В настоящия ни брой ще завършим темата за полагане основите на модерното светско българско образование през Възраждането. След д-р П. Берон, будителят, дал най-много за началния тласък на националната просвета, е Васил Априлов (21.07. 1789 – 2.10.1847 г.). Той е роден в будния град Габрово, в стар и заможен търговски род. Двамата му братя били търговци на коприна и розово масло в Русия. Учил в килийното училище в Габрово до 11-год. си възраст, когато умира баща му, а след това заминал при братята си в Москва. С тяхната финансова помощ завършил немска гимназия в Брашов, Румъния (1807 г.), след това следвал две години медицина във Виена, но поради влошеното материално състояние на братята му се завърнал в Русия и започнал търговия в Одеса. През 1809 г. получил руско поданство. Като привърженик на гръцкото възраждане, той подпомагал материално гръцкото освободително движение. Това било израз на елинофилията, която обсебвала голяма част от българите в Южна Русия по това време. След 1831 г., когато се срещнал с руския учен Юрий Венелин, който бил един от първите големи изследователи на българския народ и неговото минало, възгледите му се променили. Книгите на Венелин “Древните и сегашни българи” и “Зараждането на новата българска култура” оказали изключително влияние върху В. Априлов. В мирогледа му настъпил коренен прелом, от който се родила идеята за модерно българско училище, развил тезата за нуждата от изграждането на едно централно училище, където да се въведе новия взаимоучителен метод на обучение и да се подготвят кадри за изграждащата се национална просветна мрежа . Изцяло завладян от тази идея, той прекратил търговската си дейност и се отдал на просветната. През 1835 г., заедно с Николай Палаузов, братя Мустакови и други заможни и родолюбиви одески и букурещки българи, произхождащи от Габрово и Габровския край, той основал Габровското взаимно училище (дн. Априловска гимназия), опитал се да създаде и българска печатница в града. Насочил дейността си и към поощряване на учебната книжнина, разработване на литературния български език, проучване на българската история и народни песни. С негово съдействие руските царски власти и различни казионни славянофилски комитети отпуснали множество стипендии за обучение на млади българи в Русия. В процеса на научните и просветителските си занимания той поддържал контакти с руските учени слависти Ю. Венелин, В. Григорович, М. Погодин, Срезневски и др. Наред с руски учени той поддържал тесни контакти и с някои чешки слависти като В. Ханка и П. Шафарик. Сред по-забележителните произведения на книжовната му дейност са: “Българските книжици или на кое словенско племе собствено принадлежи кириловската азбука?”(1841 г.), “Денница новоболгарскаго образования” (1841 г.), “Болгарския граммоты” (1845 г.), “Мисли за сегашното българско учение” (1847 г.) и др. Притежавал голяма лична библиотека, която оставил на Габровското училище, а цялото си състояние завещал за образуване на фонд за обучение на млади българи в Русия. В края на живота си той посетил отново родния си град с цел подкрепа на просветното дело там и на връщане към Русия, починал в Галац (Румъния).
През 1833 г. започнали строежа на сградата на училището в Габрово, а на 2 януари 1835 г. било открито първото светско, модерно българско училище (взаимно училище), което било основано на взаимоучителния метод. За пръв учител (директор) и уредник в него бил назначен големия възрожденски просветител Неофит Рилски (октомври 1793 г. – 4.1.1881 г.). Още през 1834 г. той изучил и превел на български език почти всички материали, свързани с взаимоучителния метод, които издал през 1835 г. под заглавието “Взаимоучителни таблици” и през същата година отпечатал и подготвената си от по-рано “Болгарска граматика”. Само след четири години взаимни народни училища по същия модел били открити в Копривщица, Казанлък, Търново, Трявна, Котел, Панагюрище и др.
Българската просвета отбелязала значителен напредък и в Македония, където нейни главни центрове станали Скопие и Велес – средища на дейността на бележития местен книжовен и просветен деец Йордан х.Константинов – Джинот. Раздвижили се и българите в Добруджа, където главни просветни центрове станали градовете Тулча (при делтата на Дунав) и Силистра.
Към началото на ХІХ в. в Сопот, Сливен, Враца, Велес и други градове се появили килийни училища и за момичета. През 30-те години на ХІХ в. Хр. Павлович, П. Берон, К. Фотинов и др. обосновали теоретично нуждата от развитие и на девическото образование. Първото новобългарско взаимно девическо училище било открито по идея и с финансовото съдействие на д-р П. Берон през 1840 г. в Плевен, а първа учителка в него станала известната българска просветителка Анастасия Димитрова. Твърде скоро в него се обучавали вече над 90 девойки от цялата страна. През 1844 г. девическо взаимно училище било открито и във Враца от Цвета Кръстенякова, а през 1848 г. и във Велес от Неделя Петкова.
Към средата на 40-те години на века се оформил значителен слой от образовани българи, немалка част от които завършили висше образование в Русия. Те събудили интереса на руското правителство и славянофилските организации, които започнали да подпомагат със стипендии, учебници и други помагала. По този начин оказали сериозна материална помощ за полагане основите на новобългарската просвета.
