(продължение от брой 34)
В продължение на написаното в миналия брой трябва да се отбележи, че една от основните отличителни черти на богомилството е липсата на строго единство в догматично и нравствено отношение. Като почти непрекъснато преследвана ерес, то било лишено от възможността на официалните християнски деноминации (православието и католицизма) да поддържа своето единство чрез общ контрол и свобода на изповядването. Богомилските общности често пъти били изолирани една от друга. Комуникацията между тях била затруднена и поради преследванията, и поради средновековната липса или несигурност по пътищата. Тези и ред други (по-скоро религиозни) причини довели до редица отлики в богомилската проповед по места.
Различията по редица религиозни въпроси се проявили още в началния стадий на разпространението му в българските земи. Така още към края на X в. и началото на XI в. се очертали две големи области в нашите земи, където вече има отчетливи разлики в изповядваните от местните богомили насоки. Това били богомилските общини България, които обхващали областта Мизия в днешна Северна България и Драговития в днешна Македония, наречена на славянското племе драговити (или драгувищи), което се заселва там към VII в. Интересно е да се отбележи, че с това наименование през XIV–XV в. вече се означава област в Тракия, под Пловдивската епархия. Богомилите наричали всяка своя религиозна община „еклесия“ (църква). Разбира се, броят им през следващите векове нараснал, но тези две запазили най-важно значение, понеже във всяка от тях се поддържало едно от двете основни течения в гностичния дуализъм – на умерения и крайния дуализъм. Така в църква България били привърженици на умерения дуализъм, докато в църква Драговития поддържали крайния дуализъм. Затова по-късно с разпространението на богомилството можем да намерим проявления и на двете течения в различни части на Мала Азия и Европа. Самият механизъм на разпространение не се различавал много от вече натрупания опит от пропагандата на ранното християнство и манихейството.
Една от основните цели и задачи на богомилските общности била разпространението на вярата им чрез непрекъсната проповед и евангелизация. Проповедниците се наричали „апостоли“. За тях споменават редица български и чужди извори (Бориловия синодик, Евтимий от Акмония, Анна Комнина и др.). Начело на всяка група апостоли в дадена област стоял някой по-изтъкнат проповедник и тълкувател на светото писание, когото считали за „учител“. Такъв пръв учител бил и самият поп Богомил.
Облечени в расо и с торба на рамо, тези апостоли обикаляли друмищата на България и сеели сред народа своето слово. Естествено, след византийското завоевание богомилските проповедници се насочили към нови територии за привличане на адепти. Сходните социално-икономически и културни условия превърнали ромейските провинции в притегателен център за еретическата им проповед.
Пръв разпространител на богомилството там в началото на XI в. станал Йоан Чурила, който се изучил в Тракия и Северозападна Мала Азия. Главен център на дейността му станало село Хилии Капни в темата (военно-административна област във Византия) Опсикион. Явно българската ерес силно се разпространява там през следващите десетилетия, още повече, че на няколко пъти византийските императори преселвали български славяни от Тракия и Македония в тези области. Самият Йоан Чурила вероятно е бил от сроден произход, понеже бързо намерил съмишленици сред местното население. Сведения за всичко това ни дава византийският автор Евтимий от Акмония, който в съчинението си ги нарича „фундаити“ (торбеши), а събратята им от Балканския полуостров – „богомили“. Това е и една от първите употреби на термина „богомили“.
От прочутото съчинение „Алексиада“ на Анна Комнина научаваме, че към края на XI в. богомилството проникнало и в столицата Константинопол. Вече самият император Алексий I Комнин и Цариградската патриаршия се намесва пряко, за да ограничат и спрат влиянието на ереста.
Един от най-ерудираните и прочути византийски богослови и философи, Михаил Псел, пише в съчинението си „За действието на демоните“ срещу богомилите. Един от любимите му и най-талантливи ученици – Йоан Итала, се поддава на богомилското влияние и дълго време проповядва смес от официално християнство и богомилство. Едва на събора в Цариград от 1084 г. той е осъден. Мерките на светските и духовни власти във Византия срещу богомилите включвали различни методи – от богословски спорове, през оковаване във вериги и затвор, до изгаряне на клада.
От съчинението на Евтимий личи, че както на Балканите, така и в Мала Азия имало умерени и крайни дуалисти. Но общата богомилска основа и в двете течения включвала остра критика на църковните и обществените порядки в средновековното византийско общество.
В началото на XII в. голям смут в Цариград предизвикал процесът срещу прочутия по това време ересиарх Василий Врач и дванадесетте му ученика. От вече споменатата Анна Комнина и богословът Евтимий Зигавин (съчинението му „Паноплия догматика“ – „Догматично всеоръжие“) разбираме, че в крайна сметка Василий бил изгорен на клада вероятно през 1110 или 1111 г. на прочутия Хиподрум в центъра на Цариград, а учениците му били хвърлени в затвора.
