Георги Борисов е сред националните ни поети, които са надарени с тънка чувствителност, устроени са творчески драматично-трагично, притежават фини сетива и дарбата да изразяват чрез поезията си най-важните екзистенциални човешки проблеми. Той е от поколението, което можем да определим в известен смисъл като междинно. Причисляван е към поетите от 80-те години на миналия век. Първата му поетична книга „По пладне, някъде в началото“ излиза през 1977 год. Още от тази му стихосбирка се убеждаваме, че това е поет, който предпочита дълбочината на изразяване, оригиналните образи и собствени символи в лириката си. И това е характерно за цялото му следващо творчество. Дори в творби като „Диви ягоди“, в които поетическото въображение е развихрено, винаги съществува неспокойствието, тревогата, болката:
…Навеждаше се и когато
от устните отнесе длан,
усети само тишината
и зърна свода разлюлян.
Георги Борисов няма стихотворение без тъга и болка. Припомнянето е основният двигател, задвижващ всяко негово стихотворение.
В „По пладне, някъде в началото“ сред жегата лирическият герой следва слепеца, който върви уверено и кротко по ръба на пропастта, което не могат да постигнат физически зрящите. Поетът ни уверява, че за човека много по-важно е вътрешното око, вътрешното зрение, с което са надарени осенените от Божа дарба. Вътрешното око е в основата на всяка творческа дейност. Без него е невъзможно създаването на изкуство. Именно тези хора са създателите, които носят добро на хората.
Антитезата често е в основата на поезията на Георги Борисов, нерядко този поет прибягва до оксиморона, в стихотворенията си той изразява „да“ и „не“ едновременно. По този начин постига полифоничност.
В поезията на Георги Борисов има мистика, той опипом се домогва до неизвестното. Митовете и легендите са в основата на редица негови стихотворения. В стиховете му откриваме много тайнство. В неговата поезия често наблюдението на случващото се излиза извън рамките на езика, на възможностите, които поезията притежава по дефиниция. В „Гребец“ лирическият герой иска да е близо до боговете, но те са недостижими. Борис Христов мечтаеше да е метач в храма на изкуството, Георги Борисов да е гребец в корабите на боговете, но това негово желание е невъзможно, защото боговете са недостижими за човека, техните кораби и платна са „крилати“, човекът е лишен от възможностите на боговете, те не допускат клетия човек до себе си:
Аз видях боговете и техните кораби леки,
те дойдоха с морето под сънните южни била,
изкатериха вкупом ронливата козя пътека
и стовариха дружно крилатите свои гребла.
…
и поисках тогава за пръв път гребец да им бъда,
да ги нося прегърбен по гладката тъмна вода,
гласовете на рибите тайно да слушам из пътя,
мълчаливо да следвам безшумните звездни ята.
…
А когато заспах и отвъдният вятър отекна
и главните в дебелата жар угаси до една,
те се спуснаха мълком по стръмната козя пътека
и опънаха дружно крилатите свои платна.
Чрез боговете лирическият герой се стреми да се домогне до тайните на живота, до познанието, до божествеността им, но те не допускат смъртния човек до себе си. Боговете ревниво пазят своите тайни. Драматично и трагично въздействащи и по своему красиви са стиховете на Георги Борисов, изпълнени са с екзистенция. Той постоянно се стреми да се доближи и докосне до непостижимото, до божественото. Конят мъченик слиза като Иисус от своята Голгота, а лирическият герой се възземва към върха, за да види какво има там, откъдето се завръща конят, изтърпял мъките Исусови:
Лъщеше голият му гръб
като делфин между скалите
и лепнеха от път и кръв
пропуканите му копита.
В „Сол“ смъртният човек не може да знае колкото боговете. Ако човекът настоява да узнае тайните на боговете, ще си строши главата, рискува да бъде унищожен:
А мене ме прибрали сутринта
монаси, слезли в селото за сирене.
Сега паса кози по манастирите
и сури от корана им чета.
Или из по-богатите села
зареждам с буци прясна сол дворовете
и вече ме познават и воловете.
Но ходя само с черни очила.
