Йордан Нанчев, литературен историк
Йордан Людмилов Нанчев е роден на 2 май 1955 година в Хасково. Завършил e българска филология във Висшия педагогически институт – Шумен (1979), и право в СУ „Св. Климент Охридски” (1998). Член на Съюза на българските писатели (2011). Доктор по книгознание, библиотекознание и библиография в УниБИТ (2012). Работил е като учител, специалист в Окръжния съвет за култура, уредник и директор на Литературния музей в Хасково, юрисконсулт. Сега е адвокат. Литературен историк и критик, автор, съставител и редактор на книги, библиографии, фотоалбуми и документални фотоизложби. Публикувал е множество изследвания, посветени на живота и творческото дело на забравяни и забранявани личности от миналото на българската литература и култура.
Писмото, за което става дума в заглавието, е адресирано от литературния критик Иван Мешеков до приятеля му от Хасково Делчо Василев – журналист в местния вестник и колега-литератор. Двамата имат сходна участ – самотни и изолирани в света, който ги заобикаля. Макар единият да живее в столицата, а другият – в далечното Хасково, те изповядват едни и същи принципи и възгледи, терзаят се в едни и същи размисли, живеят в материална бедност и изстрадват болките и разочарованията на морално извисените личности във вечните времена на убогост и пошлост, на двуличие и комерсиалност. Взаимно доловеното духовно родство помежду им провокира жаждата за споделеност, искреност и съпричастност. С това е забележителна епистоларната им връзка.
В Държавен архив – Хасково, са запазени осем писма на Иван Мешеков до неговия колега и приятел. Много по-пълна би била, разбира се, картината на техните взаимоотношения, ако разполагахме и с ответните писма на Д. Василев, но аз не знам дали са запазени, тъй като не ги намерих в ЦДИА – фонд „Иван Мешеков“.
Д-р Л. Мешеков също не успя да ги открие в неподредения архив на баща си, когато му гостувах. Затова трябва да се задоволим само с това, което имаме. А това са в истинския смисъл литературни писма. Писма на един литератор до неговия събрат по перо, у когото той е открил не само сходна професионална нагласа, но и еднаква съпричастност към събитията и личностите в тогавашната ни литература. В тези писма Иван Мешеков почти изцяло разкрива себе си. И безкрайната самота на твореца със собствен емоционален и художествен мир, с подчертано индивидуална и неизменна критическа позиция, която му дава сили и самочувствие да устоява, пък и да пребъде.
Сам срещу всички – и от ляво, и от дясно. В тази си уж незавидна на пръв поглед позиция Иван Мешеков като че ли се чувства най-сигурен, най-силен и защитен. При това той ни за миг не престава да бъде точно това, което е – драстично откровен, макар и по-рядко, отколкото мълчалив, всеотдаен, но и затворен в себе си, толкова доброжелателен, колкото и отблъснат, разочарован от всичко пошло и от всички наоколо. Един мечтател и идеалист, упорито, но без успех, мъчещ се да бъде прагматичен, човек неприспособим към делничното и битийното, със светли и дълбоко изстрадани пориви, с красив, богат и неимоверно сложен вътрешен живот.
Тук избирам само едно от неговите писма до Делчо Василев, защото то е особено интересно, а бих казал и актуално. Защото безсилието на честния и талантлив творец пред интригите и злонамереността в обществения и литературния живот съвсем не са само явление от миналото. Те продължават да тровят дните и да вълнуват не един и двама от днешните български интелектуалци.
Ето го и пълният текст на писмото, което е с дата 10 декември 1934 година:
Драги Делчо,
Тъкмо-що получих връзката с в. „Хасковски глас“, бр. 6 и 7. Ако редакторът на в. „Мисъл и воля“ беше Делчо Василев, мога да кажа, че тоя вестник нямаше да бъде най-анемичният литературно-обществен вестник, а напротив, най-четеният, обединил всички леви писатели и цялата лява интелигенция. Освен дар, подготовка, трябва любов за обществено-литературна дейност. Трябва вяра във всички честни интелектюели, а не доктринерство и педантизъм, студен скептицизъм, с които качества най-сигурно се разяжда и разлага творческата енергия на сътрудниците и читателите.
