“Целта на съчинението, което предлагам на благосклонния поглед на читателя, се състои в това да направя известно начало в развитието на отново възникналата новобългарска образованост… Гърците, макар че са получавали възможност да се образоват, това нещо се е правело собствено за тях самите. Те са се домогвали до националността, те не са могли да направят нищо за българите, а може би и не са искали. При това са отдалечавали единия народ от другия. Напротив, самите българи по своето природно чувство са били склонни да простират ръка към своите братя, славяните. Светата вяра ги е укрепвала в тази надежда на еднокръвните, но донейде те сами не са умели да се възползват от това средство, донейде и сами едноверците, за съжаление, малко са им обръщали внимание. Впрочем, ако се разгледат внимателно историческите обстоятелства, ще видим, че ни едното, ни другото не е могло да бъде. На младия руски учен, на Венелина, беше предоставено да изкара на сцената неизвестното отвъддунавско славянско племе и да запознае с него едноверните братя. С Венелина е сторена първата крачка, която обещава много: но заветът да се продължи започнатото най-много лежи на сърцето на самите българи. Тъкмо те трябва преди всичко да излязат на това поприще, макар че за съжаление трябва да се каже, че те спят юнашки сън. Ако тук-таме се покаже някой образован българин, той, получил възпитание между гърци и надъхан от духа на елинизма, отстъпва от рода си и иска да минава за грък, криейки произхода си. Техният пример следват и забогателите търговци. Образоваността и богатството, двете средства, които могат с щедра ръка да кърмят народността, ще се отнемат по най-безсърдечен начин от народа, който, оставайки в тъмнота и беднота, се измъчва в невежество, което преминава от род в рода. По този начин от самите българи хора жалки, които смятат за срам да се наричат българи или славяни, са били причина, че народността не се е развила. Този предразсъдък трябва да се победи и да се изкорени злото. Нека прочее ми бъде позволено аз да дам пример за това. Ще бъда щастлив, ако моите съотечественици ме разберат и възлюбят родното, националното. Тогава ние ще видим славяни по онези места, гдето сега от географите и от статистиците по погрешка и по непознаване на българите са посочени жители от други племена. Доколко са склонни българите към призванието на образоваността, ще покаже тази книга, която описва със слабо перо техния устрем към национално просвещение.”
Из предисловието на “Денница ново-болгарскаго образования” от В. Априлов 1841 г.
Едва ли някой би оспорил тези знаменателни думи на Васил Априлов за връзката между националната просвета и националното съзнание или както се е казвало едно време – националната свяст. Темата за този текст, драги ми читателю, възникна по повод 165-та годишнина от честванията на делото на Светите братя Кирил и Методий тази година. Ние, разбира се, няма да навлизаме в споровете за мястото и времето на възникване на този празник, а по-скоро ще се съсредоточим върху началото на модерната българска просвета, появата на светската ни интелигенция, ролята и значението им в българската история.
Светите братя Кирил и Методий
За мнозина още в училище тази тема е била скучна и досадна, но културният и образован човек чудесно разбира и оценява смисъла и значението на просветата във всичките ѝ форми за развитието на света от XVIII в. насам. Безспорен е възгледът, че с епохата на Просвещението идва краят на средновековно-феодалните общества и окончателно се налага модерно-светския им характер. Просветителските идеи се зараждат още през втората половина на ХVІІ в., когато в творчеството си Рене Декарт, Готфрид Лайбниц и Исак Нютон предусетили разкрепостяването на човешкия дух като резултат от развитието на науката. Самият термин „просвещение“ се среща още у Волтер, Хердер и други философи, и напълно се утвърждава със статията на Имануел Кант от 1784 г. “Какво представлява Просвещението”. Всъщност, това е епохата, в която се извършват най-кардиналните промени в духовния (политическия и културния), обществения и стопански живот на човешкото общество преди появата на интернет. Това е и времето, когато окончателно се систематизират основите на научното познание. Ето защо идеите на това време засягат развитието на всички научни области. Във философски план до голяма степен основа на Просвещението стават постановките на рационализма и култа към разума и знанието. Най-известни техни разпространители в Европа от тази епоха са Шафтсбъри, Лок и Юм в Англия, Волтер, Монтескьо, Русо, Дидро и ДʹАламбер във Франция, Лесинг, Кант, Хердер и представителите на течението “Щурм унд дранг” (”Буря и натиск”) Шилер и Гьоте в Германия, Ломоносов в Русия, Бекария в Италия и др. Според обществените възгледи на всички тези мислители, в Европа трябвало да се извършат преобразования и реформи, които да допуснат буржоазията да заеме полагаемото ù се място в обществения живот. В политическо отношение тези възгледи родили идеите на просветения абсолютизъм, конституционната монархия и парламентарната република. В идеологически план, плод на Просвещението са идеите на буржоазния либерализъм, демократизма, национализма, революционните идеи на Френската революция и др. В културната област Просвещението родило както “оптимистичната илюзия” в романите на Даниел Дефо и Джонатан Суифт, така и реализма и философската дълбочина в романите на Русо. Това е епохата, когато се раждат и разпространяват по-масово и идеите на социалната утопия, от която се ражда социалдемокрацията. В контекста на просветителството заляга и възгледът, че само просветеният (добре образованият) народ може да се развива и благоденства, управляван от добре образована и просветена ръководна класа. Разбира се, това в крайна сметка довело до сериозни промени и в социалната структура на обществото – в резултат на Великата френска буржоазна революция, буржоазията в цяла Европа получила в една или друга степен достъп до властта.