Солта може да се приеме като символ на познанието, което е непостижимо за хората, така са пожелали боговете, такава е тяхната воля. Недостъпни са божите тайни („Тайна“), на човек не му е съдено да е равен с безсмъртните богове. В образа на несретника можем да открием Бог, Иисус, който благодари на лирически герой за стореното добро, за съчувствието и милостта му, защото всяка добрина трябва да се възнаграждава:
Но го изправих на крака
и го проводих по шосето.
А той целуна ми ръка
и полетя срещу небето.
Пътищата на мисълта при Георги Борисов са богати, разнообразни, ракурсите са изненадващи. В „Самотата“, което е посветено на писателя Никола Радев, става дума за единачеството на твореца, защото творецът е единак по дефиниция. Той не се смесва с тълпата, страни от масите, защото не иска да се размие и обезличи, той може само да бъде водач, да сочи пътя. Творчеството се създава в самота. Велика и незаменима е ролята на водача, защото е най-важна идеята, която само той може да всели у хората. А най-великият водач не може да е друг освен Бог („Великия“).
В „Гарвани“ Георги Борисов използва птицата, която е натоварена с негативни емоции и знаци, като символ на нещастието, на злото, срещу което се възправя цялата природа. В стиховете на този поет бушува зимен вятър, но и огнена геена, жесток пек и мраз, горят пожари, грачат гарвани, вият вълци, валят дъждове, пълзят хлебарки, лазят мравки, прибягват плъхове, властват нощ, кал, мръсотия, кръв, мъртви луни и неон, червясва целият живот, тих, пуст и обезлюден е градът, прощално и остро пищят влаковете, черни и глухи са полята, солена е кръвта на земята, човекът рови земята като кърт, разкалян е пътят, ледена е примката на вихрушката около гърлото на лирическия герой. Богът ритва земята и тялото му се люшва „като песен последна под ярките остри звезди“. Целият този ужас е събран само в стихотворението „Спомен“. Апокалиптична е и картината в „Небе“:
Вали, вали – ужасни дни! – и хлябът взе да плесенясва.
Прането в къщата изгни, стената злъчно зеленяса.
Дървото като водорасло ти махва с корен отстрани
и през устата ти, обрасла във мъх, бълбукат ругатни.
Сълзи окото ти, сълзи… Като тресавище докрая
дъждът в душата ти пълзи, изпълва цялата ти стая.
Тази апокалиптична атмосфера е характерна въобще за лириката на Георги Борисов. Дъждовно, есенно, зимно е предимно в неговата поезия. В стиховете му властва всемирната тишина, хилядолетната печал, такива са неговите кошмарни сънища („Тишина). Черната и огнена пръст постоянно го зове („Пръст“). Още с раждането човекът върви към предопределения край – смъртта. В „Къща“ става дума за неизбежната смяна на поколенията от рода, в живота всичко се повтаря. Стихотворение с по-откроена социалност е „Оставете човека“, в центъра на което е незавидната човешка участ. Самотен е човекът в своите нерадости. Само с хляб не се живее, внушава ни Георги Борисов:
И на злия шофьор да разказва за своята язва,
за това, че се буди по никое време от глад
и че само със хляба, каквото и който да казва,
днес не може човек да изтрае на белия свят.
…
затова, че животът като ситни трохи ни подбира
и ни стиска и мачка в юмрука си потен и груб.
…Оставете човека, който слиза сега от баира,
да мълчи и по масата празна да удря с юмрук.
В стихотворението кънти социална болка, мълчи човекът, но в мълчанието е заканата му, че няма да се примири. В центъра на „Довиждане, горчива есен“ е кръговратът на живота:
Вървя към зимата, отивам
към ослепителния мрак,
към тишина непобедима
вървя, за да се върна пак.
