Вдъхновение

Брой № 1(49) / февруари 2019, Въздухът, който дишаме

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Благовещение   

                           П.К. Яворов

 

Прохладен лъх от ангелско крило,

о ангел, о дете,

зефирен лъх от ангелско крило

сред зной облъхва моето чело;

отпаднал ме лелее нежен сън…

Зора се зазорява вън.

Мелодия неземна сред нощта,

о песен, о дете,

мелодия вълшебна сред нощта

лелее и приспива мисълта:

зора се нова зазорява вън

и празничен се носи звън.

Душата ми тъгува и мълчи,

о сълза, о дете,

душата ми бленува и мълчи –

и тихо капят сълзи от очи:

аз слушам празнично тържествен звън

през утрен сън, уви, през сън…

25 март, 1906

 

 

Сбогом                   

              В памет на Христо Фотев

 

Смъртта вали, настойчива и тиха,

приятелите ни стопява бавно…

Те като капки дъжд в пръстта попиха.

Но българската пръст така е жадна!

И този ден е придошъл от ада –

гърми пороят, мълниите светят.

Но те ще паднат тук. Те знаят как се пада

на колене пред мъртвите поети.

 

                                         Валентина Радинска

 

 

Очите на баща ми

 

Оглеждам се. Не, не във огледалото.

В очите на баща ми се оглеждам.

И виждам как догаря вече старото

предчувствие за някаква надежда.

И виждам мъдростта му – уморената,

изплашена за някого, за нещо.

За хляба. За съдбата на вселената.

За първата ми незаконна среща.

За майка ми. За страшното съмнение,

че ни предават близките ни даже.

За думите, които от вълнение

навярно е забравил да ми каже.

Сънят му от безсънното си скитане

се връща у дома. Но е бездомен.

И виждам, че ме няма в очите му.

Избягала съм. И съм само спомен.

 

                                                 Камелия Кондова


 

Вашият коментар