илиев – под заглавието „В МБАЛ „Света Марина” попаднах на невероятни хора”.
Това е най-после еврика, свеж въздух след толкова много хули към лекари, изписани от жълти журналисти и от набързо избрани професори, например политолога Евгений Дайнов, който, закърмен от страниците на „Работническо дело” (в Оксфорд), се превърна в един от първите пехливани на медийния тепих на демокрацията в България. По повод мнение на Дайнов, озаглавено „Край! Няма да им легна на лекарите” (вестник „24 часа”, 1 декември 2011 г.), един достоен лекар – доцент Коста Костов от Военно медицинска академия в София – писа наскоро в списание InSpiro: „Такива като Дайнов са осеменители на лицемерието и не вярвам на обществената им загриженост и топлината на чувствата им.”
„Всичко това, г-н Дайнов, превръща вашето писание в едно безумно оклеветяване на българския лекар. Вашите жлъч и гняв, пропили статията, отговарят на манталитета на един озлобен и насъскан средно интелигентен български индивид. Не забравяйте, г-н Дайнов, че гневът е смъртен грях…” – уточни професор Панайот Танчев от Лайпцигския университет (вестник „24 часа”, 14 декември 2011 г.).
Иван Иванов вероятно не е нито политолог, нито професор, но е изразил мнението си за лекарите с човешка топлина и благодарност: „За такива специалисти трябва да се говори всеки ден… Трябва да бъдат всеки ден на първите страници на пресата… Нека България да знае, че има и добри лекари, които отдават живота си, за да помагат на другите!”
Вярвам, че България знае това. Но хората, които са избрани да управляват българското здравеопазване, образование и наука – министрите – нямат съвременната компетентност за тези най-човешки и най-социални дейности за всяка страна.
Така мисли и японският писател Харуки Мураками: „Избирайки между една висока, солидна стена и яйцето, което се счупва върху нея, аз винаги ще стоя на страната на яйцето. Но какъв е смисълът на тази метафора? Помислете за нея по следния начин: всеки от нас, повече или по-малко, е едно яйце. Всеки от нас е уникална, незаменима душа, обградена от чуплива черупка. Това важи за мен и то важи за всеки от вас. И всеки от нас, в по-голяма или по-малка степен, е изправен пред висока, солидна стена. И стената си има име: това е Системата. От Системата се очаква да ни защищава, но понякога тя заживява свой собствен живот и започва да ни убива или ни принуждава да убиваме други – студено, ефективно, систематично. Целта на една история е да бие тревога, да държи светлината неотлъчно фокусирана върху Системата, за да не й позволи да оплете душите ни в мрежата си и да ги унижи.”
И така, „Системата, Санчо, е на върха на копието” – казал Дон Кихот преди 400 години. Дайте Системата на добрите лекари и те ще я променят – за възхвала на здравето и на хората, които се грижат за него! Това ще има хуманни и икономически стойности – увеличаване на брутното човешко щастие и на брутния вътрешен продукт на България.
