Камен Донев е изключителен актьор. В мащабите на съвременния театър няма друг актьор, който така богато да съчетава актьорски комедиен талант с възможностите на драматург и режисьор. В последните 20 години аз не съм гледал такава експлозия на българска сцена.
Ако българският театър все още ме държи бездиханен в театралната зала, то това се случва само, когато гледам гениалните словесни колажи и театрална пластика на Камен Донев. Ако някой все още не е гледал „Възгледите на един учител за народното творчество” трябва да побърза да го направи. В противен случай ще остане неподготвен да говори за съвременния български театър и ще гради своите впечатления и театрални интереси от не съвсем безпристрастните номинации за наградите „Аскеер”.
Откъде тръгна? Как откри страстта си към танца?
Колкото и банално и клиширано да прозвучи, към 5-ти клас си изпросих от баща ми да ме включи в танцов ансамбъл „Найден Киров”. Той беше за по-големи и аз дори го изнудих, разиграх театър, за да ме пусне. Започнах от 5-6-ти клас 3 пъти седмично. Доставяше ми голямо удоволствие. Макар че баща ми проявяваше доста крайно отношение към мен – беше по-взискателен, по-строг, в никакъв случай не бях с привилегии. Когато си в такъв състав – с по-големи от теб – това те мотивира. Така стана и в театъра. Аз бях студент, когато Коко Азарян ме взе в театъра. Израснах между по-възрастните актьори – гледах ги, учех се от тях, те ме учеха, показваха ми… Много ми помогна това. Мисля, че е една добра форма за израстване.
Ти си широко скроен актьор. Какво стана с вашите общи проекти със Стефан Вълдобрев?
Стефан ми стана много добър приятел, да не кажа брат. Написа много хубава музика за мои спектакли. В последните години се откъснахме малко – той се насочи към киното, там вижда своето развитие, аз пък към постановките…
Ти ли подбираш музиката за своите спектакли?
Имам безпогрешен усет за музика. Виждам музиката в движението на хората, в хората на улицата, в автобуса, дори в предметите, виждам я във всичко.
В актьорските ти изпълнения се усеща умението ти да танцуваш, имаш страхотна пластика. Кое е най-голямото ти музикално вдъхновение?
Трудно ми е да кажа, да отделя нещо. Израснах в джаза – в Русе имаше страхотен джаз-живот. После дойде фолклорът. След това започнах да пътувам и си купувах много музика. Вдъхновение… – Пако де Лусия, много го харесвам. Също Джон Маклафлин. Но преди всичко класическата музика ме вдъхновява – Бетовен, Бах, Офенбах, хубавата класическа музика.
От кои професионалисти се учиш? Кое те накара да пишеш спектакли?
Да пиша започнах във ВИТИЗ, опитвах и постепенно се запалих. Вдъхновяват ме всички хора. От големите… Наред с Достоевски много обичам Казандзакис. Чел съм почти всичко от него. И пак отново. Всеки път, когато го чета – това е някакъв адреналин. Много обичам да наблюдавам хората, различни хора, с различни професии. Обикновено гледам да не ме видят, да не ме разпознаят и наблюдавам – таксиджията например, или учител, или друг…
Лекари например? И при лекарите има доста неща, които могат да намерят място в един твой спектакъл…
В новия ми спектакъл, върху който работя сега, за всеобщата просвета, обръщам доста внимание и на здравето – кое е полезно и кое е вредно, примери на злополучни докторски прояви…
Как се раждат при теб пиесите – спонтанно или ги обмисляш дълго?
Различно е. Винаги нося един тефтер със себе си, във всяко яке имам тефтер. И записвам разни идеи, които ми хрумват. От едно изречение мога да развия 5 страници. Друг път като факс идва всичко отгоре – сядам на пейка в парка и наведнъж написвам нещо.
Това, което е на сцената – импровизация ли е или запаметен текст?
Това е уточнен текст. Умишлено избягвам да импровизирам на сцената, защото като се знам какъв съм и особено ако публиката поддаде – тая картина може да стане много дълга.
Кой човек те вдъхновява?
Трудно ми е да кажа. Учител ми е Азарян. Много съм получил от него. Иначе… Руси Чанев, например, един артист, който много ме впечатлява…
Какво ще кажеш за мерната единица за актьорско майсторство 1 Наум? Големи егоисти ли са актьорите или са социални личности? Интровертни ли са, полезно ли е това?
Специфично е за всеки. Аз също обичам да размишлявам, но за мен контактите са много важни. Наум Шопов все пак е на 80 години. Аз още не съм на този етап. В един спектакъл ти посвещаваш енергията си, трябва да се съсредоточиш, в този смисъл може би актьорът трябва да е малко егоист.
Кое те накара да бъдеш актьор?
Когато кандидатствах във ВИТИЗ, попълвах формулярите, на първо място записах кинорежисура – тогава имаше клас и исках там да бъда, а на второ място писах актьорско майсторство. И бях приет режисура, но не съм видял името си и така пропуснах на другия ден да се явя, и останах в актьорско майсторство. Но явно съдбата така е решила. Запознах се после с Азарян, взех две години за една и така завърших неговия клас. От хореографията баща ми ме отказа – каза ми някои неща. Общо взето съдбата си се нарежда.
Кое остава най-важно за теб – да играеш, да пишеш, режисурата?…
Честно да ти кажа, не знам. Все така става, че нещата се редуват – едното свършва, после почва другото и така се нареждат. Никога не са едновременно, а всяко идва след другото. Всяко ме радва, от всяко изпитвам наслада – от сцената, играта, контакта с публиката, от писането – по друг начин. В режисурата пък – там от нищо създаваш нещо завършено…
Кои творби, творци са те впечатлили най-много?
