Станка Пенчева е сред най-значимите ни национални поетеси от втората половина на ХХ век. Първата ѝ стихосбирка „Пълнолетие“ излиза през 1952 година. В периода до 2006 година издава приблизително тридесет стихосбирки, но броят на нейните поетични книги е подвеждащ, защото почти всяка от следващите съдържа и стихове от предишните ѝ поетични сборници, а някои са „Избрана лирика“ (1973, 1979). „Родена на прага“ и „Гола душа“ са също с избрани стихове в два тома от 1989 година, „Градините на любовта“ е с избрана любовна лирика (1996), както и „Незабрава“ (2004), също с избрани стихове.
Главната тема в нейната поезия е любовта. Специфичното за поезията на Станка Пенчева е лиризмът, интимното начало. Поетесата си прави автохарактеристика в стихотворението „Цената на доверието“:
Така съм създадена,
че предпочитам
да се усмихна, вместо да се намръщя,
да погаля – вместо да ударя,
да повярвам – щом ме погледнат в очите.
А ето какво е разбирането на Станка Пенчева за поезията в „Как се прави стихотворение“:
Вземаш къс чувство –
безформено, накалено,
току-що извадено от горнилото.
Тежко – скъсва ти жилите.
Жарко – облива те в пот солена.
Удряй сега!
Не със сила –
удряй тънко и вещо.
Образно и емоционално поетесата разкрива мъките при раждането на стихотворението. Най-плодоносни са драматичните, спазматични и трагични преживявания и тегели, от които могат да се родят стойностни поетични творби.
„Не ме оставяй никога без обич“ е основното послание в „Хубаво е всичко да свършва навреме.“ Полюсни са чувствата в „Остави ме най-после сама“. Лирическата героиня не съзнава колко дълбоко е свикнала и привързана с годините към любимия.
За силния мечтан мъж, опора и спасение в живота на лирическата героиня, става дума и в „Жени“, „Спасената“, „Благодаря ти за сигурността“, „Умиране“, „Изповедно“, „И пак за уморените жени“. Само при силния мъж жената може да намери подслон, защита и сигурност. За вечната любов става дума в „Никога няма да те прегръщам…“:
И да сме заедно,
заедно като в мраморна прегръдка.
Додето светкавицата ни разцепи
на две.
Истинската любов заслужава всякаква цена, защото е безценна, тя осмисля живота ти, преживял ли си я, значи не си живял напразно, имало е смисъл раждането ти („Струваше си“).
Станка Пенчева използва в поезията си фолклорни мотиви („Правнучката“, „Сама Неда“, „Буеняк“ и др.) За уникалната любов, за единствения любим става дума в „Ти си мъжът“.
Ти си мъжът, с когото ми е било писано
да узная върховната радост на тялото и на духа,
всеки път да се приземявам замаяна, слисана
от летежа, който ми е изпил дъха.
Това е съдбовната любов, изпратена свише. Стиховете се отличават с изящество и въздушна лекота. Прекрасно и вълнуващо е „Ако знаеше…“. За единствената любов става дума в „Нежност“.
В „Семена от салкъм“ Станка Пенчева се вълнува от възможното прераждане. За поета, за човека на Словото безсмъртието и прераждането е най-възможно в оставеното на поколенията като творчество. В „Семена“ поетесата споделя плахо надеждата си, че ще постигне безсмъртие чрез словото:
И все пак…
Все пак се надявам тайно
там някъде, във гънките на времето,
да се е скрило и да чака своя час
на благославящото
мое слово
семето.
Прекрасно стихотворение е „Там“, в което Станка Пенчева се пренася Там, в по-хубавия и вълнуващ свят на мъртвите. Стихотворението е сътворено с великолепна образност и поетичност, с богата метафоричност. Наблюдаваме единство между слово и четка на художник, богат философски подтекст.