Появила се и група от отлично подготвени професионални педагози като Иван Момчилов от Елена, Ботьо Петков от Калофер и др. Взаимните училища в Габрово, Свищов, Елена (т. нар. ”Даскалоливница”), Калофер и др. постепенно прераснали в класни училища (прогимназии, V до VІІІ клас). Първото самостоятелно класно училище било открито в Копривщица през 1846 г. от копривщенеца Найден Геров. През 1850 г. с помощта на дарители той положил началото и на прочутото Пловдивско класно училище, наречено на светите братя Кирил и Методий. Така до Кримската война вече била изградена мрежа не само от начални /народни, взаимни/, но и от основни /класни/ училища. Все пак в този ранен етап повечето от класните училища нямали пълен брой класове, поради липса на достатъчен брой по-високо квалифицирани учители.
С изграждането и развитието на просветната мрежа, започнало да се развива и издаването на учебници. Появили се значителен брой учебници по български език, история, математика, география и др. След Рибния буквар на П. Берон най-известни сред тях били „Болгарска граматика” (1835 г.) на Н. Рилски, „Аритметическое руководство” и „Краткое политическое землеописание” (и двете са от 1835 г.) от Н. Хилендарски (Бозвели), „Математическа география” (1842 г.) от Иван Богоров, „Общо землеописание” (1843 г.) от К. Фотинов, „История на славянобългарския народ” (1843 г.) от П. Сапунов, „Царственик” (1844 г.) от Хр. Павлович и мн. др. През 1835 г. в Белград било отпечатано и първото учебно-методическо пособие (Славяноболгарское детеводство) от Н. Хилендарски и Е. Васкидович.
През първата половина на ХІХ в. на мрежата от новобългарски училища (взаимни народни и класни), чрез които бил осъществен преходът от средновековно към модерно светско и национално по своя характер образование. В новобългарските училища се формирала многобройна патриотично настроена интелигенция, която за разлика от предходния период вече била предимно светска по своя характер. Именно представителите на тази интелигенция след 1856 г. оглавили националноосвободителното ни движение. След Кримската война и прокламирането на прочутия Хатихумаюн от 1856 г., се създали относително по-благоприятни условия за развитие на новобългарската просвета и за нейното проникване и в най-периферните части на българските земи. Нарасналите икономически възможности и все по-будното народностно съзнание, в съчетание със засиленото влияние на европейските държави и култура над Османската империя, създали възможност за истински разцвет на националната просвета. Още през 1855 г. броят на новобългарските училища вече възлиза на 580, от които 10 били класни, а в навечерието на Освобождението, към 1877 г. в българските земи и извън тях вече функционирали към 2000 български училища, от които над 50 класни за юноши, 20 за девойки и 3 гимназии. В тях прониквали и нови методи на преподаване (звучен, класно-урочен и др.), главно чрез дейността на педагози като Йосиф Ковачев, Райчо Каролев и др. Класните или наричани още главни училища се превърнали във важни просветни центрове.
Първата българска гимназия била открита през 1857 или 1859 г. в гр. Болград (Ю. Бесарабия). Втората била открита през 1868 г. в гр. Пловдив, а третата – през 1873-1874 г. в Габрово, където Априловото училище прераснало в гимназия.
Васил Априлов – основател на първото модерно светско българско училище в Габрово
През 1869 г. било открито първото специализирано българско училище – педагогическото училище на Йосиф Ковачев в Щип, а през 70-те години били открити и още 4 специализирани училища – Търговското училище в Свищов от 1873 г., основано от Димитър Шишманов, който бил баща на големия ни следосвобожденски учен проф. Иван Шишманов), две семинарии на екзархията (1974 г. – в Лясковския манастир “Св. св. Апостоли Петър и Павел” и в Самоков през 1876 г. ).
От 1869 г. до 1877 г. били организирани и 49 неделни училища за възрастни, от които 9 женски. На български език се преподавало и в няколко десетки училища, създадени от католическата и протестантската пропаганда в Цариград, Одрин, Солун, Стара Загора, Банско, Самоков и др. Заслужава да се отбележи, че протестантската пропаганда обърнала най-сериозно внимание на девическото образование, като акцентирала върху създаването на девически училища. Особено важна роля за образованието на младите българи започнали да играят и откритите в Цариград модерни европейски колежи и лицеи, като колежът в Бебек (предградие на Истанбул) и държавният лицей Галата-сарай, които били френски учебни заведения, както и прочутият англо-американски Робърт колеж, основан през 1863 г., който се превърнал в най-доброто учебно заведение на Османската империя, а българските ученици в него обикновено постигали най-висок успех.