Нито тези мерки, нито по-късните антибогомилски съчинения на византийските автори Никита Хониат („Съкровище“), патриарх Герман („Изобличително писмо“ ) и др., не преустановили разпространението на богомилството. То прониквало успешно в селата и градовете, както и сред самия клир – сред епископи и монаси. Известни са процесите през XII и XIII в. срещу писателя Константин Хризомала, епископите Климент и Лъв, и особено срещу монаха Нифон. През XIV в. учението проникнало дори в светогорските манастири.
С османското завоевание богомилството в гръцките земи, както и в българските, постепенно замряло. В условията на османската религиозна дискриминация и ограничения мнозина богомили приели или православието, което все пак било официално разрешено, или господстващата религия – исляма.
От България богомилството естествено се разпространило и в славянските страни, върху които през Средновековието оказваме най-силно влияние – Киевска Русия и Западните Балкани.
В самото начало на XI в. в Русия проникнали и богомилски проповедници, успоредно с официалните духовни връзки между двата народа. За разлика от славянобългарското църковно влияние, върху което се изградила руската православна църква, богомилството не успяло да пусне дълбоки корени в Русия. Редица учени считат, че най-близо до него било учението на „стриголниците“, но други виждат в нейното учение западни влияния. Все пак, богомилската литература оказала несъмнено въздействие върху развитието на руската книжнина. Много от ползваните от богомилите апокрифи са ни известни днес от по-късни руски преписи.
По-интересно е проникването и съдбата на богомилството в Западнобалканските земи. Още от времето на цар Самуил има легендарни сведения за проникването му в сръбското княжество Зета. В сръбските земи те са наричани богомили, бабуни икудугери. Срещу тях воювали великият жупан Стефан Неманя и крал Стефан Дечански (XII – XIV в.).
Но истинското разпространение и разцвет то получило в земите на днешна Босна и Херцеговина. Тук богомилството било издигнато в ранг на държавна религия. В Босна последователите му, както и в България, се наричали християни, а чуждите автори ги наричали патарени. Думата „патарени“ идва от името на една улица в Милано – Патара, която се ползвала с лоша репутация. Според друго тълкувание, Патара бил квартал в Милано, където първоначално били концентрирани последователите на дуалистичната ерес.
Първоначално това название се използвало подигравателно за папа Григорий VII заради наложения от него целибат на католическото свещеничество. По-късно то се прехвърлило върху последователите на богомилството, които в духовните си търсения и стремежи отхвърлили редица църковни догми и тайнства, включително и тайнството на брака. Така понятието „патарени“ се разпространило не само за богомилите в Северна Италия, но и в Босна.
При управлението на бан Кулин (1180–1204 г.) за първи път се споменава за проникването на богомили в Босна. Опитите на някои босненски банове (феодални управители на области в Западните Балкани) да ограничат ереста, приключили с неуспех. Това се дължи на факта, че в голяма степен тези опити се осъществявали под натиска на римските папи, които искали да установят пълен верски контрол над Босна. Редица банове обаче, за да се противопоставят на римското влияние, поддържали богомилите. Дори в началото на XV в. била създадена самостойна Босненска църква, която има белезите на богомилска. През 1463 г. Босна, а през 1482 г. и Херцеговина били завоювани от османците. В резултат, голяма част от патарените, особено едрите феодали и крепостните им селяни, бързо и безболезнено приели исляма.
Според мнозина изследователи подобна съдба имали и българските богомили в Родопите, Македония и Североизточна България. Причините за сравнително лесната ислямизация на богомилите са комплексни, но сред най-важните от тях е голямата близост в някои основни положения в двете религии. На първо място и при двете се отрича необходимостта от църковна организация като посредник между мирянина и бога. Оттам следва, че всеки носи аллах, респективно – Христос, в сърцето си и може навсякъде да се моли лично на бога. Не е нужен и храм (църква) като място за молитва. И едните, и другите отричат Стария завет и се основават на книжнината от времето след Христа. Сходни са и фундаменталистките тенденции в двете религии. Всичко това, съчетано с тоталния натиск и дискриминация спрямо друговерците в Османската държава обяснява ислямизацията на част от богомилите на Балканите.
Още през XI в. богомилството започнало да прониква в Италия и Франция. Както вече бе отбелязано, названието патарени идва от Северна Италия, където най-масово богомилството се разпростира около Верона и Торино. Характерно за Западна Европа е, че дуалистичните учения вече масово обхващали не само селските слоеве, но и градските търговско-занаятчийски прослойки.
Освен като патарени, последователите на дуализма в Южна Европа станали известни под различни имена – катари („чисти“), албигойци (по името на град Алби в Южна Франция) и др. Доста често, обаче, тяхното учение било наричано „българската ерес“(bulgarorum haeresis), а последователите й – „българи“ (Bogri, Bugres, Bolgari, Bulgari). Успоредно се използвало и названието „павликяни“ (Popelicani, Publicani, Populicani). Всички тези наименования доказват дълбоката връзка между западните дуалистични учения и балканските богомили и павликяни. Най-популярно станало понятието „българин“ като синоним на еретик и противник на църквата.
