Румен Леонидов е от най-специалната категория мъже, които моят приятел и духовен събрат Жоро Чалдъков определя като Приятели по ум и сърце – Brain and heart friends. Дори да го срещнеш в следващото си прераждане, няма да се е предал на дявола, ще преоткриеш същия готин пич и приятел, готов заради теб и с теб да бие и да копа враговете без да пита. Интелектуалец и бохем с душа и сърце. Чистоплътен екземпляр, с който можеш да плуваш в дълбоки води и да се напиеш. На него дължа специалната връзка, която имах с поета Константин Павлов, който обичаше Румен.
Щях да забравя най-важното – много як поет и публицист с хъс на стар македонски комита, ако паднеш под перото му, ще се наложи да ти леят куршум.
Миналата година, в тих следобед преди Рождество, както си вървях по улицата, изведнъж пред мен кацна бял гълъб. За едното му краче се бе заплела малка найлонова торбичка, която се издуваше като истински парашут при всеки опит на гълъба да отлети. Зърнах и две улични кучета да тичат подире му. Уплашената птица прелетя десетина метра и пак падна на паважа. Напъдих кучетата и се втекох да я освободя от нелепата примка, но тя възприе помощта за агресия и пак се опита да потърси път към небето. Накрая съвсем грохна и падна безпомощна, но успя да се скрие под спрял наблизо бус. Двете улични превъзходни веднага се втурнаха натам. След миг едното се появи с увисналия между зъбите му гълъб. „Край!“, си рекох, умъртвиха го, но кой знае защо погнах с вик псетата. И, о, чудо – умрелият гълъб ненадейно хвръкна, прелетя над уличната ограда и изчезна с парашута си в съседния двор, далеч от изненаданите помияри.
Прибрах се вкъщи странно угнетен. Когато бъркаме в окото на природата, казва Радичков, бъркаме в своето око. В чие око бръкнах – в окото на Естествения ход на живота, който не знае що е съчувствие? Или помогнах на една душа, изпаднала в беда, за сметка на друга, родена в изначална бедност? Какво ми прошепна Господ между Гладното куче и Глупавия гълъб? Сякаш ме попита – знам ли къде се намираме днес – в края на Безсилието, или в безсилието на Края?
Честно казано, не знам. Но зная, че продължавам да си мисля – дали оттатък, в отвъдния двор, където гълъбът се спаси, не го е спипала някоя котка.
Седмица-две преди Рождество – краят на предколедните пости. Но без смирение – нито молитвата, нито милостинята, нито въздържанието си струват. Смирението погрешно се приема от мнозина за овчедушие, безхарактерност, апатия, за безнадеждно примирение, или безволно самообезличаване. А става дума за безгневието като устрем към всеопрощаващото добро.
Защо обаче не схващаме величието на смиреномъдрието? Защото всички ценим преходното богатство, а Онзи оценява само духовната щедрост на душите, които не са алчни, суетни, лениви, завистливи или стиснати… Казват, така е и със светците: колкото повече се приближават към Бога, толкова повече се считат за грешни. А ние, към какво се приближаваме? Грешните сме, защото се имаме за безгрешни, а смиреният човек се самообвинява дори за всяка ядлива помисъл.
Няма нужда да се правим на светци. Просто не ни отива. Но би трябвало сами да си признаваме грешките. Преди да се превърнат в лични грехове.
Дано да бъдем по-човечни и по-милостиви не само през дните преди Коледа, но и през цялата идна година… И през цялата идност…
Амин!
