Ядката на разказа не трябва да присъства пряко в художествената тъкан

Вече 40 години си в българската литература. Каква е равносметката?

Ако броим публикациите в „Родна реч”, дори 42. Каква е равносметката? 23 книги – с разкази, есета, очерци. И дори една стихосбирка. Няколко стотици наистина верни читатели. Няколко награди. Това ми стига.

На последния Панаир на книгата в НДК, през декември 2019г., в един от дните давах автографи на щанда на „Рива”. Дойде едно момче, представи се. Живеел в Щатите, бил музикант там, дошъл си сега за Коледа. Каза ми, че откак баща му му дал да прочете „Всички на носа на гемията”, мой сборник с избрани разкази с четири издания, първото от 2005 г., си купувал всяка моя книга. Ето такива случки дават кураж на писателя.

Какви са ти спомените от първите публикации? А от дебютната книга?

Първите си текстове, къси разказчета, отпечатах в средношколското списание за литература „Родна реч”, тогава, през годините 1978/79 със 120 000-ен тираж. То стигаше буквално до всяко училище в страната. И като почнаха да валят едни писма от ученички… Лелчето ги носеше в класната стая, по 10, 15, 20 писма след всеки брой. Няколко от тези писма бяха от Петя Дубарова, още тогава истинска знаменитост. За нашата кореспонденция съм разказал в очерка си за нея от книга-

та си „Хора на перото”.

Но трябваше да минат още десет години, за да издам през 1987 г. дебютния си сборник с разкази „Четиво за нощен влак” – в библиотека „Смяна” на изд. „Народна младеж”, с редактор Весела Люцканова и рецензент Генчо Стоев. Чаках нетърпеливо книгата, както всеки млад автор. Минавам един ден за пореден път през издателството и научавам от секретарката, че книгата вече е отпечатана. Разбрах и в коя печатница.

Но кога ще я разнесат по книжарниците, един Бог знае, тогава нещата ставаха бавничко. Купих шише ракия, появих се в печатницата, някак проникнах вътре. И срещу това шише ракия печатарят ми даде една бройка. Веднага седнах в едно кафене на близкия булевард и за един час прочетох книжката. И изпаднах в недоумение – бях писал тази книга 7-8 години, а я прочетох за един час. Това ми се стори много несправедливо. Чак след години разбрах, че тъкмо в това се състои висшата

справедливост.

Сред майсторите си на късия разказ в нашата литература. Някои казват, че разказът е царят на литературата. Ще се присъединиш ли към подобно твърдение?

Да, хубавият, големият разказ, разказът-шедьовър при късите разкази не се среща под път и над път. Дори и при такъв майстор на разказа като Дино Будзати например не всичко е 100 октана. Може би това твърдение се е вкоренило поради факта, че при дългите жанрове, при романа и повестта достойнствата на текста могат да изкупят някои забележими или недотам забележими слабости. При късия разказ, поради обема, всичко е на тезгяха и личи отдалеч. Но, в крайна сметка, тъкмо преодоляването на клишетата, на закономерностите,

на вече покорените върхове е сред най-големите достойнствана битието на съвременния къс разказ. Той общо-взето може да се разглежда като най-меродавната лаборатория, където се изпитват новите литературни техники и практики. В този смисъл, ако се позовем на „Междуетажие” на Хулио Кортасар или на „Рай зелен” на Макс Рукет, златното правило е – липса на правила.

Какви тенденции се наблюдават в жанра на късия разказ през последните години?

Не смея да твърдя, че разполагам с цялостен поглед върху продукцията, за да откроя важните тенденции. Но все пак, от моята камбанария, ще се докосна до няколко. На първо място, разказът смело привлича ресурс от чисто журналистическите жанрове – репортажа, пътеписа, очерка. На второ място – задълбочава се тенденцията към минимализъм, към оглеждане на голямото в малкото. На трето място – езиковите спирачки все повече падат в желанието за максимална правдивост. И на четвърто – като че ли ефектната, едноразова или двуразова поанта, тип О. Хенри губи инерция за сметка на разширяването на вътрешния обем на разказа.

Кои са характеристиките на добрия разказ?

Мога да говоря за себе си – големите уроци на Хемингуей (но и на Йовков) – ядката на разказа да не присъства пряко в художествената тъкан – остават. И заедно с това – пълноценно, ярко описание на персонажите, необичаен ъгъл на изображение, точен език, наличие на съдбовност и вярна емоционална температура.

Каква е ролята на биографията при теб?

Важна. Както, предполагам, при повечето автори. Житейският опит на автора е онзи цимент, който придава

якост и достоверност на постъпките на героите, без значение дали са реални или измислени.

Как възникват сюжетите при теб?

Може да е жест, може да е фраза, може да е лице, може да е мелодия, може да е нещо прочетено. Веднага в мен нещо застава нащрек и казва – в това има потенциал, от това може да стане разказ. Втората стъпка от алгоритъма го съхранява някъде в паметта. Междувременно там този „предразказ” продължава, съзнателно или несъзнателно, да обрасва с различни елементи. Докато не дойде редът да излезе на бял свят.

Какво е мнението ти за съвременния български разказ?

Издават се много книги с разкази, но като че ли жаждата непременно за роман, и то касов, печеливш, хит и прочие, яде, къса живо месо от истинския устрем на разказвачите.

Би ли посочил имената на млади български разказвачи, които са те впечатлили в последно време?

Ще откроя имената на петима млади разказвачи, които са ми направили силно впечатление през последните години – Зорница Гъркова, Филип Маркулиев, Ангел Иванов, Венцислав Божинов и Георги Б. Геров. Има и неколцина още без книга, сред тях на първо място – Ралица Райкова.

Имаш присъдени литературни награди. Това стимулира ли те?

Наградите са важно нещо за писателя. Те го правят разпознаваем. И не на последно място, когато имат и материално изражение, му дават да поеме глътка въздух.