Съдбите на поетесата и кучето са сходни в известен смисъл в „Приятели”. Стихотворения с откроена социалност са „Кухня за бедни“, „Накрая“ и „Какво ми остава“. В „Ръцете“ поетесата благоговее пред ръцете на селските жени, носили рожби, садили, жънали, покрити с мазоли от копането, сърпа и ножа:
Тази ръка благославя всичко,
което нашата земя ражда.
Поклон пред трудовите хора и трудът им, пред човека създател е „Старият лозар“. Преклонение пред жените е „Най-простата служба“.
Мисълта за смъртта нерядко навестява лирическата героиня на Станка Пенчева. Представата на поетесата за смъртта откриваме и в „И пак дъщеря ми“. Станка Пенчева таи Надеждата, че и след смъртта си ще подкрепя дъщерята невидимо от Горе, от другия свят. Творбата е силно екзистенциално стихотворение, което хваща за гърлото, насълзява очите, напомня, че всички ни очаква неизбежното и трябва да мислим с какво ще ни запомнят живите, защото, докато ни помнят те, ще живеем. Най-важно е собственото достойнство, гордостта, духовната сила да се изправяш след всяко падане, да не позволиш да те стъпчат, да те победят, да се подиграват на слабостта ти. Това са морални послания с универсален смисъл за всеки човек.
Станка Пенчева е поетеса, която се прекланя пред величието на природата, защото с интуицията си усеща, че и тя е част от нея, всичко е дело на Бога. В „От този връх“ поетесата изпада в екстаз. В „Топъл дъжд“ поетесата се чувства неотделима част от природата. Същото усещане и нежност откриваме и във „Вечерен дъжд“, изразено с фини стихове. В „Релаксация“ властва споменът от чистото детство, когато съприкосновението с природата е естествено, непринудено, чисто. В стихотворението поетесата е изразила жаждата си по първичното, неомърсеното, Свободата. В „Родената на прага“ става дума за Свободата, пътуването, жаждата по непознатото и стремежа за опознаване на други страни, народи, природни забележителности, топоси („Атлантика“). Дори когато тялото е остаряло, духът не престава да жадува по пътешествия, подобно на Багряна („Когато спрях да пътувам“). За Свободата, волния дух, скъсването на оковите на ежедневието, бягство от сивотата в единението с природата, за чистота, святост, неоскверненост, прескачане и преодоляване на табута и съображения става дума в „Скучно, тежко…“. Прекрасно е стихотворението „Какъв едновремешен сняг“. Стиховете покоряват със своя финес и усещане за чистота и вечност.
Няма по-красиво място от родината, която Станка Пенчева обича и заради драматичната, понякога трагична съдба на България. Далчевски дълбок патриотизъм усещаме в „Благословено да е твоето страдание“:
…Мога да тръгна подир фанфарите,
подир блясък на злато и меч…
Позволи ми, моя Българийо,
с теб да бъда в беда, мор и сеч,
когато трепери стрелата забита,
земята е въглен,
майките – в плен,
а не на твоята слава във дните –
тогава ти нямаш нужда от мен.
Станка Пенчева е значима национална поетеса. Няма как да не се вълнува от съдбата на поетите, на хората на изкуството. Тези вълнения са в основата на „Поетесата на градчето“. Битовите задължения са ежедневие, те са маловажни за поетесата. Истинският пълноценен живот, същината ѝ, се проявяват след като приключи с бита и остане насаме с тетрадката за стихове.
В „Големите поетеси“ Станка Пенчева изразява поклона и преклонението пред величието на двете ни най-велики национални поетеси. Еталон за достойнство и безсмъртие са предходничките ѝ Елисавета Багряна и Дора Габе. Те наистина бяха с осанка на царици, излъчваха царствено достолепие и великолепие:
Стъпваха като Савски царици…
Под клепачите натежали –
тъмни очи на хубавици,
тъмни пожари палили.
Стихотворението е и възхита, и мечта, и жажда за подражание, пример и заричане. Надеждата на поетесата е примерът им да бъде завладяващ за следващите поколения поети. Самата Станка Пенчева беше една от последните все по-намаляващи до изчезване достолепни национални творци, запазили достойнство до последните си дни. Поетесата е най-истинска в творчеството си:
От площада крехък на белия лист
моят тих глас дири пролука.
