На 28 май 1876 г. в Търново героят увисва на бесилката. По време на съдебния процес е имал шанса да се измъкне, но не се възползва.
Ако обичате историята и литературата и пътувате между София и Варна, завийте при разклона за село Добромирка, на 14 км от Севлиево. Внимавайте, пътят не е поддържан – завоите са коварни, видимостта е ограничена. Дръжте пътя в посока север. Преди време, когато България не е била на политическата карта на Балканите, много „луди глави” мечтаели за свободен живот и хванали по този криволичещ път, водещ към Дунава, към града на солта – Свищов.
След 20-ина километра, след като пресечете река Росица, ще се озовете пред табелката „Бяла черква”. Но това не е Бяла черква от „Под игото” – тогава, през турско, селцето се е казвало Горни турчета, а Бяла черква са казвали на Сопот, родното място на Иван Вазов.
В центъра на Бяла черква се издига внушителен паметник на сина на говедаря Петър – Киро Занев. Като Бачо Киро Петров той е легенда във великотърновския край. Роден е в началото на юли 1835 г.
Някъде по това време се появяват крехки сведения, че в Горни турчета се е заселил руснак. Вероятно след руско-турската война от 1828/29, когато руските войски, командвани от германеца Дибич Забалкански, минават Стара планина и стигат до Одрин. Та този митичен руснак успял да запали искрата на инакомислието сред младите българи в селцето – учителствал, четял на съселяните си вестници.
По този път тръгнал и младият Киро. През 1847 г. майка му го пратила в Батошевския манастир да се учи на четмо и писмо. Това място не е било случайно – монасите, след като успели да вдигнат каменна църква през 1836 г., го превърнали в своеобразно светско училище. За една година юношата Кирчо успял да научи от свещениците каквото може и станал даскал в околните на Горни турчета села Коевци и Вишовград. Така, заради факта, че бил учител, вероятно възникнало и прозвището му Бачо Киро. Той впрочем се оженил съвсем млад – още на 18 г., и от този брак се родили пет деца. След като две години бил даскал, Бачо Киро отново се върнал в Батошевския манастир, където продължил „следването” си. После отново учил децата по селцата край река Росица.
През 1857 г. направил пътуване, но не на изток по хаджилък, както правели мнозина, а отишъл в Света гора. Това било първото му пътуване извън родния му край, но то имало съдбовно значение за него – там, на Атон, срещнал Моно Петров Сеизмонов, известен като Миткалото или Матей Преображенски – революционер, книжар, учител и духовник, от съседното на Горни турчета Ново село.
В началото на 60-те години на 19-и век на 26 години Бачо Киро се завърнал в родното си село. От този момент животът му изцяло бил посветен на просвещението на българите и на политическото им освобождение. През 1866 г. двамата с Миткалото отишли до Русе и оттам донесли екземпляри на Рибния буквар на Петър Берон и „Горски пътник“ на Георги Раковски. Там се срещнали с друга знакова възрожденска фигура – просветителя, вестникар и политик, създателят на предвестника на БАН – Драган Цанков. Двамата вероятно са си говорили доста сериозно за необходимостта от създаване на читалища. Факт е, че Бачо Киро създава първото селско читалище в Горни турчета (Бяла черква), а Драган Цанков създава читалища в Цариград и в Русе в рамките на 24 часа. Уникалното и на трите читалища са печатите им – те изобразяват братски стиснати ръце.
Вляво от внушителната статуя на Бачо Киро в центъра на Бяла черква се намира читалищната сграда – на входа й са поставени табели с надписи „Селска любов“ (1869 – 1872), „Селски труд“ (1872 – 1882), „Труд“ (1882 – 1953).
През 2019 г. градчето отбеляза тържествено 150-годишнината на читалището си. Има обаче исторически източник, че то е по-старо, и този източник е самият основател. В брой 69 от 27 юни 1870 г. в излизащия в Цариград вестник „Македония“ той публикува следното уточнение: „Нашето читалище е по-старо от много други читалища, защото ся отвори тогава, когато вие, господин редакторе, бяхте „Гайдар“. Нашите селяни, притичваха всеки празник да слушат сладките ви свирни и като оставаха задоволени, даваха и голяма парса за свирнята, от тогази и досега все тъй правят“.
Посоченият от Бачо Киро редактор е Петко Р. Славейков, който е редактирал от 1863 до 1867 г. сатиричния вестник „Гайда“, печатан в Цариград. Затова белочерковският учител нарича Славейков „гайдар“ и е очевидно, че твърди, че читалището е отворено преди 1867 г.