Трудно е да се назове една творба, един творец. Много ме впечатли един филм – „Балът” на Еторе Скола. Копола е режисьор, който много ме впечатлява, италианските режисьори, Фелини например, руските режисьори…
Клинт Истууд е титаничен, легенда, голяма фигура. С каквото и да се заеме – става голямо. Буквално е израснал в киното.
Много са нещата, които бих искал да поставя. Напоследък се замислям за Чехов. Бих искал да поставя Шекспир…
Ти ли откриваш образите или те те откриват?
И двете. И много дофантазирам. Голям извор за мен са новините – обичам да слушам новини, да чета новини… Като видя някоя история – изхождам от нея, дообогатявам я, дофантазирам. Друг път готова случка доразказвам.
Какво е „Възгледите на един учител за народното творчество” – ирония на българската простотия или апотеоз на българското творчество?
И двете. Спектакълът, а и всичко, което правя, не е със злост. Аз не мразя българина. Радвам се, че българинът умее да се смее над себе си. Това е начинът да променям нещата. Ако видиш някого да храчи на улицата и му кажеш, че не трябва да прави така, ако размахаш пръст на някого или с глоба – не се постига много. С иронията – друго е въздействието. Даже са ми казвали хора, след като са гледали пиесата: „Промених се! Вече не пресичам на червено и не храча по улицата”. Замислили са се за това как постъпват.
Залите са пълни, спектакълът е удоволствие. Не те ли плаши, че следващите ти работи може да не са така успешни?
Напротив, стимулира ме. Когато за пръв път представихме този спектакъл (б.р. „Възгледите на един учител за народното творчество”) – беше в Пловдив, бях много уплашен, притеснен – какво ще стане. След първите десет минути, като видях реакцията на публиката, разбрах, че съм успял и продължих по-спокойно. Сега вече преодолях този страх и имам стимул.
Моноспектакълът е трудно нещо, тежко. Но това е един многопластов спектакъл – има за всеки зрител отделен пласт.
Вече привършвам новия си спектакъл. Ще бъде „Лекция втора”. Като стил не е по-различен. Няма да има песни и танци, а други неща. Посветен е на всеобщата просвета – духовна, сексуална, здравна, как човек трябва да общува с другите. Като червена нишка за мен е посланието – ние сме хора, които живеят заедно и трябва да си помагаме. Моят персонаж – този учител – поставя проблема и дава решение.
Какъв е жанрът на този спектакъл – комедия, драма, трагедия, или може би трагикомедия?
Бих го определил като трагикомично, но си зависи от човека, всеки възприема нещата различно – за едни това е ирония, за други е повече трагично.
Какъв е днешният средностатистически българин?
Объркан човек. Ясно е, че живеем в трагикомедия. Аз бих го определил така: ако на нашенец подариш телескоп, той няма да го насочи към звездите да гледа, а ще го обърне към съседния блок. Българинът е взрян в жълтото, в клюкичката повече, отколкото да се обърне към приятеля си, към другите. Станахме някак прекалено алчни, прагматични.
Кое те кара да се радваш, че си българин?
Може би ще изпадна в противоречие със себе си, но ме радва, че в България все още има много умни хора, много талантливи, надарени хора. И те успяват да оцеляват. Колкото и да се прави на „балкански” тип, българинът е един нежен, чувствителен човек и това ме радва.
Кой българин, личност те възхищава, би го направил свой водач, имаш му доверие?
Затруднен съм да посоча такъв човек. Много ми се иска да отговоря, но ми е трудно. Една сутрин – бях във Варна – слушах интервю с Антон Дончев. Страхотно ме впечатли този човек и ме потресе. Със сигурност има и други такива, но аз не ги познавам.
България преди десети ноември и сега – в коя искаш да живееш?
В тази – винаги съм за истината. По-рано – това беше една измислица. А сегашните времена, колкото и трудни да са, са времена на истината. Аз предпочитам да е така, колкото и трудно да е.
Дали тази посока на истината ще ни изведе напред? Кое те омерзява в България, съсипва те?
Животът е така направен – той е изпитание. И тези, които се занимават с духовното, с творческото, трябва да вложат повече усилия, двойно повече да се борят. Опитвам се да не се омерзявам. Това, което ми се е случвало и ми се случва, ме кара да разсъждавам така – човека, когото напсуваш днес, утре може да попаднеш в неговите ръце, да зависиш от него. Много лесно е да нагрубиш, много лесно започнахме да го правим. Обаче после отиваш, чукаш и искаш от този човек да ти помогне. Ние сме един до друг – днес сте в едно положение, утре нещата се обръщат. Свикнали сме да се нагрубяваме лесно, как лесно сме свикнали да мачкаме, а не трябва да е така.
Какво искаш за своето дете, какъв живот, къде?
Искам нормалните неща– да се изучи – най-доброто. Говорехме си с жена ми – дали да я пращаме в някакво елитно училище навън, кое ще е по-добре. От една страна – аз съм израснал тук и не съм провален човек. Защо тя да се провали, ако остане тук… И аз вярвам, че човек е най-добре, където се е родил…
Ако трябва да кажеш едно изречение на българина, какво ще е то?
Много е сложно в едно изречение… Ако това беше преди 20 години, лесно щях да кажа, но сега… Може би да се радват – хората все отлагат радостта – за определени дати, за определени ситуации. Чакат да дойде Коледа, за да празнуват. Сега трябва да се радват – всеки миг.
Автор: Доц. Коста Костов, научен ръководител на медицински център InSpiro, главен редактор на списание InSpiro.
