Биньо Иванов се появява в централния литературен печат в средношколското списание „Родна реч“ през 1958 година. По-късно публикува стихотворения в „Литературен фронт“, „Пулс“, „Народна младеж“ и на други места. Дебютната му стихосбирка „До другата трева“ излиза доста късно – през 1973 година. Причината е отхвърлянето на ръкописа от различни издателства.
Биньо Иванов ни заинтригува с нестандартната си поезия. Стиховете му изразяват психологически истинно как възприемаме света – като реалност или като фикция, обективно и субективно. Лирическият Аз се вглежда в живота, в неговата внезапност, в магията на неговите привидности. Тази поезия предизвиква много въпроси от стилово и семантично естество. При него думите са като първородни деца на сън и реалност, невероятно съчетани с безбройни пластове и незрими на пръв поглед символи (Георги Караславов е предлагал по 5 лева на този, който може да му разтълкува стихотворение на Биньо Иванов). Зад неговите стихове навлизаме в други измерения. Това пътуване през пространствата и времето прекосява съзнанието и мислите ни, за да достигне до забележителни прозрения и дълбочини. В магическата атмосфера на неговите стихове по непознат понякога начин се появяват профили и силуети на мисли. Стиховете му понякога ни озадачават, друг път ни обсебват и ни карат дълго да размишляваме, за да разберем кодираните им смисли. В такива случаи не сме сигурни дали поетът не ни гледа присмехулно. Художественият език на този поет е личен и неповторим, а изразните средства – оригинални и своеобразни, движещи се от абстракцията до реализма. На пръв поглед поезията му изглежда привиден хаос, в който при внимателно вглеждане ще открием хармонията на цялостния живот. В пресъздаването на заобикалящия ни свят откриваме засилена връзка между реалното и въображаемото, поетът моделира пространството. Чрез силата на духовните си търсения той реабилитира материята като обиталище на духа. Това са благородните области на неговия творчески поглед. Образите и метафорите му са сложна симбиоза на паметта и инвенциите, среща между културните придобитости и непосредствено преживяното. Чрез поезията Биньо Иванов се съпротивляваше ежедневно на досадно повтарящия се свят, стремеше се да бъде неповторим, а това означаваше да твори, вгледан единствено в своята вътрешна галактика, където нещата се движат по други закони и орбити. Досиетата на всичките му сънища са отворени и достъпни за всеки, според възможностите и силите му. Той се стремеше към пълна освободеност и отдаденост на творението. Виртуалните му внушения отзвучават като реални усещания. Събитията в стихотворенията се обясняват многозначно. Кодифицираните му послания са истински комплимент за търсещия ценител. Биньо Иванов не боледуваше от страха на неразбрания. Марин Сореску казва: „Поетът е откривател на нови светове. Чрез интуицията си поетът открива нови светове.“ Биньо Иванов е постигнал синтез между всеобхватния поглед върху поетичния свят и света, който го заобикаля. Неговите стихотворения най-често са изградени като отворена мисловна система. Прочитът на тези особености е задължително условие за една адекватна интерпретация на тази поезия.
Този поет винаги се бори срещу баналността и не се интересува от чуруликащите стихове. Неговата поезия ни подтиква да развиваме творческата си фантазия и да ставаме достатъчно духовни хора. Вкусът към парадокса, последователното пренасяне на една мисъл в художествени образи, подчертаването на двойнствеността и двусмислието на реалното са сред характеристиките на неговото творчество и придават високата му стойност. Особено за първите три стихосбирки на Биньо Иванов можем да отнесем споделеното от Яворов: „Аз се смятам за най-малко маниерния сред другите“. И допълва, че не гори от желание да блесне с фокусничество. В по-късното си творчество Биньо Иванов засилва стремежа си към писането на стихове-шифри, които с течение на времето разкриват част от смисъла си. С времето в неговата поезия започва да се налага трудната уловимост на смисъла, идващ преди всичко от словесните експерименти. Въобще този поет не обича творби, които говорят директно и направо.
Несъмнено в поезията на Биньо Иванов присъстват много универсални мотиви, теми, образи и символи. Имаме усещането, че този поет е способен да сътвори стихотворение от всичко и за всичко. Поетът изгражда сложна художествена система от отворен тип, което позволява да се влезе в интерпретационен контекст с живота и битието. На читателя е възможно да се стори, че поезията му е просто и предимно игра на думи и самоцелно образотворчество и метафоромания в насипно състояние. Биньо Иванов сякаш небрежно нахвърля образи и метафори, които на пръв поглед са без логика и нямат нищо общо помежду си. Това съвсем не е така, защото няма безсмислици. Но несъмнено неговата необикновена метафоричност и изобразителност са оригинални. Тази поезия има своята магия и своето „дуенде“.