Бачо Киро създава към читалището театрална трупа, която е първият български пътуващ селски театър. Издават се и книги, като читателите се абонират за тях предварително и така спонсорират печатането им. Селското читалище, заедно с други подобни, праща пари на читалището в Цариград, което издава списание „Читалище“ – уникално като текстове и модерно съдържание, дори от днешна гледна точка. По онова време то лансира дори идеята за обединена Европа – Съединени европейски щати.
Читалището на Бачо Киро става база и на революционната му дейност. Последните години от живота му са добре известни – през 1872/73 г. пеша отива в Букурещ и Цариград – центрове на българското политическо и културно Възраждане. Там, откъдето тръгва и апостолската работа на Васил Левски. Затова не е случайно, че и Бачо Киро е един от верните членове на Братството на Апостола на свободата.
През февруари 1872 г. Ангел Кънчев, сподвижник на Левски, ученик на Драган Цанков и член на читалище „Зора“ в Русе, основава в Горни турчета революционен комитет, а даскал Киро е негов председател. До него естествено е Миткалото. В навечерието на Априлското въстание Бачо Киро започва да „вербува” младежите от Горни турчета за каузата „Свобода или смърт”. Като техен учител, театрален ръководител и поет, за него не било трудно да достигне до сърцата на младите. В края на април 1876 г. след него тръгват над 100 младоци от Горни турчета. В продължилите 9 дни сражения на бунтовниците с османската армия в Дряновския манастир много от момчетата загиват заедно с военния си ръководител поп Харитон.
Бачо Киро оцелява, за да стане жертва на огромната низост на „своите приятели“ в Горни турчета. На 28 май 1876 г в Търново героят увисва на бесилката. По време на съдебния процес е имал шанса да се измъкне, но не се възползва. Турци предлагат на адвоката му да пледира, че подсъдимият е луд, за да се спаси, но Бачо Киро отказва и пред съда рецитира известното си стихотворение:
„Аз един Бачо Киро съм,
(Бен бир Бачо Киро им,)
без страх от турчин комита съм.
(тюркен коркмаз комита им.)
Пушка на рамо турих,
(Шишкане умузума тактъм,)
Дряновски манастир намерих.
(Дренова монастира булдум.)
Правдата си да диря излязох,
(Хакъм арамаа бен чиктъм,)
въжето си на врата сам метнах!
(ипи де бойнума тактъм.)“
Днес, ако се разходите по разбитите улици на Бяла черква, ще забележите, че по стените на много къщи са поставени паметни плочи – някои са пощадени от времето, други не. Те имат стандартен текст: „В този дом през 18.. г. се роди и живя … – участник в четата на Поп Харитон и Бачо Киро.“ За повечето е добавено и „Загинал в пламъците на епопеята при Дряновския манастир през май 1876 г.” В повечето случаи става дума за 16-20 годишни момчета.
Зад паметника на Бачо Киро е поставена мраморна мемориална стена, на която са изписани имената на 101 белочерковци – толкова би трябвало да са и паметните плочи. Вдясно от монумента – на стотина метра се издига каменна църква. Завършена е в годината, в която Бачо Киро е основал читалището – 1866 г. Ако прекрачите прага ù, вляво на земята е поставено стъклено ковчеже – в него са тленните останки на народния трибун. Те попадат тук благодарение на дъщеря му, която ги пренася от Търново три години след смъртта му.
В близост до белочерковското гробище на голямата поляна между няколко бора се белее скромен паметник. Той е ограден с мрежа, а входът му е непристъпен за стадото овце, което нощува наблизо. Издигнат е през 1924 г. на мястото на колибата на революционера, в която е бил принуден да се предаде.
Там с длето са издълбани прощалните думи на Бачо Киро:
„Сбогом, мили чада и приятели!
Аз днес се разделям за вечно от вас и ставам жертва за народа си, недейте скърби за мене, защото аз си изпълнявам длъжността, не да скърбя аз, че не умирам с нож в ръка, а предаден и с мъчителска смърт. Предаден съм от моите приятели, но ги прощавам, защото не знаят какво го правят.
Бачо Киро Петров
С. Горни турчета, 16 май 1876 г.”
След Освобождението Горни турчета е преименувано на Бяла черква. За няколко години постига забележителен стопански и културен растеж. Построени са две училища – основно и средно, а в един момент функционира и полувисш педагогически институт. През 1976 г. селцето е обявено за град. След 1989 г. обаче жителите му непрекъснато оредяват. Единственото училище сега е в критично положение, а бюстът паметник на Бачо Киро в двора му е обезглавен от години.
Но ако обичате историята и литературата, идете да го видите.