За добро и за зло –
търсете ме неминуемо тука!
(„Площад“)
Поезията е голямото мълчание, тишината, когато поетесата говори с душата си („Мълчи“). „Препълнена“ е самотата на Станка Пенчева в „Ода за самотата“. Тя настоява в „Поезия“, че лириката трябва да е изчистена, да не е натруфена с излишни и ненужни образи, метафори, думи, стиховете да са само чиста капилярна кръв и смисъл. Поезията е способност за превъплъщения, съпреживявания, съчувствия („Поетичния труд“). Това са покоряващи изповеди на голямата поетеса Станка Пенчева.
Станка Пенчева е отличен стилист и майстор на интерпретацията. Нейните метафори и образи не са натруфени, позьорски, те са проблясъци и светкавици на интелекта, ума и сърцето ѝ. Тя не страда от образомания и метафоромания, защото разчита на Смисъла. Пише както в класически, така и в образцов свободен стих. С тъга и болка е наситена и изпълнена нейната поезия. Стиховете ѝ са дълбоки и смислени, със силна екзистенция. В поезията си Станка Пенчева дава превес на непреходното, общочовешкото, универсалното. В нейните стихове откриваме дълбок копнеж по тайнството и девството на любовта. Умее да рисува прости битови картини със завладяващо поетическо настроение. Стиховете й са изпълнени от селски пейзажи, за нея селският живот е преживяна даденост, усет към въздуха на селото, на селската поляна и въобще на селската природа и идилия. Чудото на живота е именно в простата естествена радост, която не търси аргументи, която живее с магията на простите спонтанни човешки изживявания и преживявания. Тази поетеса се притеснява и тревожи от факта, че човекът все повече се отдалечава от красотата и възвишените идеали.
В „Последен сняг“ поетесата споделя:
Последен сняг – свенлив и нежен,
прощален, ала без печал.
Топи се леката му мрежа
във пролетната кал.
………………………..
Прощален сняг,
здравей и сбогом!
Не ми е жал.
И ми е жал.
Голямата поетеса Станка Пенчева няма за какво да съжалява. Тя е със запазено място в националната ни литература.
Хубаво е всичко да свършва навреме…
Хубаво е всичко да свършва навреме. —
Да напуснеш рано огнището,
преди огънят да е станал на пепел;
от трапезата да станеш рано —
за да не събираш после трохите;
и да отвърнеш очи,
преди другите очи да изстинат.
Не обичам да гледам сухи цветя.
И празни чаши…
Не ме докосвай никога без обич.
Дидактично
От всичко‚ което бих искала да ти кажа‚
избирам‚ дъще‚ едно: Бъди горда! Горда бъди!
След всяко падане — ставай!
Иначе ще те смажат зли хора или беди.
Даваш ли — не пресмятай! Губиш ли — не съжалявай!
За всичко плащай сама!
Не се срамувай‚ ако от тебе лъвица не става —
свое достойнство има и мравката на тази земя.
Не бой се от нищо —
ни от съдбата‚ ни от себеподобния враг.
Каквото и да се случи — гордостта
ще изправя главата ти като железен гръбнак.
Остави ме най-после сама!…
Остави ме най-после сама!
Цял ден вървиш след мене —
когато мълча и когато говоря,
по улицата и у дома,
от мига на събуждането
до мига на съня…
Усещам те, без да те виждам.
Знам какво ми казваш,
макар че не чувам гласа ти.
Ще избягам от теб!
— Да остана най-после сама —
без твоите ръце в ръцете ми,
е твоята душа — в моята;
тогава ще си поема дъх,
ще спусна клепачи —
да си почина най-сетне от теб,
дето цял ден вървиш по петите ми…
А когато отворя очи,
най-напред ще попитам:
„Къде си?
Не ме оставяй сама!“