В икономическата област, в резултат от Просвещението се родила и индустриалната революция (промишления преврат), в резултат на което през ХVІІІ в. в Англия, а през ХІХ в. и в останалата част от Европа, се зародило фабричното производство, което поставило промишлеността на съвсем нови основи. Настъпили промени в градското строителство и структурата на града. Така се зараждат първообразите на съвременните европейски градове и урбанизацията започва да придобива по-масов характер. С една дума, светът днес изглежда такъв, какъвто е, благодарение на Просвещението.
Разбира се, Просвещението намира разпространение не само в Европа, но и в Северна Америка, където най-видни негови представители били Бенджамин Франклин, Томас Джеферсън, Томас Пейн (ученик на Русо) и др. То намира разпространение, макар и близо век по-късно, и в страните на Азия, Ю. Америка и Африка. В Османската империя то довело до появата на турската национална идея, изразена за първи път в политическите възгледи на младотурците в лицето на И. Шинаси и Н. Кемал, които през 1861 г. създали османско просветителско общество. В този контекст, просветителските идеи нямало как да не засегнат пряко и нашето общество под османска власт.
Възходящото развитие на възрожденските процеси през ХVІІІ в. и особено в началото на ХІХ в. предизвикало мощното движение за новобългарска просвета и култура, което наред с национално-църковното и националноосвободителното движение станало основен елемент на обществения ни живот през Възраждането. На фона на останалите процеси сред българите през възрожденската епоха, културно-просветното движение било не само най-ранно възникналото, но и най-мащабното и масово движение през Възраждането. То се превърнало в основа на модернизацията и реевропеизацията на формиращата се българска нация през XIX в., както и в база за развитие на всички духовни и политически явления, довели до Освобождението и възстановяването на държавата ни след 1878 г. Новото възрожденско общество изпитвало остра нужда от модерно светско образование, което да съответства на Европейското Просвещение. С напредването на социално-икономическите преобразувания, в нашето общество се създала добра почва за разпространение на идеите на Лок, Волтер, Монтескьо, Дидро, Русо, Хердер, Кант, Ломоносов и др. Зараждащата се българска буржоазия изпитвала все по-остра нужда от светска грамотност и по-висока образованост, които да служат на социалната и професионална ù реализация.
Още в началото на ХVІІІ в. се усетила нуждата от по-значително по обем и качество образование. То трябвало да се получава на достъпен език и да е съобразено с новите обществени условия и изисквания. Поради липсата на адекватни учебни заведения в българските земи, постепенно нараствал броят и на младите българи, които получили по-високо образование в чужбина. Така например, около 1800 г., в Бейската академия в Букурещ, която представлявала елитната гимназия във Влашко, се изучили внуците на Софроний Врачански – Атанас и Стефан Богориди, и търновецът Никола Хаджиилиев (Николо Пиколо) и др.
Началото на ХІХ в. е и епохата, когато в университетите на Европа се появила и първата група български студенти, сред които заслужава да се отбележат имената на Петър Берон, Иван Селимински, Гаврил Кръстевич, Александър Боев (Александър Екзарх), Иван Богоров, Стоян Чомаков и др. Всички те след завършването на образованието си започнали да играят важна роля в културния, политическия и социалния живот на обществото ни. Тяхната дейност била един от мостовете за проникване на идеите на Просвещението сред съотечествениците им.