Вече споменатите около 2 000 училища представлявали просветната мрежа, обхващаща над 5 млн. души население. Пропорционално разпределени, дори в сравнение с повечето от европейските държави, тези данни представляват един изключително висок за времето си показател. Значителен брой български училища имало и в Румъния, и в българските колонии в Бесарабия и Таврия (Южна Русия). Само в Болградската област на Бесарабия през 1869 г. имало 43 български училища, сред които и първата гимназия. Българската просвета завоювала сериозни позиции и в Беломорието и Черноморието, въпреки силното културно влияние на гърцизма в тези райони. До 1872 г. просветната мрежа се контролирала и направлявала от общините, които също така я финансирали, а в последствие преминала под ведомството на Екзархията, но това в никаква степен не накърнило светския характер на образованието. В навечерието на Освобождението се обсъждала идеята за откриване на български университет, но тя така и не била реализирана. Важно значение за развитието на просветата имали и създадените многобройни женски дружества, които стимулирали просветата сред различните поколения жени. За развитието на просветното дело в Македония важна роля изиграло и създаденото в Цариград Македонско дружество, което имало за цел да подпомага училищата в Македония и по този начин да се противопостави на разрастващата се гръцка и сръбска пропаганда в югозападните български земи. Изключително важна роля за пробуждането на българското национално самосъзнание и за укрепването на просветната мрежа изиграл празникът на светите братя Кирил и Методий, отбелязан за първи път на 11 (24) май 1851 г. по идея на Найден Геров. Много скоро след това този празник се превърнал във всенароден и практически станал първият български национален празник още от епохата на Възраждането. В този смисъл просветното движение в българските земи изиграло ролята на мощен стимул за пробуждане на българския народ, който улеснил проникването на модерните европейски идеи и тяхното разпространение сред българското общество. Това изиграло неоценима роля за модернизирането на обществото и се превърнало в база за формиране на национално самосъзнание, опряно на дълбоко чувство за историческа и културна общност. От тази гледна точка просветното движение имало значението и на основен катализатор за културния подем на българите през ХІХ в. Този подем не би бил осъществим без наличието на добре организирана и функционираща просветна мрежа, каквато нашият народ успял да изгради до освобождението си. Така в навечерието на Освобождението българската нация притежавала вече изградена и уредена просветна мрежа с утвърдени принципи и традиции (достъпност, демократизъм, масовост, гъвкавост и т.н.), които се превърнали в основа за развитието й до наше време. Успешните насоки на това развитие се потвърждават и от факта, че в края на 60-те години на ХІХ в. българите успешно осуетили и отхвърлили опитите на валията на Дунавския вилает Митхад паша (един от първите представители на турския национализъм) да отоманизира (турцизира) българското образование, като въведе държавни, смесени училища за християни и мюсюлмани.
Един от важните проблеми, стоящи пред българското образование и култура през Възраждането, бил въпросът за новобългарския литературен език. Още в дамаскинарската литература от XVII в. се развила тенденцията за замяна на архаичния литературен (книжовен) език, изграден на старобългарска основа, с език, основан на народните говори. Тази тенденция била подета и доразвита от стремежа на повечето ни ранни възрожденци като Паисий, Софроний, Й. Кърчовски, К. Пейчинович и др. През втората четвърт на ХІХ в., под влияние на подобни спорове в Гърция, сред българската интелигенция се разгоряла езикова дискусия около характера на литературния език. В рамките на тези спорове се оформили три течения или школи – църковно-славянска, славянобългарска и новобългарска.
Представители на най-консервативното – църковнославянското течение, били К. Фотинов, Хр. Павлович, сърбинът Константин Огнянович и др. По-късно сходни идеи застъпвал и Раковски. Според техните виждания трябвало да се запази тясна връзка между книжовния български език и църковнославянския, който представлявал руска редакция на старобългарския език от края на ХІV в.
Типичен представител на по-умерената или славянобългарската школа бил Неофит Рилски. В своята “Болгарска граматика” от 1835 г. той застъпил гледището, че литературния език трябва да се опре на народната реч, но с мощен коректив в лицето на църковнославянския език. Това бил компромисен вариант между книжовната традиция до ХVІІІ в. и живите народни говори.
Найден Геров – основател на първите ни класни училища в Копривщица и Пловдив
Третата школа – новобългарската, имала най-силно присъствие в книжовния живот след 20-те години на ХІХ в. Нейни видни представители били най-значимите автори от тази епоха – П. Берон, В. Априлов, Н. Геров, Ив. Богоров и мн. др. Тя обосновала теоретично и практически широките възможности на новобългарския (говоримия) език, което представлявало най-демократичното виждане по този въпрос. Към 70-те години на века вече била оформена относителна единна литературна норма, базирана основно на източнобългарските говори, но правописните и езиковите спорове продължили и след Освобождението. Все пак, за разлика от Гърция, където надделяло консервативното виждане на църквата за налагане на средновековния византийски гръцки език като книжовен (т. нар. катаревуса), в българската култура живият народен говор се превърнал в основа на книжовността през Възраждането и по-късно, което създало условия за по-масово разпространение на просвещението сред българите.
- 1. Литература
- Генчев Н. Българско Възраждане, София, 1988 г.
- Митев П. „Българското Възраждане“ /лекционен курс/, Сoфия, 1999 г.
- Тодев И. и сътр. Кой кой е сред българите XV – XIX в., София, 2000