В последна сметка всички ни очаква старостта и самотата („Старост“).Самотата властва в поезията на Георги Борисов („Нощ“). Все по-самотен е човекът по земята („Съседи“). В „Едно изречение“ и в „Балада за слънцето“ акцентът е върху отчуждението, самозатварянето, алиенацията:
окопава се в тях като кърт,
тича, души, налива основи,
кърти камъни, мъкне чакъл,
смята, мята се, блъска и рови –
Защо е тази алчност на човека, която е в основата на злото, когато всички ни очаква един и същи край – гробът и смъртта. В центъра на „Стръвница“ е овълчването на човека в универсален смисъл, естествена е алегорията между звяра и човека. Ненаситната алчност води до оварваряване, до злото. Заситили глада, алчността не ни напуска, все повече ни обзема, ние ставаме нейни слуги и роби, и ако навреме не се осъзнаем, неизменно ще се превърнем в зверове. Разрушителна сила е алчността. В алчността си ставаме все по-самотни и антихуманни, алчността е най-голямата заплаха за човека и човечеството.
Спасението е в духовното прераждане на човека. Лирическият герой търси изход и го намира в духовния катарзис на човека чрез преодоляване на алчността. В поемата „Вторият син“ поетът се моли на Бог да му подари втори живот, подобно на Гео Милев кани Бог да го изведе от Ада, в който живее, или Бог да слезе при хората и да им помогне да заживеят, като се променят към добро. В поемата „Йерихон“ поетът се чувства като прашинка, смирява се пред Бог, но не се примирява с тежкия живот и съдба на човека. Иска да измоли от Господ по-добра участ за хората. Моли Всевишния да не изоставя своите създания – хората. В центъра не само на тези творби е опозицията Зло-Добро.
Човекът е непризнателен дори към майката пророчица в „Блудния дух“:
Бе ви тя дъщеря
и очите избоде си с бъдното,
докато не прозря
как ѝ дъвчете корена в тъмното.
В стихотворението става въпрос и за съдбата на Иисус, който иска да промени хората към по-добро, но е разпнат на кръста:
и ме проснаха там,
и на кръста широк ме насилиха –
и оставиха сам:
гол до кръста и вдясно от Прилепа.
В лириката на Георги Борисов често става дума за Ада, за подземния свят, а Раят го няма, защото човекът не го е заслужил, толкова е грешен. Влакът, претъпкан с хора, вкупом отнася човеците в Ада („Влакът“). Асоциативно се сещаме за Ботевия упрек към заспалите. Свикването и примиряването със злото е страшно за хората. „Вятърът“ е силен упрек към хората заради примирението и нежеланието им да се борят със злото, да му се опълчват:
Колко години се правихме скришом на хора,
как посивяхме от страх да не се издадем!…
Дълго живяхме – а камъни само по двора.
Камъни бяхме – от камък дано не умрем.
Хората са заспали ботевски непробуден сън, скрили се на завет, чакат да дойде месията, да ги освободи някой друг. В творбата става дума и за социалното, и за универсалното зло, за несъвършения свят, в който живее човекът, за страха и несъпротивата на злото. В „Балада за скитника“ скитникът е много по-състрадателен, по-чувствителен, по-свободен и великодушен, защото алчността не му е присъща.
Разпадащият се свят и човекът от дъното са в основата на Георги-Борисовата лирика. В центъра на поезията му е човекът от древността до съвременността. И главният въпрос – променя ли се към добро човекът? Отговорът е по-скоро не („Балада за пълнолунието“). Спасението е в осъзнаването, че сам човекът трябва да направи нужното, да се вземе в ръце и да даде път на доброто. Животът и личната съдба са в ръцете на всеки от нас, сами сме виновни за нерадостната си съдба. В края на творбата поетът сочи изходът:
…Преди да дойде пролетта
и зимата да си отиде,
по струпаните керемиди
човекът слиза на света
и в розовата му слана
петите си отупва боси…
А в шепата си празна носи
две-три пшеничени зърна.