Въпреки нежеланието на мнозина западни автори да видят по-тясна връзка между богомилството и катаризма, тя съществува. Може да се открие и в религиозните възгледи на катарите, и в социално-политическите им виждания, както и в структурата на катарските общини и в Италия и във Франция. Дори и в някои топоними като връх Бугараш и едноименното село в Пиренеите, за което е разпространена легендата, че ще е единственото оцеляло място на Земята след Апокалипсиса. Затова понастоящем къщите в селото са изкупени от външни хора, а то е почти безлюдно. Албигойството и катаризма обхванали обширни райони в Южна Франция от Пиренеите до Орлеан. Като главни центрове се очертали земите около градовете Тулуза, Фоа и Каркасон.
Връх и село Бугараш
И тук се разпространили и двете течения (умереното и крайното) на дуализма. Крайните съвпадали с възгледите на павликяните и Драговищката църква, а умерените – с тези на Българската богомилска църква. Двете крила съществували задружно и често пъти адепти от едното преминавали към другото и обратно. Те осъзнавали, че водят началото си от българските богомили и често мисионери от Балканите играели важна роля в живота на катарите. Показателен е случаят с богомила Никита от Цариград, който през 60-те години на XII в. се срещнал с водача на катарите в Ломбардия, Марко, а по-късно участвал в събора на френските катари в Сен-Феликс дьо Караман (1167 г.) , където се радвал на всеобща почит и уважение. И обратно, през 1190 г. катарският проповедник Назарий посетил България, където получил в подарък екземпляр от основната богомилска книга „Йоаново евангелие“ (Тайната книга). Ръководната роля на българските богомили била всепризната. Върховният наставник на дуалистите живеел в България и бил наричан в католическите документи „еретически папа“, а неговият наместник – в Южна Франция.
Борбата на католическата църква срещу гностиците дуалисти продължила десетилетия. Най-жестоко били унищожени катарите в Южна Франция. През 1208 г. цистерианският орден, кръстоносци от Северна Франция, организирали огромен кръстоносен поход срещу процъфтяващите албигойски градове в Прованс, Лангедок и Тулузкото графство. Покровител на похода бил крал Филип II Август, а начело на войската застанал дребният северно-френски рицар, Симон дьо Монфор. Армията му достигнала около 100 000 души. За първи път се организирал кръстоносен поход срещу християни. Жестокостите на кръстоносците били неописуеми. Само при превземането на гр. Безие било избито цялото население от 15 000 души. Войната продължила десетилетия. Планинските замъци на катарите падали един след друг. Не били пощадени Каркасон и Тулуза. В помощ на войната срещу албигойците се включил специално създаденият за целта Доминикански орден (1215 г.) и учредената Инквизиция, доминирана от доминиканците. Нечуваните ѝ жестокости станали пословични. Един от хронистите на похода дори заявил, че и апостолите Петър и Павел да се изправели пред съда на инквизицията в Тулуза, трудно биха доказали католическата си принадлежност, без да бъдат осъдени.
Замъкът Каркасон
Замъкът Керибю
Замъкът Пейрепертюз
През 1244 г. бил превзет главния катарски замък Монсегюр и бил изгорен на клада последния ересиарх на катарите във Франция – Бертран Марти. През следващите няколко десетилетия катарството било изцяло изкоренено в страната.
Замъкът Монсегюр
Духът на гностицизма, обаче, продължил да съществува в движението на валденсите и в разпространилите се северноевропейски градски секти. С развитието на кризата на папството през XIVиXV в., тези секти оказали влияние върху възгледите на Джон Уиклиф, Ян Хус и Мартин Лутер, за да се роди Реформацията.
Възраждането на интереса към катарите настъпва през XIX в., когато започва и реставрирането на крепостта на Каркасон, а по-късно и главните замъци на катарите в Пиринеите. Изобщо, по темата за катаризма на Запад е издадена огромна литература. Това, което се забелязва при западните автори, е стремежът при мнозина от тях да омаловажават богомилските корени на катаризма и да наблегнат повече на спиритуалните му характеристики. Други автори, обаче, отчитат богомилското влияние над албигойците и днес под една или друга форма протича обратно влияние – със западноевропейска помощ се развива стремежът към възраждане на богомилството у нас. Позицията на Българската православна църква по въпроса обаче остава непроменена, както личи и от изявлението на Варненския митрополит по повод на т. нар. „Международен културно-духовен събор за богомилите“ в Преслав в началото на април тази година.
За щастие, търсенето на духовната същност при хората днес не е застрашена и преследвана от държавата както през Средновековието, така че всеки може да търси необезпокоявано пътя към себе си и собственото си извисяване и