Аз не мога да се освободя от внушението, години наред насаждано у мен, в едно продължително непосредно общение и сътрудничество с Георги Жечев, че „Мисъл и воля“ странно прилича в това отношение на „Златорог“ и редактора му – служи тъкмо да разлага борческия дух на нашата интелигенция, да убива самовярата и самочувствието ѝ за историческото ѝ призвание в литературата и обществения живот. Не мога да си обясня дали това години насаждано у мене от „Мисъл и воля“ иде само от съзнателната насока и воля, която той скрито му определя да играе в съвременната българска революционна общественост.
Това противополагане Делчо Василев на Георги Жечев го правя сега в момента съвсем спонтанно само да изясня и изнеса оная дълбоко подавена у мене надежда и нужда да срещна една открита и изцяло предана на общественото дело личност-гражданин и другар. За Георги Жечев може да се каже, че той не прави „грешки“ от доктринерско гледище, но може с пълно право да се твърди, въпреки качества положителни и ценни у него, че той е безплоден, ако не съзнателно вреден за съвременната ни напредничава общественост. Може би неговото призвание е да бъде организатор , но не и вдъхновител, какъвто трябва да бъде един редактор на революционен вестник.
Ако обаче, кога да е, се изнесат и факти, от които да е явно съзнателното скрито разяждане и разлагане на борческия дух на нашата интелигенция около „Мисъл и воля“ и другите напредничави вестници – факти, освен самото редактиране в крайно доктринерско и педантично направление.- Това ще бъде денят, в който за мене ще изчезне един морален кошмар…-чувствуван години подред и то какви години на напрежения и поражения на цял народ, че живееш не сред събратя и съратници, а всред бандити, морални инквизитори и йезуити или садисти, това наистина е кошмар… Как издържах и не полудях пред очите им. Това е трайна биологична по-скоро, отколкото морална сила у мен.
Аз няма да се впущам в подробности. Това не е и нужно сега. Исках само да споделя една своя мъка, ако щеш отчаяние от факта (странен, особено защото не е единичен, а система), че начело на всяко движение у нас и на всеки литературен и обществен орган изпъкват хора, надарени като че ли повече да пречат, а не да подпомагат напредничавото движение, всецяло преданите на това движение, т.е. „идеалисти“.
Аз наблюдавам зорко нашата общественост, особено близките ми среди, и мисля, че това явление съвсем не е случайно, нито пък племенно българско, а е дирижирано от някаква организация на нашия елит, може би т.нар. масонство…
Тук трябва да спра по тоя въпрос. Ала няма по-голяма радост за тоя, който, отдаден беззаветно на своето свято дело, вложил силите и съдбата си в него, премине през безкрайните подли изпитания всред тия, от които е търсил опора и съдействие. Драмата на съвременния български интелигент е в това, че трябва да се бори, без да е очаквал и насън с най-близките си съратници и не в открита борба, и не в името на идеи… Борбата и драмата му е древна като света.
Съвсем не съм метафизик. Но една обществена среда у нас организирва всички тъмни сили, за да се бори със светлината. Всякакви големи и малки писатели с един непрозрачен произход на прехраната си, се оказва, че са в ролята на обществени надушвачи… Пиянствуват и лентяйствуват години с революционни „идеи“ и „принадлежности“ само колкото да маскират службата си на полицаи и агенти. Ах, каква жалка действителност: най-покварените типове са наети да следят и дирижират запазените и по-светлите личности.
Това, ако е класова борба, тя е по-скоро морална, няма да кажа мистическа между злото и доброто…
Но нека спра. Защото искам да имаш време да прочетеш писмото ми. И тъй, аз не сдържах решението си да не се простирам на една тема, дето мога да бъда несправедлив… Сигурно обаче нямаше да имам тия внушения, ако близките съидейници, всред които живея, бяха с открити души и светли общественици като Делчо Василев.
Получих 100-тях лева, а също и броеве 6 и 7 със записката. Задържах у себе си ръкописите за Стаматов, Лилиев, Каралийчев и някои по-дребни, защото за по-сигурно искам да ги пратя в отделен пакет и защото да не те обременявам веднага с материал, който ще ти е нужен само като ориентация. От статиите в плика можеш да си избереш подходяща за „Хасковски глас”. Извинявам се за дългото писмо. Хайде довиждане!
Твой: Иван Мешеков