Възхвала на навика, от който се отказах или за ползата от изневярата, когато е само за кеф…*

Първата цигара винаги е най-отвратителната. Първо пафкаш, правят ти забележка, че така не се пуши, показват ти как, после започваш да гълташ дима, завива ти се свят, драйфа ти се, избива те ледена пот, натровен си като бяло мишле с черна отрова, но хем си изненадан, хем си отвратен, хем… След три дни отново пробваш – този път баткото, който те учи да пиеш тютюн, те кара да го правиш на глътки, бавно, полека, внимателно… Нещата се повтарят, но не в такава главозамайваща степен, по-важното е, че вече ти пушиш, ти вече пушиш истински, като истински мъж…

Почти всички момчета, още от съвсем малки, гледат със завист как големите пускат кръгчета дим, как елегантно щракват със запалката, как с шепата си правят завет, после вдишват дълбоко и се кефят, особено след първата глътка на първото питие или след поредния обилен обяд…

Само келешлък ли е смученето на цигари, едва ли. В началото е явно подражание на възрастните, на мъжагите и гърлите от малкия и големия екран, които подсъзнателно имитираме, водени от неосъзнатия ни стремеж към луксозно поведение, което не можем иначе да си позволим.

Минал съм през този познат на всички ни път, пушил съм и понякога пак пуша, не искам с тези редове да потвърдя максимата, че най-големите бунтари стават най-яростните догматици, или че жените с най-свободно поведение се превръщат в най-големите моралистки…

Гледам на цигарата като на бивше гадже, като на една от първите ми страстни любовници, с които съм бил и съм готов пак да бъда, но от време на време, да изневеря на здравето си, да вбеся семейната си астма, но да изпитам отново тръпката и кефа, без да се обвързвам в нова, продължителна, безсъдържателна, идиотска връзка, водеща до опротивяване, битов навик и жалък залез на избухналата страст…

Дълго време процедурата „сядам да пиша” бе свързана със задължителната чаша черно кафе и с празен пепелник до пишещата машина. Вдясно цигарите, кибритът и пепелницата, а вляво – чинийката и филджана с дъхавата течност. Ритуал? Разбира се, не помня от къде съм го видял, не помня от кого съм го прекопирал, но всичките ми познати – драскачи по участ и самонавивка – работеха над листа предимно по този начин. Цигарата ми беше необходимата играчка, предметът, за когото се залавях, докато мисълта ми бягаше от мен и ме дърпаше да полетя след нея през пространството… В такива моменти пишещият не усеща кога пуши, колко пуши, кой кого пуши – пушещият своята цигарка, или тя изсмуква него – процесът е взаимен, някак любовен, логично безразсъден – подобен на взаимовръзката между „причина” и „следствие”.

Чел съм – и дори лекари го признават – тютюнът успокоява, уравновесява, той дори те прави да си по-концентриран, макар че на практика цигарата те разсейва непрекъснато – да я държиш винаги под око – да не падне на пода, да не прогори корицата на книгата, върху която е положена пепелницата, да не стори беля.

Тук, в полумрака на стаята, в часовете след полунощ, няма никой, няма поза, няма кой да те види и да те гледа, няма как да се правиш на интересен, че да държиш цигарата, само защото не знаеш къде да си денеш ръцете, или как да скриеш своето вълнение, притеснение, раздвоение или друго неудобство. Тук, в самотата на мигновенията, които идват между написването на два поредни реда, които следват продължението на една мисъл с друга, тук си сам срещу себе си. И цигарата понякога ти помага да вдишваш между двете въздишки на връхлитащото вдъхновение, да забравиш, че си сам, абсолютно сам под пълнолудието на месечината. Това е онази част от нощ та, когато всички нормални хора вече дълбоко спят, само ти и твоята цигара сте в поредното си ненужно никому бдение.

По-късно този навик постепенно избледня, не знам как изчезна, може би, защото компютърът изрита старата ми „Ерика” на тавана, а първогреховните ми усилия да овладея новата техника изискваха не пълна, а тотална отдаденост – докато се науча да общувам с новата машина, сума ти написани от мен неща отлетяха безвъзвратно в небитието, като цигарен дим… И този мой силует – суетният ми силует с чашката кафе и разтворения пакет папироси – ми се видя смехотворен, архаичен, супер старомоден, сякаш виждам себе си като непознат мъж с дипломатическо куфарче – едно време тези куфарчета бяха повече от модни, някои поети носеха из редакциите в тях своите куфарни творби…

Нещо повече – започнах да се чудя на моите познати, които ме уверяваха, че без цигара и чаша кафе не могат и един ред да напишат. Което ви прави роби на навика, на тъпия условен рефлекс, им казвах, и разгорещено им обяснявах, че това е пълна тъпня – ритуалът не може да подмени съдържанието, настройката, за да повикаш вдъхновението, не може да замени енергията на писането… Особено, когато не иде реч за нещо „по-високо”, а за редови текст, извикан към живот за хляба, без претенции за художествено хоби…

От десетина и повече години пиша, без да пуша, винаги, когато посягам да запаля, се наблюдавам – повечето пъти е свързано с хубав разговор, динамичен и важен, обикновено другият срещу мен дими, между нас клечи каничка вино, лед и сода, тогава се връща не само навикът, но и удоволствието от този навик, да се доомагьосаш едновременно и постепенно…

И друг път пушачът у мен се е събуждал с див рев и нахални жестове, но само в случаите, когато съм започвал начинания, в които нямам кой знае какъв опит, когато явно изпитвам някаква напрежьонка, недостатъчна сигурност, някакъв вътрешен дискомфорт… Ала след първоначалното опознаване на ситуацията всичко си идва на мястото – спирам да си купувам дрога и се оставям на произвола на тютюневата абстиненция – тя скимти и вие у мен, но сетне като пеленаче – се уморява да плаче и заспива като възрастен мъж след горещ душ.

Като пушач, който редовно изневерява на пушенето, нямам право на обобщения, но ще река: масово пушат само бедните народи. Навсякъде по света цигарата е единственото страстно удоволствие на бедния човек, беден в буквалния и в преносния смисъл. Сутрин като видя десетки млади продавачки да стоят пред магазините в едната ръка с пластмасова чашка с кафе, а в другата с жалката си цигарка, ме обхваща мировата скръб по тези девойчета – толкова безнадеждност, толкова глупост, толкова липса на самонаблюдение на едно място! И само долнопробните им контрабандни цигари и разреденото евтино кафе ги правят – така им се струва – модерни, съвременни, стойностни, важни, самоуверени, в крак с всички…

А в крак с всички вървят само маршируващите тълпи, в които личното, индивидуалното е стъпкано като жалък фас.