„Всяка любов е или първа, или предпоследна“*

Брой № 4 (32) / септември 2015, Някои спешни състояния в пулмологията

“Аз вярвам в прераждането на душите.

От първия още ден моята душа е тъй огорчена и отвратена от тоя свят, че за мене е ясно: сигурно някога е живяла в друг, по-съвършен.”

Димитър Подвързачов

 

Димитър Подвързачов е от онези български интелектуалци, които са плътта и душата на българската интелигенция от края на по-миналия и началото на миналия век. Това е най-доброто време на българския възрожденски дух, продължил подема от средата на 19-ти век, започнат от Големите възрожденци – Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, братя Миладинови, Петко Р. Славейков, Григор Пърличев, Стефан Богориди, и продължен от Симеон Радев, Пенчо Славейков, Иван Шишманов, Константин Величков, Константин Константинов и „последния възрожденец“ (както е наричан, защото е роден само 2 години след Симеон Радев) – Стилиян Чилингиров. До този одухотворен интелект, който по-късно съм срещнал прероден в Цветан Стоянов, Константин Павлов, а днес в словото на Борис Христов, Стефан Цанев, Румен Леонидов и музиката на Теодосий Спасов, трябва да се докоснат всички българи. Защото в това време на духовен упадък ще ни спасят словото и звукът на предците ни, които са имали копнеж по Идеалния свят и Абсолютната красота.

Надявам се тези три стихотворения на Димитър Подвързачов да бъдат за вас кратък полет към онова време и онези българи, които са тачили, обичали и носили България в душите си така, че са понасяли с вина и болка нейната незавидна съдба.

Коста Костов

 

На моя син

Ще дойде, Здравко, ден – последния

на твоя татко земен ден.

Склопи очите му на бедния

баща – и тихо просълзен

кажи: „Прибра се вече стария –

и всичко, що ми завеща:

една несбъдната мечта –

България!

 

Ти беше чужденец в родината –

прости ми, ако съгреша! –

Ах, ти бе свой, ала градината

на хубавата ти душа

векът безверен опожари я…

Тогаз едничко ти оста,

с което знаеше света: –

България!

 

С каква любов я ненавиждаше,

с каква жестокост я люби!

Отвърнат днеска – ти я виждаше

във бъдещето може би,

обтънала във лъчезария,

възкръснала като Христа,

земя на правдата света –

България!

 

Кълна се в твоите недостигнати

мечти – и в твоя сетен час:

Байрака, който не издигна ти,

ще го развея, татко, аз!

Зер твойта участ – претовари я

бог с тежки траурни цветя,

а аз ще дишам и пламтя

с България!”

 

И аз ще слушам с умиление,

над моя труп що шепнещ ти.

И във безплътните селения

тогаз ще, Здравко, отлети

успокоен духът на стария

баща – че в тебе възроден,

той ще живее бъдний ден

с България!

 

Аз нищо не направих

Уви!…Позорът вечно черви ще мойто чело:

Аз нищо не направих – о, вечен тежък срам!

Съмнение горчиво в мечтите ми бе се вплело,

И аз го не изгоних – а хвърлих всичко в мрака

На грозната забрава…И впуснах се тогаз

В наслади животински, със свойта млада страст,

Та всичко да забравя…А робът нека чака!

 

Епитаф

Роден аристократ –

във вечно безпаричие,

живя като във ад –

но с нужното приличие.

 

И в своя нежен страх

и весело безволие,

редактор бе на “Смях” –

умря от меланхолия!

______

* Един от блестящите афоризми на Димитър Подвързачов

 


 

Вашият коментар