„В небето е изходът“ – заявява поетът в „Писмо от изкопа“, посветено на големия поет Константин Павлов. Трябва да се изгради нов свят, с нов морал и нравственост у човека. Този свят трябва да се изгради на основата на мечтите на най-достойните мъртви, в основата и темелите на този нов свят трябва да бъдат пречистените и опростени мъртви. „Надпреварване“ също е в памет на Константин Павлов. То е изградено върху асоциации от стихове на големия поет, главно от „В утробата на кита“. Когато душата е свободна, няма сила, която да сломи и победи човека, индивида. В „Животът“ поетът отправя посланието, че човекът сам трябва да извоюва свободата си, защото няма откъде да дойде даром, сам трябва да се спаси от жестокия живот и да литне към свободата, да се домогне до нея. И в най-мрачните дни и мигове човек трябва да намира сили да се бори за свободата, жаждата за свобода трябва да е постоянно жива и неунищожима („Воденицата“). Пълната, абсолютна свобода е постижима само в смъртта. „Ах, утре“ е продължение на темата. Самотно стои човекът между свободните дърво и птица:
Тази птица, която е понесла в крилата си вятъра,
или вятърът, който тази птица отнася нанякъде,
и дървото, което упорито изгризва пръстта,
и пръстта, укротила в челюстите си дървото, и тя –
са еднакво свободни: ще е птица дървото и птицата – прах…
Аз съм само човекът, който днес стои между тях.
Природата може да бъде страшна и отмъстителна, когато човекът неразумно посяга върху нея и се опитва да я руши. Това послание е в центъра на „Кубатура на душата“. Натуралистичните картини са силно въздействащи: „И колеха наред – и бук, и смърч.“; „И сякаш в морга спях, а не на сечище.“ – потресен е поетът. Неизбежно възниква асоциацията с „Изсичането на Лонгоза“ на Андрей Германов. В „Лабиринт“ поетът споделя, че всичко живо – и флора, и фауна, са чеда на Бог, негови създания. Родството между човека и природата е в общия им родител. Между тях съществува зависимост. Флората и фауната имат души.
В поезията на Георги Борисов и любовта е изпълнена с екзистенция. Любовната тема е основна за „Дърветата са още неразлистени“. Любовта е чиста и неподправена, трепетна, тя е състояние преди всичко на душата. Силна е тъгата на лирическия герой, защото не среща ответ на чувствата си. В „Дървеният Бог“ основно е посланието, че за много от войните са виновни жени, водят се заради жени, причината е заслепението в любовта на властниците. „Мълчание“ е посветено на Никола Радев. В него Георги Борисов говори за приятелството, което може да приключи заради непремислени и непремерени слова и иска прошка. „А помежду ни – черен трап“ – изстенва поетът. Стихотворението е лично преживяно. Лошата дума е издигнала зид между двама най-близки приятели. Мълчанието е по-лошо от юмрук и плесница. Сходно стихотворение е „Трамваят“. В него става дума за смъртта, но и за забравените мъртви, за които не се сещаме и на Задушница. Неизбежно и нас ни очаква да ни се върне същото.
Божият храм е основният топос в поезията на Георги Борисов. Той намира спасението във вярата, в спазването на божиите заповеди. Иначе Бог ще въздаде на всеки заради и злините му, ще ни изпрати нов потоп. Храмовете трябва да възкръснат за нов живот („Взрив“).
За прераждането и промяната на хората към добро, за съдбата като съдница става дума и в „Точно в три“. Човекът сам трябва да се пребори със злото в себе си и да се спаси от него, да извоюва победа над злото.
„Майка ми“, „Баща ми“, „На брат ми“ са съкровени стихотворения. Вечна е майчината обич, която и от другия свят более и закриля сина. Силно емоционални са стиховете за раздялата с изтляващия баща. Поетът, творецът трябва да споделя съдбите на своите братя човеци, да не хвърчи в облаците, а да живее с мъките, терзанията и страданията на земните хора:
Като слепи змии се кълбяха слънцата ѝ сънни…
И дочухме тогава – през девет води и гори –
гласовете кървящи на нашите братя отвъдни
и въздишките бъдни на родните свои сестри.
…
И проврели тела през утробния вой на живота,
вкаменени от студ, ослепени от кървава пот,
запълзяхме напред – с изпочупени лакти и нокти –
да летим и да търсим земята и своя народ.
Където и да е, творецът трябва да търси братята и сестрите, да им съчувства и помага да живеят по-смислено, да ги окуражава и им дава надежда. Поетът бие камбаната на съвестта („Камбана“), която да напомня за мъртвите, чийто свят е по-добър от света на живите.
