В маратона останахме без вестоносец

Брой № 2 (26) / юни 2014, Хронична кашлица

Иван Методиев скочи в микроязовира на “сивия литературен поток” направо от високия бряг на науката – химик по образование, логик по призвание, той напусна Института по почвознание “Пушкаров” и зае полагаемото му се сякаш място в неофициалните класации още с първото си книжле. Макар че дебютира със сбирката си “Прости сетива” на 34 години, когато негови връстници, ярки дарования като Миряна Башева и Борис Христов вече бяха национално известни и плашеха до заекване угнетените старчоци от писателския синод с неподражаемите си – свирепи и тъжни – изпълнения в поезията.

От Иван Методиев никой не се уплаши, защото беше спокоен и в нещо явно съсредоточен. Прост и прозрачен като формула, а фин и пейзажен, замислен и наблюдаващ. Биографията му – тогава тя имаше голямо значение за кариерата на всеки от нас – бе на типично софийско копеле. Цял живот обитаваше таванския етаж на въздуха над “Солунска“ 1, на две крачки от писателското кафене и на една от кино “Култура”.

Иван изначално беше влюбен в природното, в естественото, в органичната химия на нещата – дърво, река, птица, водно конче, поле, пак дърво и над него зеещата самота. Това не беше онази известна шаячна правда и селска мъка по родния край, защото Иван беше не просто градски, а чисто централен човек и поет. Родният му квартал и до днес се нарича площад “Славейков”.

Онова, което пишеше, беше нов вид словесна живопис, който не стряскаше, но респектираше. Финес, чист рисунък, зад думите – тревожност, под тях – далечен подземен тътен, над тях – трева, но истинска, дива и непокорна, а не райграс, подстригван в правилен бретон от домашните помощници.

Методиев обаче си показа рогата още в дебютната сбирка. Наред със странните природни акварели рязко контрастираха заглавия като “Естетиката на трите мухи”, в които социалното избиваше не като работническа пот, а като черен мухъл на настъпващата вредна влага. От която няма измъкване, нито в буквалния, нито в преносния смисъл.

Общо взето в началото на Иван като че ли провървя – след втората му книжка “Пейзаж на душата” и младите, и по-утвърдените гъсеници го приеха заради изобилието на природа в стиховете му. И не посмяха да го схрускат публично. Слаб като вейка, висок като бурен, с пръсти на пианист, залитащ и противоречив, преди двайсет години Иван заживя като врабец – кълвеше малки водки с голяма чешмяна вода, пушеше, когато имаше какво да се пуши, трохите май не ги забелязваше, но забелязваше какво се вършеше около него. Дойде с готова естетика и своя поетика, но не остана безразличен към площадната вакханалия, обхванала дори философски настроени човеци като него.

След като избухна демокрацията Иван започна да издава списание “Нава” – славянски вариант на японските три­­стишия хайку. Опита се да бъде галерист – нае един гараж под Семинарията, после в центъра – апартамент. Не му провървя. Но продължаваше, за разлика от повечето слисани лирици, да пише. Все по-улично, все по-вулгарно-нежно, обсебен от неистово желание за горда и безсилна съпротива срещу помията на масовата култура, която прииждаше като отприщен мегаязовир откъм рухналата стена на Берлин.

Не искам да излезе, че Иван е светец. Или книжен писарушчо, неудачник, каквито днес с лопата да ги ринеш. Обратно – пишеше рядко статии, но аналитични, подробни, с изследователска страст, сякаш не ставаше дума за политика, а за алхимия. За проникване отвъд материята на злото, на доброто, на обозримото.

Преди да го отнесат от нас, Иван беше повече от месец в тотална депресия. Трескав, цигарен, блед, с пламнали очища, изнервен до припадък, въобще не се зарадва, че последната му книга със стихове „Повече тишина” е отличена в конкурса „Помощ за книга” към Министерството на културата. Рече ми, изчакай, не бързай, има време.

На близките си е казал, че отива някъде да пише. Ще се скрие и ако го потърси някой, да отвърнат, че не знаят къде е. Преди да отлети към себе си е разкъсал на парченца тефтерчето си с телефонните номера на всичките си приятели. Между тях беше и моя.

Накрая още нещо – Иван не е посегнал на себе си. Просто хвана първия вятър и се стопи някъде край Добринище, като една от своите любими прашинки, които някога летяха в слънчевия лъч и разваляха естетиката на трите мухи.

Друг поет някога написа: ”След смъртта на Димчо Дебелянов ангелите вече нямат хор!” След горестното и гордо бягство на Иван Методиев от маратона ние останахме без вестоносец.

 

Космогония

Ленива космогония от плява

и плетища с проскубани петли.

Мълчание, което се прозява.

От край до край магарешки бодли.

Насред дерето – вирче и върби.

А във водата – чергици продрани

И вечните им прани-недопрани,

с канап пришити български съдби.

Надникнеш към небето – полумрак.

Мъгли. В мъглите – бог. И мокра глина…

Надникнеш във душата си невинна

и плахо се отдръпнеш – прахоляк…

И дълго слушаш после как вали,

а с всяка капка все по-тихо става…

И ето на – животът си минава…

И уж боли, а никак се боли.

 

Естетика на трите мухи

Родих се на тавана. Като плъх.

Израснах сред софийските бордеи.

И три мухи видях, три малки феи,

прашинки от божествения дъх.

И кацнала на кривия ми нос,

една от тях лениво проговори:

Почукаш ли, не ще ти се отвори.

Ще бъдеш ти неканеният гост.

И в мъки нека мине твоя ден,

защото тъй духът се извисява…

Какво е дух – се питам оттогава?

Да знаех, бих се чувствал извисен.

А втората ориса ме така:

Ще бъдеш ти грозникът, а в отплата

сред грозното ще срещнеш красотата,

но друго име дай й ти – тъга…

И нека триж светът те отврати,

преди да си прозрял онази тайна,

че грозното, доведено до крайност,

е вече красота… Или почти.

И ето, смях се чу – по този смях

аз изпълзях сезони и години…

А третата орисница дари ме

с най-висшето богатство – шепа прах.

 

Измерения

Сред стаята с размери три на три,

размери на света и на душите,

дух божи лъкатуши сред мухите

и паяжина в ъгъла искри.

Ръжда покрива влажния таван,

над който може би започва раят,

хлебарки нейде в ниското блуждаят

по пътя, от трохите очертан.

Далеч от всяка земна суета,

едно дете на пода си играе.

Навярно притча някаква това е,

а може би е просто бедността.

И носи се дух божи, извисен

над вечните надежди и измами,

и не с мухи, а с ангели се храни

мъдрецът-паяк, в ъгъла стаен.

А столът, този странен философ,

спокойно в тишината наблюдава

как в плесени и гъби разцъфтява

наоколо вселенската любов.

 

Тъгата на майките

Когато мама разбере,

че сетният й час дошъл е,

тя ще се скрие в някой ъгъл,

ще поскимти и ще умре.

Ах, всички майки ги е страх

да срещат погледи сирашки…

Умрат ли, в ада ги запращат,

та вместо нас да мъчат тях.

Умират майките сами…

Умират винаги виновни…

И мойта майчица сиротна

така ще мре на старини.

И трижди ще се отрека

от тялото й вледенено…

И страшното ми отвращение

ще бъде моята тъга.

О, красота на този свят,

с какво тъй властно ни привличаш?

Пръстта е нашето величие…

Там родните ни майки спят.

Те мрат потайно, шепнешком,

завинаги несподелени…

За тях – несретници рождени,

пръстта е родният им дом.


 

Вашият коментар