Може би най-емблематичното стихотворение за Биньо Иванов е „До другата трева“, определило и заглавието на първата стихосбирка на поета. За Биньо Иванов поезията е съдба, толкова неизразима и драматична, защото е сблъсък на духа с повседневните драми и страсти. Дори в най-радостните мигове тъгата не изчезва, той не може да изживее пълноценно радостта, да се порадва безгрижно на живота, защото е обременен от мъдрост, така е роден. И не само лирическият говорител е тъжен, тъжни са съседът и всички смислени хора. И остава вечната надежда „до другата трева“. Това е символното средоточие и основното послание, което осмисля творбата и подчертава нейната същност. Поетът усеща несвободата, която го задушава. Акцентите в стихотворението са в образите-метафори „паяци жестоки“, „клони удушвачи“, „лакът съм порасъл“, „педя път съм минал“. Именно те носят товара на поетичните послания и внушения на творбата. „До другата трева“ е стихотворение, което насълзява. Екзистенцията е дълбока, тиха, достигаща до най-потайните кътчета на човешките ни души. А рефрените са дълбоките осмисляния на посланията, техните поетични тегели.
Този поет не се повлиява и подмамва от призивите за възторжено възпяване на социалистическото ежедневие и социалистическия труд и живот. Производствената тема по принцип му е чужда. Оптимизмът е в това, че животът продължава своя необратим ход чрез живите. Силно е усещането за род, предци и деца в „Някаква нощ“. Мотивно и тематично това е много характерно за лириката на Биньо Иванов въобще.
Поезията на Биньо Иванов е изпълнена със самота, самотата властва в неговите стихотворения и съдейства лирическият му Аз да се вглъбява в същностите на нещата. Силно стихотворение е „Дървената гъба“. Изживяванията на лирическия герой в тази творба е на самотник като след световна катастрофа, той се чувства като Ной след потопа. Поетът самотно подрежда своите фикционални пространства в реалността.
Сред най-характерните особености на тази поезия е краткостта и дълбочината. Действително стиховете на тоя поет често и повече от всичко са пропити със сумрачно настроение, с песимистична атмосфера. При него няма предпоставен автоматизъм, автоматично писане, защото не е повърхностен автор. Поезията му е вътрешна функция на асоциативността му, неговите стихове притежават силата на онова, което Елиът нарича „поезия на първичния интензитет“, на спонтанното изразяване на асоциативното вълнение.
В много от творбите на Биньо Иванов стиховете сякаш са сътворени в полусън, на границата на полуреалността, граничат с поетичната халюцинация. Студ, хлад, вдън гора ни отпраща поетичното въображение на тоя поет. В стиховете на този поет става дума за корен и връх, суша и море, полета и планини, ниви и гори, север и юг, изток и запад, ден и нощ, слънце и луна, лято и зима, бялото е наред с черното. Въобще няма времеви, пространствени или други ограничения в тази поезия. Това също е част от универсализма на поезията на Биньо Иванов. Салваторе Куазимодо казва: „Поезията е свободата и истината на времето, а не абстрактни модулации от сантименталност.“
Лирическият Аз на Биньо Иванов е буден, сетивата му са чувствителни към провиждането зад думите и предметния свят, тази одареност е предопределена свише, тя е Божа дарба, която е бреме за самия творец, макар че е най-големият дар, с който Бог може да удостои индивида. Провидческата дарба е осмисляща, но много драматична, понякога е трудно поносима, дори може да се окаже проклятие за надарения.
Поезията на Биньо Иванов е неразделима от неговата лична биография, тя е летопис на неговия неспокоен дух. Поетичната чувствителност на Биньо Иванов се осланя на биографичното, на лично преживяното, на спомена, на прапаметта от предраждането, затова извънвремието изпълва стиховете му. Споменът е в центъра на тази поезия. Поетът се стреми да намери отговор на въпросите за природата на човека, за дълбокото общуване между хората, природата, световете, за прогреса и хаоса, за смисъла на човешкия живот
Биньо Иванов не е резигниращ автор. Въпреки драматизма поезията му не е мрачно отчайваща. В стихотворенията му няма безизходица, защото е вярващ поет.