Европейските влияния прониквали сред българите и чрез посредничеството на Гръцкото възраждане. Особено важна роля в това отношение изиграли гръцките училища в нашите земи. Още през ХVІІ и ХVІІІ в. гърците успели да изградят добре организирана просветна мрежа в земите на днешна Гърция и малоазийското крайбрежие. Гръцки светски училища били открити и в някои български градове, особено там, където вече имало формирани по-големи общности от гръцко и гръкоманско население. Подобни градове били Пловдив, Мелник, Търново и др. По-добро гръцко образование получавали и българите, живеещи в Цариград, Одеса и Букурещ. Така те се запознали с идеите на водещите гръцки просветители, като Теотокис, Кораис, Каирис и др. Десетки български младежи се появили и в редица руски (главно в Южна Русия) и сръбски (главно във Войводина) училища, като по този начин за изграждането на българската светска просвета спомогнало влиянието и на Славянското възраждане.
Към началото на ХІХ в. в много български градове (Сливен, Свищов, Котел, Карлово и др.) се появили елинобългарските училища. В тях наред с гръцкия език, било въведено и изучаването на църковно-славянски и новобългарски език, а също така – френски, турски и др. Голяма известност придобили училищата на Емануил Васкидович в Свищов, където бил подпомаган от Неофит Хилендарски (Бозвели), и това на Райно Попович в Карлово. Тъй като всички предмети се изучавали на гръцки език, опасността от елинизация на учениците в тях изглеждала доста голяма. В действителност обаче това не се случило, понеже в тях преподавали едни от най-ревностните ранни български просветители и патриоти, които възпитавали сред своите ученици български родолюбци. Така например, при Ем. Васкидович получил образованието си Петко Р. Славейков, а при Райно Попович в Карлово учили възрожденци като Георги Раковски, Гаврил Кръстевич, братята Евлоги и Христо Георгиеви, бащата на Ботев даскал Ботьо Петков и мн. др.
Елинобългарските училища се превърнали в плавна форма на преход от модерно гръцко към модерно българско образование. Този елинобългарски модел на просвета обаче бързо изчерпал своите възможности за развитие, загубил значението си и бил заменен с новобългарското взаимно народно училище. Първи идеолог на прехода към новия тип светско българско училище, което да е основано на модерния за онази епоха „взаимоучителен метод” на Бел-Ланкастър, станал д-р Петър Берон.
Д-р Петър Берон и заглавната страница от „Рибния буквар“
Той бил роден през 1800 г. (или 1795 г., според някои изследователи) в будното възрожденско селище Котел и умира през 1871 г. в Крайова (Влашко). Той води произхода си от заможното семейство на хаджи Беро и след като учил известно време занаят във Варна, заминал за Букурещ, където получил солидно за времето си образование в Бейската академия при прочутия гръцки педагог Константинос Вардалахос. По-късно следвал философия и медицина в университетите в Хайделберг и Мюнхен (Германия). След това работил като лекар във Влашко и натрупал значително състояние. Това му позволило дълго време да живее в Западна Европа и да напише няколко обемисти труда в областта на естествознанието. В българската история обаче, той останал не с тях, а с малката си книжка “Буквар с различни поучения” (Рибен буквар), издадена през 1824 г. в гр. Брашов (Влашко), далеч преди да завърши висшето си образование. За издаването на този първи учебник за българските училища П. Берон бил подпомогнат финансово от своя благодетел и покровител Антон Иванов, богат търговец от Сливен, живеещ в Брашов. Именно в тази книжка за първи път е обоснована тезата за нуждата от образование на новобългарски език и от въвеждането на “взаимоучителната метода” в българските училища.
През 20-те години на ХІХ в. вече съществували подходящи условия за прилагането на тези идеи в практиката. Взаимоучителният метод вече бил отчасти познат в училищата в Свищов, Копривщица, Велес и други български градове. През 30-40-те години на ХІХ в. идеите на Петър Берон били доразвити от Васил Априлов, Неофит Хилендарски (Бозвели), Неофит Рилски и др., които доказали, че е необходимо и отърсване от силното гръцко влияние в областта на просветата. Гъркофилията от 30-те години на века нататък имала задържащ и отрицателен характер, който не можел да убегне от вниманието на нашите възрожденци. Бавно и мъчително, но с нарастваща енергия, българите започнали да отхвърлят културно-духовната сфера на ориентализма и постепенно да се завръщат в тази на европеизма. Пътят към модернизацията, свободата и възхода на българската нация бил открит.
Литература
- Генчев, Н. „Българско възраждане“, С. 1988 г.
- Митев, Пл. „Българското възраждане“ /лекционен курс/, С. 1999 г.
- Тодев И. и сътр. „Кой кой е сред българите XV–XIXв.“, София, 2000