Георги Борисов пише в прецизен класически стих. Той приема този факт като неизбежен за себе си, но и едва ли не като някакво проклятие. Но писането на поезия в класически стих съвсем не е недостатък, защото класическият стих е своеобразна диктатура върху поета и в него по-ясно си личи дарбата – дали я има, или я няма. И това е именно поради неговата специфика. Значимият поет винаги успява да избяга от баналността. Стихът на Георги Борисов безспорно е много музикален, преимуществено в минорна тоналност, която често преминава в мажорно реквиемно звучене. Той е един от немногото поети, които доказват, че класическият стих съвсем не е изчерпал своите възможности и си е все така жив и подходящ за силна поезия, какъвто винаги е бил и ще бъде. Някои прибързано пророкуват края и смъртта на класическия стих, но поети като Георги Борисов категорично ги опровергават. Стихът на Георги Борисов притежава висока култура, защото е наследник на велики национални и световни поети от всички националности. Основният масив на световната и българската поетическа класика е сътворен в класически стих. Класическият стих не отрича свободния, белия стих, както и обратно. Всичко зависи от индивидуалната дарба на поета. И в класически, и в свободен стих могат да се създават както шедьоври, така и слаби творби, включително да се пишат безсмислици и глупости.
Лиричните персонажи в поезията на Георги Борисов обикновено са анонимни, което ги прави по-универсални. Неговата поезия е полифонична, защото е богата на внушения, дълбока и многопластова в посланията си, изчистена е от готови отговори и натрапени внушения. За този поет всяко съприкосновение с външния свят е съпроводено със самонаблюдение, себевглеждане, а оттам и самопознание. Често използва библейски мотиви и притчи в стиховете си, с което постига по-силно въздействие. В повечето случаи неговата лирика е сюжетна, но е богата на образи, сравнения, метафори, което я прави много поетична. Сюжетите са психологически, те са преживявания на лирическия му Аз, достатъчно художествени и поетични. Стиховете на Георги Борисов са една поетическа снимка на съновиденията и спомените, не са опит за тяхното задържане, а стремежът му е да ги избистри и удължи, преди да потънат и изчезнат в материята на самото живеене. Кънтящите огромни вселенски мълчания са безначални и безкрайни. Стиховете на Георги Борисов са едновременно абстрактни, синтезирани, пречупени през неговите субективни усещания и представи. Неговата поезия е предметна, с богата подтекстовост и условност, които са задължителни за значимата лирика. Тази сетивна поезия притежава богата асоциативност. Стиховете се превръщат в „продължение в отвъдното“, придобиват двойно битие и едновременно са съзвучни със съвременните тревоги и проблеми на човека.
Светът в лириката на Георги Борисов е студен, неуютен, неприветлив, мрачно сив. В поезията си той споделя неудовлетворението и разочарованието си от света такъв, какъвто е от памтивека, от хилядолетията. Той гледа на света с надеждата за красота и вечност, а дали това ще стане, зависи от времето и самия човек. Това е вечното съмнение на талантливия. Изживяванията на лирическия герой са на самотник, той се чувства като Ной след потопа. В тази поезия се откриват влияния от Фурнаджиев и Борис Христов, както и от фолклора – от пословици, поговорки, приказки, народни мъдрости, от поезията на античността (в негови стихотворения персонажи са Сафо, Орфей, Евридика, Харон, Хекуба, Аполон и други), но Георги Борисов несъмнено е автентичен поет. Това е поет с подчертана култура на стиха, но той успява да преодолее красивата поетизация. Стиховете му са предметни, не са претрупани с образи, съумява да се опази от прекалената емоционалност, като същевременно лириката му е достатъчно условна. Георги Борисов споделя: „Човек трябва да има сила, за да понесе пълната свобода да слуша единствено себе си, без да си вярва докрай.“ В поезията си той търси Смисъла, има съзнание за съдбовност като поет, за пророчество, търси свободата чрез стиховете си. За да достигне до важните послания в поезията на Георги Борисов, читателят трябва да изживее, запамети и да се вчувства в неговите поетични вълнения. Без да се усъмнява в света, в който се случваме всички ние, поетът продължава да търси неговото друго измерение във финия диалог с крехкото свиване и разгъване на материята.