Очевидно „Пражки бензин, януари 1969“ е свързано с чешките събития от 1968 година, от Пражката пролет. В основата на творбата са алегорията, символите, гротесковите моменти. На места Биньо Иванов изоставя иносказателността и преминава към директното назоваване на нещата. Силна гражданска и творческа смелост и доблест трябва да имаш, за да си позволиш подобни стихове само месеци след трагичните събития.
Преобръщането на нещата, обратният парадоксален поглед са сред най-съществените признаци за поетична художествена дарба. При Биньо Иванов те са в изобилие. Напластяват се образ върху образ, метафора върху метафора, видение след видение. Имаме чувството, че поетът е в транс и едва успява да ги улови и запише. Развихреното въображение е характерно за този поет, граничещо сякаш с хаос. Необичйната, изненадваща до парадоксалност образност и метафоричност са сред основните белези и особености на Биньоивановата поезия. Но никога този поет не се стреми да угажда малодушно на изискванията на мигновената мода, на господстващия вкус – нито в тематичен, нито във формален аспект. Тъжен, тревожен и драматчен е поетическият свят на Биньо Иванов. Лъчът е „тъмномер“ в неговата поезия. Не успява да го подмами оптимистичният патос на времето, характерен за някои негови съвременници творци, призивите и подканите на властта в неговото време. Социалистическата литературна сухоежбина не го интересува. Необичайната сплав на неговото поетично слово кара критиците да изпитват известна неловкост пред стиховете му, тъй като техните критерии се оказват недостатъчни, за да отличат сложните връзки и осмози, които се извършват в подпочвените пластове на поетичното му слово. Поетичните му метафори са винаги отворени и диалогични. Блестящи метафори можем да открием в почти всичките му творби. В поезията му няма умозрителни, сухи, постни и скучни стихотворения. Понякога това е поезия на контрапункта. Творбата носи равновесие, спокойствие, дори меланхолия, но е достатъчен един обрат на мисълта или асоциацията, за да се раздвижи поетичната материя и под живописния пласт да изскочат тревога, съмнение, несъгласие. Стиховете създават специфична атмосфера, аура и читателят съпреживява, доизгражда образите и внушенията със собственото си въображение.
Кирилхристовски нотки откриваме в някои от поетичните творби на Биньо Иванов – „Познат жълтеж…“ и други. В „Три хоризонта…“ също съжителстват битовото и духовното. Наред с жената, която шие копчето в „при хоризонта книги се катерят по стената“, а Ван Гог събира хляб в „Север духа на юг…“. „Мартенски стрехи…“ впечатлява с алегоричната си подтекстовост и обобщеност. При внимателен прочит в творбата откриваме отглас от прословутото „размразяване“ от априлския пленум от 1956 година и Чешката пролет от 1968-ма.
За да се преодолее несвободата е нужна непоколебима устойчивост. Именно за това става дума в „Атанас Далчев джаз“. Чрез иносказанието и алегорията Биньо Иванов изразява социално-философския си протест. И посочва като пример устойчивостта на големия Атнас Далчев. Друг идеал за следване и подражание е Бог („Песен за богомилите“). Освен възхвала и преклонение пред Създателя лирическият Аз се самобичува заради човешкото си несъвършенство.
Бих откроил темата за Свободата в поезията на Биньо Иванов. В автобиографичното „Последна свобода“ поетът не спестява и упрека си към хората за страха и боязливостта им, но не това е най-важното в стихотворението. Халюцинационната жажда за свобода откриваме в „Свободно“. На лирическия герой му е писнало, дошло му е да гуша от целия фалш, в който живее не само българинът, за когото понятия като родина, химн, отечество не са повод за гордост, а по-скоро звучат негативно и унило. Апотеоз на Свободата е „Пеещо същество“. Затова и коренът в поезията на Биньо Иванов е дълбоко в небето… Но основният корен за Поета не може да бъде другаде, освен в самото Слово. Там е истинската родина за всеки Поет:
Ако се случи, ще се случи, да се върне след мъглата,
то ще забие своя корен в кръста на самото слово.
И преди това горчивият въпрос, съдбата на истинския поет:
Какво остава да изчезне от мен след толкова потъване
и изоставяне на болки.
Затова в автобиографичното „Навярно вечно“ четем следните стихове:
А всичко,
и край мене и у мене,
се стяга –
скача –
свети –
гърми:
като разхвърляни в полето вълци,
като навързани в мъглата железа,
като към края втурнати звезди.
Това е от непроходими мисли!
Това е от единствена любов!
Възторжена,
единствена любов, когато се нахвърлям
да продължавам дните на това човечество,
което няма край!
…и ме изпълва
с лазерно спокойствие…
Това е Биньо Иванов!…
До другата трева
До другата трева на мартеница ахнала,
довиждане и всичко хубаво на всичко.
Дошъл е вятърът до края на гората,
разплетени са шепа паяци жестоки,
развързани са девет клони удушвачи,
а другите остават, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.
До сто години дишах, до сто и петдесет,
но леко съм тъгувал, почти не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв?
Остава много нещо, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.
Средречна песъчинка, светило на небето,
нахапана малина, ужилена забрадка,
начукан боб разсеян и лодка за морето,
и радио в ухото на тъжния съсед,
до другата трева довиждане и всичко.
(Ти падаш върху мене, черго, изтъкана
от януарски облак и вятър, свирил в лед
и всичко пак си идва, но ме заобикаля)
до другата трева,
до другата трева.
Свободно
Като ти е тъмно, кучета пусни,
кучета ли ти е – светлина пусни,
като ти е всичко, всичко разпусни,
като се каже: искам те, то значи: не искам да те видя,
родино моя родна, отечество привидно,
което си мобилизира граници, границите – граничари,
граничарите – кучета…
Като ти е тъмно, кучета пусни,
герб ли ти е – оплаквачка му пусни,
оплаквачки колкото си щеш, същи лешояди преди леш,
като се каже химн, изпей му някоя държава,
като се чуе язовир – да чуем
как плъховите полкове се стичат;
като ти е тъмно, плъхове пусни и стихове ще чуем,
поетите, поетите! – ще ни подмокрят. Но как е в мен?
Какво ми е? Сянката, следената, не си я давам,
ела ми, госпожа родино, добре ти е, нали?
Ключарю, скрий едно око, за другото ще се погрижи
ножа…
Ако ти е тъмно, още си пусни: сянката ми, моята
прекрасна, така си я обичам, неразделни крачим,
неразделни чред препъване: сянка-глас-кавал-
китара-гъдулка-кучето – последно ще захапе
гайдата овална, ще… Какво ти е?
* * *
Дървената гъба,
на която мама кърпеше чорапи;
въздуха самотен, дето го наричат космос,
всичко
на челото ми се връзва като кърпа.
Клонка се огъва по света наблизо,
към очите ми догряват свършени звезди…
Като ти подавам хляб,
ти давам
нещо:
с дървената гъба ти го давам,
с въздуха самотен.
Сам вкъщи
Сам като орех костелив, оставен настрана,
в една от вчера вече закоравяла тишина.
Столовете на място и снимките на място,
и книгите, и котката, и масата на място,
и аз: до края на света ще си стоя така,
непипнат от жена и от дете с ръка.
Посипан с пепел, слушам тъмните щурци,
приижда нещо, движи се към моите очи;
поставено с въздишка, то плава по реката,
покрай върби със малко вятър плава по реката,
то – сещането, че стоя разтворен, то – мисълта за мен,
и ще ме стигне още утре, най-късно вдругиден.
Вятър иде и аз те обичам
Вятър иде и аз те обичам,
изгрев вдига ръка, залез вехне,
облак съхне и аз те обичам.
Ти, прашинка слънчасала, капка,
от брадата на цигла паднала,
буква в ситно писмо на приятел,
устна момина, мамина мъка.
Бял-бял дядо седи на калпака си –
три балкана е мечки пресрещнал,
три балкана е мечки одрал,
да ръмжи на главата му рошава
в тия вечни войни с поганци.
Риба-янтърка лази към Дунава,
гдето, глътнали мрежите, рибите
думат трийсет и три езика.
Златобрада коза се възкачва
по реброто на Мусала
и се блъскат в рогата ѝ облаци,
пощурели да палят морето…
Вятър иде и аз те обичам,
облак съхне и аз те обичам,
разпилявам се зарад тласъка
в езерата ти – сън под дланта ми,
зарад вимето на тревата ти –
и петлите по жарките покриви,
и комините, изпошарили
с дълги поздрави небесата ти.
Вятър иде и аз те обичам,
облак съхне и аз те обичам,
като легна – прегръщам те цялата,
ти, прашинка, в окото ми влезнала
за сълза,
и слънце от пътя ми.